1.
Историята очевидно служи само за едно – да се игнорират нейните уроци.
Но нека сe опитаме да разлистим пожълтелите ѝ страници.
Етап 1: Олигарсите са доволни, че са предоставили властта на човек, който е изключително удобен на всички тях, няма нищо против те да са край масата и за всеки да има своя огромна порция от националното богатство, обилно полята с възможност да се чувстват реалните господари на държавата.
Етап 2: Олигарсите си дават сметка, че толкова удобният им доскоро човек, комуто принадлежи властта, вече е станал достатъчно силен, затова с общото им – волно или неволно, доброволно и доброзорно – съгласие приемат да го направят един от тях, да го допуснат до себе си край масата и в дележа на националното богатство.
Етап 3: Олигарсите се изправят пред неподлежащия вече на обжалване факт, че човекът с властта повече изобщо не е удобен, държи все по-здраво всичко в ръцете си и еднолично разпорежда каква – като количество и качество – порция от националното богатство да им се дава. Но понеже все пак продължава да е щедър към тях, те си мълчат и отиват на килимчето пред него, удрят по едно чело и си тръгват относително сити и сравнително доволни, с мисълта, че са получили нещо апетитно и с надеждата, че ще продължат да получават апетитни залъци и нататък.
Етап 4: Олигарсите внезапно осъзнават шокирани, че са станали с един по-малко, а след известно време са намалели с още един, след това с още един, и с още един. И докато се досетят да направят нещо, желанието им да правят каквото и да било в това отношение се е изпарило – те започват да се спасяват по единично и да застават на задни лапки пред човека с властта. Ала не за да измолят поне някаква нова порция от националното богатство, а за да се опитат да спасят кожата си.
2.
Чета книга за 30-те години в Германия.
Властта казва – този вестник се дава на онзи наш олигарх!
Властта казва – този бизнесмен да налее няколко милиона в онази наша собственост!
Властта казва една лъжа толкова пъти, колкото трябва, за да се приеме тази лъжа като истина.
И всичкото това става – сякаш с магическа пръчка!
Е, малка подробност е, че после идват Нощта на дългите ножове и Кристалната нощ!
Но на нас не ни пука и нас това не ни касае.
Да правят каквото щат!
И те го правят.
Правят каквото щат. Включително и с нас.
3.
Илф и Петров са описали в детайли различните мошеничества на Остап Бендер. Той наистина е единствен и неповторим!
„Неповторим“ ли казах?
Много даже си е повторим, съдейки по това, което се случва в Отечеството ни любезно. Нищо ново под слънцето. И при Слънцето…
Представете си аз да завлека държавата с една много крупна сума. И държавата да не ме гони до дупка да ѝ я върна. Държавата, която щеше да ме глоби с 440 лева, ако своевременно и чинно като съвестен данъкоплатец не си бях внесъл дължимите данъци на обща стойност … 44 стотинки.
Та като си представите как завличам държавата с тази много крупна сума, продължете да си представяте, как под носа на държавата си купувам едно печелившо предприятие. Например шивашко. И – нали не спирате да си представяте? – държавата започва да идва при мен да си шие костюмите, като ми плаща за тях скъпо и прескъпо. Но не се досеща да си потърси много крупната сума.
Е, понеже стана дума за Остап Бендер, не сме ли се превърнали ние в ново Ню-Васюки?
А може би дори в Република Остап-Бендерия. Защото у нас добре живеят Остапбендеровците. Впрочем, всички прилики с действителността са случайни, както се казва! Да не си помислите с развитото въображение за едни присвоени и не върнати на държавата близо 60 милиона лева и за една купена и с тези присвоени, но не върнати на държавата пари национална медия?!
С тази разлика, че истинският Остап Бендер след авантюрите си обикновено се спасява с бягство, а да не казвам как свършва накрая. Докато у нас заради неговите ментета младите хора се спасяват с бягство от страната ни.
Ето, и днес със свито сърце дадох поредната препоръка – на чудесна моя бивша студентка. Тя ми каза:
– Стисках зъби, стисках зъби и не издържах, реших да си потърся и аз късмета в Европа! Едно, че тук скоро няма да стане Европа; и второ, че по-зле, отколкото съм тук, никога няма да бъда в Европа…
4.
За предния статус ми се наложи да разлистя “Дванадесетте стола” на Илф и Петров – там, където във Васюки Остап Бендер дава шахматен сеанс при едновременна игра на 160 дъски. И в клуба, в който се провежда сеансът, виси лозунг, който, според мен, би трябвало да се вземе на въоръжение от нашето общество:
„Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се“…
5.
Като наблюдавам съвсем отстрани и почти напълно безучастно ситуацията в Отечеството ни любезно, се досещам за една алегория от началото на управлението на Путин.
Когато Елцин го назначил за млад президент, Путин попитал свой мъдър учител какво да прави с олигарсите, които са обкръжили Кремъл и диктуват всичко в Русия.
Мъдрият учител му казал:
– Направи като младия дресьор!
И му разказал следната притча:
– Един млад дресьор се оплакал на стария дресьор, че когато е заобиколен от лъвовете, те го гледат толкова зловещо, направо готови да се хвърлят върху му, че на него му се изправят косите и му омекват коленете. Никаква дресура не може да започне, иде му да побегне от манежа. Как да пребори този страх?
Старият дресьор го посъветвал:
– През нощта направи табуретките, на които се качват лъвовете, два пъти по-малки и по-тесни. Така лъвовете, щом се покатерят на своите табуретки, ще усетят колко са нестабилни, ще се клатушкат и олюляват, затова ще мъчат да се удържат на тях и за нищо друго няма да мислят!
Младият дресьор така и направил.
На следващия ден лъвовете се покатерили на смалените и стеснени два пъти табуретки и с огромен труд балансирали върху тях. За нищо друго не можели да си помислят. И заети с тази екзистенциална своя грижа да се удържат върху табуретките, те изпълнявали най-покорно всичко, което им заповядвал младият дресьор…
6.
С.Лец: Всеки век си има своето средновековие.
С.Лат: Всеки преход си има своето средновековие.
23-27.02.2019 г.
