Това е проект, който би могъл да се нарече и “Възродена България”, и “Обединена България”, както и още много други неща. Избирам най-простото, за да няма съмнение, че това е продължението на пътя, след повече от 120 години в криза, на многострадалното ни Отечество.
Това е единственият проект, чрез който може да се създаде най-после една съвременна държава на българите, където да цари справедливост, законност и ред; едно общество, където гражданите да могат да се трудят мирно и спокойно и да градят светло бъдеще за себе си и семействата си – бъдеще, основано на хилядолетната българска ценностна система..
Организирането на такава държава при днешните условия на тотално сриване на исконната българска ценностна система и налагане на декадентната американо-западноевропейска такава, на почти замряло културно развитие, на жалки остатъци от икономика едва гарантираща простото преживяване за мнозинството от гражданите, на предателско сдаване на държавния суверенитет, на сляпо подчинение и подлизурщина от страна на управляващия “елит” – една нова Номенклатура, която е пряко и естествено наследство (включително и в генетичния смисъл) от старата такава, и която както предшественицата си се ръководи в действията си единствено и само от лични интереси – е равностойно на извършване на революция. Илюзиите за “оправяне” на бедственото положение в страната след приемането й за член на ЕС скоро съвсем ще се разсеят, след като мнозинството осъзнае, че и там действат същите разрушителни сили, които България възприе – социо-политическата система, която наричам “Номенклатурокрация”, и “либералните” й морално-политически устои, тоест т. нар. “Европейски ценности”. Въпросът е в това, колко скоро ще стане това, или, в друг аспект, кога съзнателната (ще рече неподкупната, безкористната, високоотговорната) част от българската интелигенция ще се обедини около единствената спасителна за страната кауза. Дилемата е следната: или ще има революция и ще има България, или чрез отлагането й, както и посредством половинчати мерки, страната ще се обезличи съвсем и след няколко поколения ще изчезне в небитието. А колкото до понятието революция, тук то е употребено в смисъла на коренна промяна, и не би трябвало автоматично да предизвиква представата за пушки, кръв и барикади. Впрочем, такъв сценарий съвсем не е невъзможен, но това би се отнасяло за случая, когато съвременната българска интелигенция не поеме моралната отговорност, която носи пред народа си, не организира една контролируема революция по предписанията тук, а остави нещата на самотек. В този последен вариант е напълно възможно, след още по-нататъшното влошаване на икономическата ситуация на масите, да възникнат спонтанни зародиши на бунт и безредици, прерастващи във въоръжен метеж. Тогава никак не е изключено да се стигне и до кръвопролития и жертви, да не говорим за материални щети.
За “Европейската ценностна система”
Винаги когато чуя някой от българските политици, журналисти, “политолози” или просто пишещи интелектуалци (за момент ще пропусна драскачите по блоговете) да спомене заветната им фраза “Европейските ценности”, ме хващат бесовете. За мен това е върха на папагалщината – за да не кажа на кретенията. Защо ли ? Ами защото всички тези индивиди си нямат и хал хабер от това, за което говорят, тоест дрънкат глупости. Защото прекланянето, от страна на външно за Западноевропейската “демокрация” лице, пред нещо, което у този, който живее достатъчно дълго всред тази система, предизвиква само отвращение, може най-много – от учтивост – да се нарече сервилничене на невежественици. Наистина, незнанието и неопитността сами по себе си не са пороци, но когато човек поема отговорности с изказванията си, би трябвало поне да се базира на комбинацията от минимум собствени теоретични и практични познания, а не само на това, което пише или казва някой си, особено когато писанията и изказванията са в самообслужваща каузата на автора им функция. И така, въпросните папагали можеха поне да подходят прагматично и да посочат кои точно страни от Българската ценностна система считат за остарели, недостойни, или порочни и като така плачещи да бъдат заменени с превъзхождащите ги Европейски такива – и последните също конкретно посочени. Преди да разгледам по-долу исконните ценности на моите предци, които ме карат да се гордея, че съм българин (и които неведнъж караха множество от моите колеги и познати по цял свят да говорят с уважение за България), ще се спра само на няколко щрихи от Европейската ценностна система – достатъчни, за да се разбере основанието ми да бъда така критичен (а понякога и язвителен), както се видя по-горе.
По силата на аргументите, че към края на 2010 г.:
-
съм почти 30 години емигрант в Белгия и неин гражданин от 1985 г.;
-
съм 29 години изряден данъкоплатец в Белгия, 5 години в САЩ и 4 години в Швейцария;
-
говоря свободно 5 – и се оправям на поне още 4 – чужди езици;
-
поради позицията – а и доходите ми – съм имал възможността да обикалям по работа – както и за удоволствие – всички Европейски страни, а още и Израел, САЩ, Япония, Тайван, Сингапур, Русия, Мексико и др.;
-
поради интереса ми и комуникативността ми съм натрупал огромно количество опит/информация за всичко, включително за политическите системи на практика, както и за ежедневния живот на хората, респ. проблемите им, в тези страни;
-
поради кариерата ми на мениджър/директор ми се наложи да се дообразовам – донякъде автодидактично – и то в дълбочина, по отношение на икономическите механизми, финансите, инвестирането, движещите сили, принципите и дори нюансите, при пазарната икономика (и това в допълнение на подготовката ми като технократ);
-
и пр., и пр.,
смея да твърдя, че не съм срещнал още друг българин, комуто да е по-ясно точното положение, особено що се отнася до политическото и икономическо устройство на света като цяло, и по-специално в развитите страни. Затова и се наемам тук да изясня на всички желаещи за какво става дума, когато си отворят устата да говорят за “Европейските ценности”. Според моите наблюдения, Европейската демокрация към края на 1970-те и началото на 1980-те години беше почти пълно покритие на представата, с която ние, които тогава емигрирахме от комунистическа България, бяхме заредени. Тоест, това, което видяхме и изпитвахме, беше същото, за което бяхме чели и слушали докато живеехме зад “желязната завеса” – било по списания и книги, било от срещи с чужденци, било по забранените и често заглушавани външни радиостанции (заглушавани бяха предаванията на български, но за тези, които разбирахме чужди езици, прегради нямаше). Виждаше се, че политиците често плетат интриги, които са чисто обосновани от личните им интереси, но такива бяха малцинство, а и нерядко се получаваше да се подават оставки, ако някой бе уличен от пресата в нарушения – морални или просто фискални. Тоест, демокрацията работеше, и то като че ли почти безотказно. Разбира се, трябва да отчета и това, че в първите десет години нито съм познавал така добре местния език, нито съм имал време да следя толкова изкъсо местното политическо развитие в Белгия и в околните страни; от друга страна, новините по водещите TV канали, перманентния ми абонамент за Time Magazine, The Economist, Fortune и други източници, както и пресата, която получавах в самолетите при непрекъснатото сноване по работа, все пак ми позволяваха прекрасно информиране, за да бъда винаги най-осведомения измежду колегите си относно всички важни политически и икономически развития в света.
Така или иначе, свидетел съм на това, че в десетилетието преди падането на Берлинската стена, западната демокрация полека-лека се влошаваше, в смисъл на морално разлагане, главно като резултат на две отделни тенденции. Първата се отнася до загърбването на традиционните европейски морални ценности и то в полза на прегръщане на Американската ценност № 1 – печелене на пари и то на всяка цена, но непременно веднага ! Втората линия следва “изобретенията” на т.нар. “либерали” (понякога наричани още нео-либерали). Това е една съвкупност от няколко различни по сферата на човешка активност идеи, като общото между тях е, че всички те започват от принципно дълбоко положителна идея, но доведени до крайност се превръщат в противоположността си – отвратителни по последиците си правила и закони. Преди да поясня с примери вредния ефект на тези тенденции – и мисля с това да огранича “рекламирането” на “Европейските ценности” пред българите – нека спомена и втората фаза на развитието на западноевропейската демокрация. След падането на Берлинската стена, и особено след разпадането на Съветския Съюз, с което като че ли изчезна балансьора-противотежест, или ако щете възпиращия извращенията механизъм, бавното и постепенно влошаване се превърна в лавинообразен процес. Така днес, още 20 години по-късно, стигаме до положение, при което аз отказвам да нарека това формирование демокрация, без да употребявам кавички. И наистина, почти нищо не е останало от политическото устройство отпреди 30 години. Нищо от морала, мотивиращ политиците – днес единственото им съображение е как да бъдат преизбрани, как да се позиционират за по-висока длъжност, как да нагласят наследниците си на политически пост с перспективи за растяща кариера, как да вземат нещо под масата…, тоест как да се облажат от държавната трапеза и да се задържат на нея до живот, ако може. Нищо друго няма значение за професионалните политици – абсолютно нищо !
Печеленето на пари – по възможност много, и по възможност веднага – зарази постепенно и много хора извън кръга на политиците. Професионалните политици (в тази категория слагам и платените апаратчици в сферата на синдикатите) са просто отрепките на обществото, които не могат – поради некадърност, невежество, мързел, или комбинация от тях – да просперират в професията си (ако въобще имат такава) и затова се захващат с политиката, където е достатъчно да можеш да залъгваш избирателите с общи приказки – много от които стопроцентови лъжи – и да завързваш връзки с други подобни на себе си. С примера си на алчни некадърни лапачи, често корумпирани, понякога очевадно чиста проба боклуци, те постепенно заразяват и другите и така обществото в Европа постепенно заприлича на това в САЩ – общество на граждани, незаинтересовани (освен по време на големи кризи) от нищо друго освен “правенето” на пари и харченето им (по време на декадентния период в Римската империя на това се е викало просто “хляб и зрелища”). Нищо чудно, че престъпността в ЕС нарасна още много преди да се появят там албанските гангстери (под маската на нещастни бежанци от Косово) и балканските цигани. Нищо чудно, че убийствата извършвани от ученици в училищата се репликираха от САЩ в Европа за отрицателно време. Липсата на всякакви други мотиви – или поне тоталното потискане на всички останали морални ценности – освен забогатяване и консумация на придобитото доведе до пълна незаинтересованост на масите от духовно обогатяване, от развитието на културни и творчески заложби, каквито несъмнено има по рождение у всекиго. В сферата на консумацията, развлеченията и забавленията се свеждат до затъпяващо блеене пред телевизорите и непрестанно опошляваща поп-култура, масово внасяна от отвъд океана (над 90% от “обновителните” идеи в шоу-бизнеса идват от Америка, и всички те са стриктно обосновани от правилата за максимализиране на печалбата, тоест нямат нищо общо с културното, духовно извисяващо начало). Така истински възвишеният културен живот от миналото се маргинализира и почти замря; ако не е финансовата подкрепа – къде от действително пристрастяване, къде от снобизъм – на най-богатите, повечето класически жанрове на културата биха изчезнали безвъзвратно. Но то и така си е вече бедствие, понеже за мнозинството от Европейските граждани тази култура не съществува, след като средния гражданин или не се интересува въобще от нея, или даже не подозира, че все още има представления на класическа опера и театър, и все още се организират симфонични концерти и балетни постановки. Такъв гражданин на “демокрацията” се оказа много пригодно създание, за целите на Номенклатурчиците: бидейки напълно индиферентен към политиката – макар и понякога циничен спрямо политиците – както и към всичко друго, освен примитивни развлечения и забавления, този индивид е елементарен за контролиране и манипулиране. Достатъчно е да му се осигури някакъв стандарт на живот, който да изглежда доста по-добър от този на останалия свят, и всичко е наред. За всеки случай – като вид осигуровка на властващите – образованието му се свежда до необходимия минимум, под претекста, че не бива и не може децата да се товарят прекалено много с учене (представяте ли си ?!?). И така, без възвишени цели и идеали, без интерес към културно израстване, нищо чудно, че армията на наркоманите се увеличава лавинообразно, независимо от огромните средства, които се хвърлят за борба с производството и трафика на дрога. В резултат, измежду многото други такива с по-нисък статус, доскорошни градове на достолепието като Амстердам и Цюрих си спечелиха славата на световни средища на нарко-зависимите. Лично аз отдавна вече избягвам да ходя в тези два града, освен ако наистина ми е наложително, тоест нямам друг избор.
Горната “Велика Ценност №1” води до много още негативни последствия за съвременното общество, но засега аз бих споменал само две от тях. Едното е непрестанното и неизбежно поляризиране на обществото, по смисъла на доходите на отделните индивиди, и начина им на живот, като следствие на това. Наистина, при действието на този механизъм богатството на богатите неизменно се увеличава, докато тези на диаметрално противоположния край затъват все по-надолу в бедността. Аз не разполагам със статистика за клошарите в Париж, или Рим, но по неотдавнашни репортажи на CNN и CNBC, към няколко от големите градове в САЩ (напр. Лос Анджелис) има по 30-40 000 бездомници, за които бе подета кампания общините да им заделят земя в предградията, където да се устроят с покрив. И това не включва негърските гета ! От друга страна, в лагера на супербогатите виждаме най-различни характери, от които тук ще спомена само най-добрите. Преди няколко години Уорън Бъфит, най-богатия милиардер в света, обяви, че завещава по-голямата част от състоянието си – тогава 37 от 42-та милиарда, на които то се изчисляваше – на благотворителната фондация на Бил и Мелинда Гейтс. По-късно той дари още от продължаващото да се увеличава свое състояние и на други благотворителни фондации. Тази година (2010), вече 80-годишен, Уорън продължава да лобира за благотворителност сред своите колеги по заможност. Което, разбира се, е прекрасно. Уорън е един изключителен човек и рядък пример на добросъвестност, трудолюбие, пестеливост и великодушие. Всичко това отгоре на легендарните му качества на инвеститор – дотолкова, че много хора (вкл. моя милост) стават акционери в дружеството му, само и само да имат достъп до мъдростта му, било чрез присъствие на годишните събрания, било получавайки годишните отчети. Годишните събрания на фирмата му в Омаха, Небраска, отдавна са наречени Woodstock of Capitalism, по алюзия с първия международен фестивал на рокенрола в Уудсток, Англия, през 1969 г. Всичко това, разбира се, е чудесно; Уорън е един велик човек (и аз се гордея, че съм имал макар и мимолетен контакт с него – представете си, този невероятно зает човек не пропусна да ми пише няколко реда в отговор на мое предложение !), аз съм измежду невероятното множество, което изпитва безкрайна почит и уважение към него, и все пак има един малък въпрос, който никога няма да му задам: “Какъв е смисъла да натрупа човек 30 или 50 милиарда, след като не може да изконсумира повече от 5% от тях, и така стига до разрешението да ги подари за благотворителни цели ?” Предлагам някой друг да се запита: “А какво става, ако друг някой милиардер с противоположен на горния манталитет реши да ги вложи в разрушителни цели ?”. Впрочем, аз засега оставям по-нататъшната дискусия на вас, за да продължа с обещаното по-горе.
Второто негативно последствие, за което споменах, е подхранването и раздухването на всеразрушителната човешка алчност. За това има безброй примери, но аз ще се огранича с най-фрапантния такъв от неотдавнашни времена, на което стана последица първо финансовата криза в САЩ през 2008 г., последвана от кризата в цял свят, чиито последствия и в Европейския Съюз и в България тепърва предстоят да бъдат преодолявани. Накратко механизмът, който предизвика кризата, е следният: По призив на президента Буш, американските банки занижиха критериите за даване на ипотечни заеми, за да може “всяко американско семейство да се сдобие с дом”. Прекрасен лозунг, стига да може всяко семейство да си изплаща заема, което при нормално функционираща икономика (с ръст поне 2% годишно, инфлация не повече от тази същата цифра и безработица не повече от 5%) горе-долу бива. Добре, но свикналите да живеят на кредит американци не спряха дотук. Новия дом иска и нови мебели; някои решиха, че новия им статус на къщопритежатели изисква и нова кола към пакета. И тук банките, както и други кредитни институции решиха да приложат творчество. Вижте логиката: “Да, г-н Х, ние всъщност можем да ви дадем и вторичен заем. Работата е в това, че Вашата къща, за която неотдавна взехте заем когато имаше стойност 100 000 долара, вече струва 110 000. Тоест, за разликата (увеличението) от 10 000 долара ние спокойно можем да ви направим вторична ипотека, така че да си купите нови мебели…” Схващате ли ? Никой не казва какво би станало, ако хората си изгубят работата изведнъж и не могат да плащат, и ако това добие масови пропорции, и ако цените на същите тези домове започнат поголовно да падат, какво прави банката тогава. Кому биха продали банките полагащите им се 1 милион нови къщи след банкрута на купувачите и след сриването на цените много под началните. Разбира се, кредитните институции и банките са знаели много добре, че надувайки балона рискуват все повече и повече. Но пуста алчност ! И ето ви сега следващия шедьовър: За да се отърват поне от част от мините със закъснител, всички собственици на ипотеки – банки и други – измислят нов “инвестиционен продукт”. Това е пакет от група ипотеки, който пакет банките предлагат на инвеститори от цял свят. Привличайки и така наречените институции за рейтинг на кредитите да се облажат, последните дават най-висока оценка на тези “продукти” и по този начин съучастват в заблуждението на крайния купувач – инвеститор, който очаква висок “добив” от капиталовложението си в продължение на много години. Така американските банки прехвърлят част от риска върху европейски и други банки, респективно върху инвестиционни фондове и индивиди по цял свят. И когато – неизбежно – балона се спука, кризата, предизвикана от безогледна алчност в комбинация с безотговорния начин на живот на перманентно кредитиране (или “живот вечно на вересия”, както бих го определил по нашенски), разтърси целия свят, и днес все още не е напълно преминала, повече от две години по-късно. Доколко това е било съзнателно, може да определите по думите на един банкер от Уол Стрийт, когото видях да интервюират, в специализиран ТВ канал: “Тоест, Вие сте били напълно наясно, че тази практика неминуемо води до крах на финансовата система, и все пак сте решили да съучаствате ?”, запита водещата. “Да, напълно ясно ми беше, че това ще доведе до провал, рано или късно, понеже ние просто експлоатирахме един балон, който не можеше да не се спука един ден. В началото имах морални угризения и се въздържах да участвам. Но след като видях, че всички го правят, и печелят страшно много в процеса, реших да се включа.” “Тоест, това си е чиста проба алчност,” каза дамата. “Да, сто процента алчност,” съгласи се интервюирания банкер. В заключение, на този етап искам да кажа, че няма нищо лошо в печеленето на пари. Но това трябва да става в резултат на труд, като възнаграждение за положените усилия и вложените умения, способности и време. С други думи, така, както си е според вековните български традиции. “Правенето на пари” от друга страна е обикновено самоцел, най-често несвързана със създаването на материални или духовни блага. Оттук до алчността и престъплението има само една малка крачка.
Българската ценностна система
За тези, които имат нужда от това, ще припомня тук най-важните (според мен) компоненти от ценностната система на българите, към които аз принадлежа. Така хората, които се разграничават от тях и предпочитат “Европейските ценности”, ще могат да осъзнаят колко сме различни, след което ще трябва да решат: искат ли да стават Европейци, или си е все пак по-добре да си останем Българи, като се опитаме да бъдем достойни за това име, а не да срамим прадедите си с малодушието и сервилността си. Едно от първите неща, които всеки чужденец дошъл в съприкосновение с българите вижда, е нашето пословично трудолюбие. В книгата си “Bulgaria, terra europeansis incognita” съм привел цитати от поне двадесет източника – свидетелства на английски, американски, немски и френски писатели, журналисти, мисионери, военни и учени, публикувани между Кримската и Втората световна войни – където това неизменно се посочва като първия и най-ярък отличителен белег за моите предци, в сравнение с останалите балкански народи. Българинът заляга на работата си, защото е научен от дете, че чрез упорит, честен, съвестен и почтен труд непременно ще постигне благоденствие. Никога не му е минавало и през ум, че просперитет може да се постигне чрез “правене на пари” – и точно поради това в българския език не се е зародил такъв идиоматичен израз. Поради същата причина в чистия (някой може да каже и “наивен”) душевен свят на нашите предци никога не се е пръкнала идеята за лихварство или банкерство – други са измислили тези неща, и много време е изтекло, преди наши сънародници да се захванат и с тези професии.
Неведнъж съм слушал да се привежда аргумента, че това национално отличително качество се е заличило, благодарение на зловредното влияние на социализма през цели 45 години. Това не е вярно; тоест, вярно е само за мързеливците, които постигнаха оптимални за себе си условия при “социализма и комунизма” – същите тези мързеливци при условията на пазарна икономика или успяват да си намерят синекурна длъжност в държавната администрация, или пък се наслаждават на варианта да получават помощите за безработни (почти) цял живот (тук се абстрахираме от тази част от мързеливите, които са и корумпирани, която група неизбежно се домогва до кариера в рамките на Номенклатурата); на една малка част от тях пък много им допада съдбата на клошарите. Работливците, от друга страна, тоест мнозинството, се трудеха, въпреки неадекватното заплащане и въпреки несправедливата и порочна структура със слоевете партийна и профсъюзна Номенклатура, безсмислено утежняваща икономиката. Така например повечето от нашите учители, лекари, инженери, техници, работници, агрономи, миньори, селскостопански работници, учени и пр. се вживяваха в работата си и постигаха успехи, с които с право можехме да се гордеем. Не случайно много пъти мои колеги, близки и познати повтаряха в мое присъствие една от многото народни мъдрости – думи, които като дете чувах нееднократно от баба ми Мария, “Ванка, зàлудо работи, моето момче, зàлудо не стой”, и които до ден днешен звучат в мен, при подходящи моменти. Не ми казвайте, че този народ се е изкривил по времето на социализма: и тогава имаше, а и до днес още има хора, които работят на две, че и повече места. И тогава, а и до днес след работното време и в почивните дни много хора копаят градинките си, за да си докарат допълнителни доходи. Не “правят пари”, а просто се трудят, със съзнанието, че така са полезни и за себе си и за другите. Виж, ако наистина ни наложат да възприемем “Европейските ценности”, всички тези хора ще трябва да се научат да правят пари и да престанат да се трудят. В този случай много лесно ще разберем кога сме загърбили българските ценности в полза на “по-висшите”: никой няма да копае градинките или да сади цветя в двора си – дворовете ще са покрити със зелена трева, късо подстригана от наетия за целта градинар, така както вече е практиката в дворовете на крадците на народно имущество и народни пари, така наречените новобогаташи. Засега обаче повечето българи, включително тези в емиграция, упорито демонстрират принадлежността си към нацията, като се придържат към манталитета на съвестни труженици все така ревностно и стриктно, както и техните предци. Няма такава причина, поради която да виждам необходимост това да се промени. Промяна би означавало да се откажем от българщината. А по отношение на труда, това би означавало да видим българинът да очаква първо да получи и тогава да даде. Защо да приемаме, че това е по-доброто, след като знаем, че не е ? Защо да загърбваме хилядолетна традиция, която е доказала правотата си, след като е видно и днес, че правото е на наша страна – първо трябва да дадеш и тогава ще получиш; противното неизбежно води първо до всеобща духовна нищета, а по-късно и до материална бедност.
Другата характерна черта, правеща българите ярко да се отличават от повечето от останалите националности е неимоверната любознателност, ученолюбие и взаимосвързаното с тях уважение и почит към по-образованите и повече знаещите. В нашата хилядолетна традиция е налице един неустоим стремеж към непрекъснато обогатяване на познанията, а не просто към колекциониране на дипломи и сертификати. “Човек се учи докато е жив” казва една стара поговорка. Това се демонстрира от почти всеки наш сънародник днес, особено сред интелигенцията. Съпоставете сега, след като имате поне малко личен опит от 20-те години демонтиране на “старата” и инсталиране на “новата” (демек по-прогресивна) ценностна система в България: преди на уважение и почит бяха всички, които бяха се изучили и напредваха в своите професии – учители, лекари, инженери, професори, архитекти, агрономи; днес на уважение са само тези, които са натрупали много пари – при това, почти всички по безчестен начин, а в повечето случаи и чрез множество престъпления. Е, това ли е, което ми навирате под носа, драги ми тарикати-“демократи”, апологети на “либерализма” и на “Европейските ценности” ? Благодаря, аз предпочитам да си остана старомоден и просто обикновен български интелигент и патриот. За ваше сведение, бидейки дългогодишен директор на Запад, и то в най-престижната индустрия, съм спечелил немалко – повече отколкото средния ми сънародник ще може да припечели през живота си – но очаквам обичта и уважението на близките ми на базата на това, което нося в сърцето и душата си, и на това, което имам в главата си, а не на основание на размера на банковата ми сметка. Тоест, след почти 30 години живот на Запад все още не са ме спечелили за каузата на Европейската ценностна система.
Българската ценностна система възпитава в уважение и почит към по-възрастните. Европейската предполага почти същото, само с корекцията, че възрастните са уважавани само ако са натрупали състояние. Не ми я хвалете ! Българите са прочути от дълбока древност също и с невероятното си гостоприемство, както и с любопитството си към странниците и чужденците. Ако видите най-често срещаното отношение към тях, както в чуждите посолства у нас, така и по институциите в чужбина, не може да не се запитате, “Не заменяме ли кон за кокошка, като ни карат да захвърлим нашите морални и духовни ценности и да възприемем тези на западноевропейците ?” Няма друга страна в света, която да е продемонстрирала на дело за толкова дълъг период, и то в такава степен, квинтесенцията на религиозната толерантност. Граждани изповядващи почти всички религиозни деноминации живеят тук в хармония от много векове и ако не съществуваха злонамерените подстрекатели, наричащи себе си политически лидери, никой не би чул ни видял и помен от негативни прояви. Какво по-точно ще ми подобрят тук Европейските ценности ?
