Всеки уважаващ себе си народ има своя национален празник. Дали ще е Денят на Републиката (Италия), Денят на независимостта (САЩ), Денят на падането на Бастилията (Франция) или рожденият ден на монарха, но общото е, че навсякъде си го почитат и уважават. И не се карат защо точно тази дата е обявена за национален празник.
Уви, не и у нас. И тази година 3 март успя не да ни обедини, а да ни разедини. Въпреки инструкциите от Държавния департамент на САЩ, че датата „бележи създаването на независима и модерна България“.
Сякаш ние не го знаехме, ама друго си е, когато дойде като мъдро прозрение на новия Голям брат. Естествено, без нито дума за това, кой фактически допринесе за създаването ни като „независима и модерна“ държава…
Въобще, очаквам в скоро време да се окаже, че „пустите клисурци“ станали не „московци“, а „вашингтонци“. Пък панагюрци били не „донски казаци“, а американски рейнджъри.
Няма и да се учудя особено де, след като пак според „поздравителния адрес“ на Държавния департамент 3-и март едва ли не поставил началото и на освобождението ни от „комунистическия хомот“, а после, вече и като членове на НАТО, и на „най-близкото ни приятелство“ със САЩ.
В тази връзка логично идват и тезите, че всъщност Руско-турска война май въобще не е имало, а всъщност, както чета във Фейсбук, това било не освободителна за българите, а „позорна временна договорка между две империи за съдбата на нашия народ“. Е, върхът го достигна един титан на съвременната журналистическа мисъл (и естествено, бивш агент на Държавна сигурност), според който войната била не освободителна, а „поробителна“, а Сан-стефанският договор – „измама“.
Нямало било десетки хиляди руски, украински, финландски и прибалтийски жертви (между другото, тогава от народи – части от Русия), нямало било епопеята при Плевен, в която участват и румънци, нямало било боевете при Шипка, нямало било 14 000 изклани само в Стара Загора. Ама това било просто нещо като „странични ефекти“ на „договорката“ (или „измамата“).
С други думи, и на 3 март си останахме „фили“ и „фоби“, въпреки отчаяните призиви и на президента, и на председателя на парламента да изберем единението пред разединението. Но не би.
А иначе историята не е просто преразказ на низ от събития и факти, а и наука, която се опитва да анализира процесите, които са ги предизвикали. Да, истина е, че Русия не просто е „скокнала българи да брани“, както се казва в песента, само по някакви сантиментални съображения, а преследва и своите имперски интереси – да сложи ръка върху Проливите.
Истина е, че чрез създаването на Сан-стефанска България тя цели да укрепи влиянието си на целия Балкански полуостров. Макар и прекрасно да съзнава, че западните Велики сили няма да й го позволят. Както и става.
Когато например министър-председателят на Англия лорд Дизраели се запознава с текста на договора от 3-и март, той буквално изръмжава „Никаква голяма България“. И с подкрепата на Франция и Германия само месеци след това тя е разчленена на три. С което завинаги са прекършени и мечтите ни за обединение на Мизия, Тракия и Македония.
Истина е, че онова парченце, което все пак получава правото да се нарича Княжество България, в първите години от съществуването си е изцяло под контрола на руската администрация. Но как да бъде иначе, като княжеството просто няма подготвени управленски кадри?
Истина обаче е и че все пак с 3 март на картата на Европа отново се появява държавата България. Истина е и че двусмисления статут, който получава на Берлинския конгрес Източна Румелия, дава възможност именно „вътрешните“ сили да подготвят и осъществят през 1885 година Съединението. Че даже и да го отстоят в една война непосредствено след реализацията му. И да се еманципират и от опеката на Русия, която също е против него.
Истина е и това, че когато през 1908 година България и официално обявява независимостта си, чрез сложни финансови механизми не някой друг, а именно Русия прихваща задълженията й към Турция и ги прехвърля към собствените си вземания. Ама това „фобите“ май го забравят, а „филите“ срамежливо премълчават…
Вероятно малцина вече помнят, че Трети март беше обявен за национален празник в началото на 90-те години, за да замени „комунистическия“ Девети септември.
Инициативата беше на тогавашния президент д-р Желев. Имаше и спорове защо точно3-и март, а не 6-и септември (Съединението), или пък 22-и септември (Независимостта). А когато Желев все пак се наложи, ние, зевзеците от „приятелския му кръг“ ехидно подмятахме, че той е избрал тази дата, защото тя съвпада и с неговия рожден ден…
Но така или иначе обществото свикна с новия национален празник. И, както се видя и в неделя, по-голяма част от българите си го харесват. Пък дори и защото им напомня за една, макар и мимолетна и несбъдната мечта – да видят обединена и целокупна България.
А пък ла__ометите, които не спират да го ругаят, да тичат пак да си получат поредните грантове. Знаят от кого и от къде…
Проф. Драгомир Драганов
