Навръх 70-ия си рожден ден проф. Никола Филчев изглежда точно толкова енергичен, колкото беше, когато стоеше начело на прокуратурата. И очевидно все така не обича да си губи времето с празни приказки. Отначало отхвърля рязко поканата за интервю по повод кръглата му годишнина: „Повод може да бъде годишнината от рождението на светеца революционер Васил Левски – отсича – или годишнината от разстрела на гениалния поет Никола Вапцаров, която беше завчера, но не и моят рожден ден. Не и раждането на една от милиардите мравки на тази земя.“ После склонява все пак на разговор и той се оказва много интересен, очаквано.
Какво виждате, професор Филчев, като хвърлите поглед към годините назад?
По-смислено е да се запитаме накъде отиваме, г-жо Заркова.
Накъде отиваме, според вас?
Вървим към революция.
Към революция? Вие – сериозно ли?
За да обясня сериозно ситуацията в България, ще ви припомня някои азбучни положения на историческия материализъм.
Историческия материализъм? Диалектическия материализъм?… Връщате ме доста назад във времето, когато учех в Софийския университет. Моят випуск май беше последният, в който се изучаваха тия предмети.
Да, вече 30 години диалектиката не се изучава от студентите в България. Причината е, че с диалектика се занимават и Маркс, Енгелс, и Ленин. А не бива да дразним почитаемия г-н Сорос. Все пак той дава парите. Втората причина да отпадне диалектиката от учебните планове е, че тя не играе роля в англо-американската философия. Обаче диалектиката заема централно място във философията на континентална Европа.
Струва ми се, професоре, че постиженията на европейската философска мисъл са доста далеч от дневния ни ред.
О, да. Важното е Сорос да не си помисли нещо лошо за нас. Не дай Боже! Но диалектиката се изучава от две хиляди и петстотин години. Още от V-ти век преди новата ера древните гърци Хераклит, Сократ, Платон и Аристотел се занимават с диалектика. Немските философи Фихте, Кант, Хегел, Маркс, Енгелс и също Ленин развиват съвременната диалектика в по-ново време. Историята на философията е всъщност история на диалектиката. Всичко това обаче за нашите соросоиди няма значение.
История на диалектиката! За какво ни е днес, когато си имаме толкова други теми: невъзможната съдебна реформа, чумата по овцете…
Диалектиката е наука за всеобщата връзка и развитието на явленията. Тя се дели на три: диалектика на природата, диалектика на познанието и диалектика на обществото, сиреч исторически материализъм. Дайте да ви припомня сега някои основни понятия от историческия материализъм. Начинът на производство е единство от производителните сили и производствените отношения – той е базата, върху която се развива обществото. А производствени са отношенията между хората при производството и разпределението на материалните блага.
Говорите, г-н Филчев, като че четете лекция. Карате ме да се чувствам сякаш…седя на студентска скамейка, а не срещу вас на кафе.
Не помните ли от студентските си години за базата и надстройката? Производствените отношения са базата на обществото, те определят неговата организация – политическите, правните и моралните възгледи на хората, и съответните учреждения, т.е. надстройката. Най-важният им елемент е отношението на хората към средствата за производство, т.е. формата на собственост. Има две основни форми на собственост – обществена и частна. При обществената собственост отношението на всички хора към средствата за производство е еднакво, равно. А при частната това отношение е различно. Малка част от хората притежават повечето средства за производство, а голямата част от хората не притежават никакви средства за производство. Обществото, което е основано върху частна собственост, се дели на класи – капиталистическа класа и работническа класа.
Ама важат ли и за днешно време тия неща?
А не важат ли според вас! Класите са големи групи от хора, които се различават преди всичко по своето отношение към средствата за производство, а следователно и по размера на получавания доход. Капиталистическата и работническата класа имат противоположни икономически и политически интереси. Борбата между тези класи е неизбежна. Класовата борба е движеща сила на общественото развитие.
Чакайте, професоре! Въпросът беше накъде вървим. Вие с това марксистко обяснение ме сащисахте.
Марксисткото учение е силно, защото е вярно. Маркс е една от най-влиятелните личности в историята на човечеството. Да ви посоча ли няколко примера на класова борба, довела до социална революция? Въстанието на Спартак – I-ви век преди новата ера – сто хиляди роби се надигат срещу робовладелците в Римската империя. Френската буржоазна революция – 1789 г. – борбата на новата буржоазия срещу феодалната аристокрация във Франция. Октомврийската социалистическа революция -1917 г.- работническата класа против буржоазията в Русия.
Това е история. Въпросът е за нас тук и днес.
И в съвременното капиталистическо общество работническата класа произвежда благата, а капиталистите, които притежават средствата за производство, присвояват тези блага. Експлоатацията на работниците се увеличава и доходите им намаляват, а печалбите на капиталистите се увеличават. Неравенството се задълбочава. Безработицата расте. Стачките и протестите също растат. Правата на гражданите се ограничават. В резултат на това борбата между двете класи – на богатите и на бедните, на експлоататорите и експлоатираните – се изостря и се стига до социална революция. Какво е социална революция? Смяна на обществения строй, коренен прелом в развитието ме обществото, при който собствеността от една класа преминава в ръцете на друга класа. Дълбоката причина за революцията е, че производителните сили не могат повече да се развиват при съществуващите производствени отношения. За да се извърши революция, е нужна революционна ситуация, когато „низините не искат, а върховете не могат да живеят по старому“. Цитирам Ленин. Основният въпрос на всяка революция е въпросът за властта.
Вярно, че това, което говорите, изглежда близко до това, което и днес се случва. Но на мен ми става неудобно да ви слушам. Правим интервю за вестника, за утрешния брой! Историческият материализъм е вехта теория.
Напротив. Това, което срамежливо наричаме „преход“ от централизирана държавна икономика към свободно пазарно стопанство, след 1990 г., е всъщност социална революция. Нашата икономика по-рано беше основана на обществена, държавна собственост върху средствата за производство. А при прехода тази собственост беше приватизирана и мина в ръцете на малка група хора. И обществото ни се раздели на две класи. Едната е на капиталистите – те заемат господстващо положение, защото притежават средствата за производство, експлоатират трудещите се и присвояват създадения от тях обществен продукт. Другата класа е на трудещите се – работниците и селяните, които произвеждат материалните блага, но не притежават средства за производство и затова продават работната си сила. Експлоатацията на работниците се увеличи, а заедно с това и имущественото неравенство. Кажете ми сега, че не е вярно!…То се вижда, че борбата между класата на експлоататорите капиталисти и класата на експлоатираните работници се изостря – и това води до социална революция.
Сега остава да ми кажете, че очаквате пролетарска революция и нова национализация. Имам чувството, че ме иронизирате.
Ни най-малко. Ето, ще се отклоня от марксизма и ще ви кажа, че не вярвам работниците да победят капиталистите. По две причини. Едната е вътрешна. Битката е неравна. Новоизлюпените капиталисти са много силни. Те приватизираха не само средствата за производство, т.е. икономическата власт в държавата, но и политическата власт. Държавата отслабна, а тяхната роля в управлението й нарасна. И ето ви олигархията – група капиталисти, които забогатяха чрез престъпления – при приватизацията и обществените поръчки – и които влияят с парите си върху държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. Олигархията използва не насилие, а корупция, за да постигне престъпните си цели. Тя плаща на държавния апарат, а той й осигурява недосегаемост и безнаказаност. Корупцията е езикът, на който олигархията говори с държавата. Освен това в глобалното общество олигархията използва мощни медии, за да манипулира хората, тяхното мнение. А за външната причина искате ли да ви кажа?
Коя е тя?
България е малка страна, в която се преплитат стратегическите интереси на световни и регионални сили – САЩ, ЕС, Русия, Турция, а сега и Китай. Те няма да позволят тук трусове и дестабилизиране, някакви си там революции, борби за справедливост и други промени, които биха накърнили техните интереси. Нещата в България винаги са зависели отвън, от външните фактори.
Нищо не зависи от мен, от вас, от тези хора, които виждаме през прозореца? Някакви фактори им образуват живота? Съмнявам се.
Въпросът за ролята на личността в историята е изяснен от философите. Аз мога само да кажа, че в България има много учени, интелектуалци от най-висок ранг, които са народни будители и допринасят за подобряване живота на народа. Мога да посоча и имена, макар че ще многo от тях ще пропусна и няма да е справедливо. Ще изброя някои, които познавам лично: акад. Благовест Сендов, проф. Андрей Пантев, проф. Чавдар Добрев, проф. Георги Фотев, проф. Васил Проданов, проф. Юлиян Вучков, проф. Нако Стефанов, проф. Петър Иванов, проф. Боян Дуранкев, външнополитическия анализатор Тома Томов, писателите акад. Антон Дончев и Иван Гранитски, проф. Людмил Георгиев, Кольо Парамов, юристите проф. Ангел Калайджиев, проф. Георги Близнашки, проф. Иво Христов – все мои студенти и разбира се – сърцеведът Кеворк Кеворкян. Има и много други наши видни учени и интелектуалци. Има и лекари на световно равнище, но те не са толкова известни, защото не говорят по телевизията. Имат друга мисия – лекуват и дават живот. Познавам лично проф. Александър Чирков, проф. Константин Чернев, чл.-кор. Лъчезар Трайков, акад. Иван Миланов, проф. Лъчезар Гроздински, акад. Боян Лозанов, проф. Младен Григоров, чл.-кор. Николай Петров, проф. Петър Делийски, проф. Любомир Спасов, доц. Андрей Андреев, доц. Антони Георгиев, доц. Тошо Митов, доц. Матей Андонов, доц. Константин Рамшев, доц. Борислав Кючуков, д-р Валентин Илчев, д-р Борислав Ацев, д-р Иван Антикаджиев, д-р Любомир Давидков и др.
Да, но защо учените не са сред най-влиятелните хора в България?
Защото нямат капитали. А следователно нямат и власт. Учените не са придобили средства за производство чрез престъпна приватизация. Не получават тлъсти обществени поръчки в европейските проекти по привилегирован начин. Нямат големи пари и съответно правосъзнание, че да корумпират държавни служители. Нямат медии, с които да формират общественото мнение. Интелектуалците нямат банки, застрахователни компании, охранителни фирми. Нямат дори една бензиностанция. Е, как тогава да влияят? Но въпреки това, те са народните будители. Те отварят на българите очите.
Нямам повече въпроси, г-н Филчев.
Ако публикувате това интервю, сложете му, ако обичате, в заглавието, че вървим към революция.
Проф. Никола Филчев е роден през 1948 г. във Варна. Завършва право в СУ „Климент Охридски“ (1972). Първото му работно място е във Варненския районен съд. После е съдия във Върховния съд (1991-1997), зам.-министър на правосъдието (1997-1999) и главен прокурор (1999-2006). Като професор по наказателно право чете лекции в УНСС и други университети извън България.
Анна Заркова
В. Труд http://afera.bg
