„Дойде време за преиздание на романа „И рече Бог“, вдъхновен от Висшите ни Духовни Учители. Вниманието към него отново бе привлечено заради книгата ми „Роялът на ангела“ (изд. „Факел“, 2017). Там най-подробно описах как „слезе“ до мен идеята за „И рече Бог“, как се разгръщаше замисълът, как благодарение на ангела Ханс и моята близка приятелка Вергиния Мартева получих всички мъдри послания, включени в романа. В „Роялът на ангела“ споделих и цялата чиста радост около реализацията на „И рече Бог“. – авторът Васил Пекунов.
Романът „И рече Бог“ вече е в разпространителската мрежа. Със сигурност ще го намерите чрез издателство „Факел“ и в книжарница „Български книжици“, където може да го поръчате и чрез интернет. Пак в и чрез книжарница „Български книжици“ има още малки наличности и от „Роялът на ангела“. Сайтът на „Български книжици“, откъдето можете да поръчате романа „И рече Бог“ е:
Издателство „Факел“ планира в следващите седмица-две да осигури четвърти допълнителен тираж от „Роялът на ангела“.
…
Веселина Томова: Забележителен роман, който, ако сте готови, ще дойде при вас, ще го купите и прочетете. Защото осенението никога не идва случайно. „И рече Бог“ е вдъхновен от Светлия Ангел Ханс и неговата Светла същност – ТУК на земята – Вергиния Мартева, чиито послания са великолепно преданени и описани от Васил Пекунов в книгата „Роялът на Ангела. Аз пожелах за говоря с вас“, с който вече ви запознах – виж тук!
Ако вярвате на мен, бъдете убедени, че след като прочетете „И рече Бог“ и „Роялът на Ангела. Аз пожелах за говоря с вас“ никога няма да бъдете същите. Ще сте стъпили вече на друго стъпало, по-близо до Любовта и Светлината. И Истината…
Ето и два откъса от романа „И рече Бог“ на Васил Пекунов:
…
Радостина полека избърса очите си.
– Дъще, кажи му – кимна ѝ Христос към Петър.
Жената бързо смачка хартиената носна кърпичка, пъхна я в чантата си и тъкмо да попита сащисана: „Какво да му кажа, Светли Боже?”, в главата ѝ тихо заромони ласкав глас, който не беше Христовият глас, звучащ одеве в храма в умовете и на трима им. Непознатият глас я приветства, позова я да се съсредоточи. Съвършено изумена, тя едва успя да промълви:
– Чувам глас.
Христос пак ѝ кимна, този път насърчително.
Заслушана в топлия глас, Радостина се вгледа в Петър, усмихна му се, рече му:
– Би ли ми подал бели листа или нещо друго, върху което да пиша?
Той припряно бръкна в раменната си чанта, извади бележник с твърди корици, две химикалки, отвори тефтера на чисти страници.
Ясновидката затвори за малко очи, грабна поривисто химикалка и бързо-бързо взе да пише в бележника с огромни закръглени букви, повечето слети.
Господ наблюдаваше Иван, Петър, Радостина. Нито веднъж не надзърна какво пише тя в личния тефтер на писателя.
След време жената сложи дълга удивителна, разтръска изтръпналата си ръка, отгърна назад десетина листа и с известно неудобство погледна Петър в очите.
– Ще го прочета, както ми го продиктува гласът.
– Благодаря – промълви писателят.
Радостина поклати глава, в смисъл че не тя е тази, на която трябва да благодари, и зачете малко притеснено, но равно, гладко и ясно.
– Самотата на истинския писател не е наказание, а част от правилника за движение по пътя на доброволното честно служене на правдата и красотата. Самотата е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота. В работилницата, където се изковават правдивото и красивото, не е пренаселено и не бива да е пренаселено: там има място само за майстора. Самотата не е самоцел, тя е начин на работа. Самотата е средството, с което творецът се самонаграждава, постигайки най-доброто, на което е способен. Самотата е условието, без което творецът не би могъл да изтръгне от себе си зрънцето Божие, за да засее нивата си с правда и красота. Самотата е небесната благодат, която разграничава създателите от подражателите. Самотата на твореца е дар Божи.
Ясновидката четеше равно, гладко, ясно. Мина минута, минаха две.
– Липсата на пълно разбиране и липсата на адекватно признание не е наказание за истинския писател, а част от правилника за движение по пътя на доброволното честно служене на правдата и красотата. Недостатъчното разбиране и недостатъчното признание е цената, която истинският творец доброволно заплаща за правото да твори правда и красота. А понякога цената е още по-висока: пълно неразбиране на творбите му и абсолютно непризнаване на труда му. В работилницата, където се изковават правдивото и красивото, амбицията за разбиране и жаждата за признание не са господари: там господар е единствено майсторът. Разбирането и признанието не са цел, те са неминуемо следствие, което най-често не идва приживе. Липсата на разбиране и признание са средството, с което творецът проверява себе си, укрепва волята си, калява таланта си да отстоява правдата и красотата при всякакви неблагоприятни обстоятелства. Липсата на разбиране и признание са само част от външните условия, при които истинският сеяч продължава да засява нивата си с правда и красота. Липсата на разбиране и признание е светлото изпитание, на което небесната благодат подлага своите избраници, докато светът узрее за семето им. Липсата на разбиране и признание е дар Божи.
Ясновидката четеше равно, гладко, ясно. Мина още минута, минаха още две.
– Нито един истински творец, откакто свят светува, не се е разминал със самотата. Нито един истински творец, откакто свят светува, не е получил разбирането, което е жадувал. Нито един истински творец, откакто свят светува, не се е радвал на признанието, което е бил убеден, че заслужава. Кой е рекъл, че бива да има изключения? Осъзнай добре какво ти се случва. Вникни в цялата дълбина на изначалното чудо. Проумей цялата широта на изначално задвижената енергия. Ти си тук, сега. От тази вечер насетне приеми благодатта на неизбежните спътници на съзиданието и нека себецентрирането у теб леко и доброволно се превъплъти в Богоцентриране. Осъзнай, вникни, проумей, поклони се, благодари и живей отсега лек като семе и тежък като плод.
Ясновидката направи малка пауза.
– Който има уши да слуша, нека слуша! – дочете тя тихо и затвори бележника.
Христос ласкаво наблюдаваше писателя. Иван бе вперил очи в Петър, бе скръстил молитвено длани и продължаваше ритмично да се поклаща, както несъзнателно бе правил през цялото време, докато слушаше, сякаш следваше ритмиката на посланието. Радостина най-сетне вдигна глава, погледна топло, окуражително притихналия беловлас мъж насреща си и полека побутна бележника и химикалките към него.
– Много добре се справи, дъще – наруши мълчанието Господ Бог. – Радостина никога досега не бе чувала гласове – обясни на мъжете. – Работеше с ясновиждане, с някои други дарби, но не и с ясночуване.
Жената смирено се прекръсти.
– Добре си.
– Прекрасно се чувствам, Светли Боже – отзова се щастлива Радостина.
– Вярвам ти – рече той. – Мога ли да допълня нещо, Петре? – попита пак така шеговито.
– Прекрасно се чувствам, Господи – повтори писателят думите на ясновидката.
Иван излезе от вцепенението си, засмя се звучно, освободено.
– Блазе на оня слуга, който слуша и чува – заговори Господ Христос. – И тъй, не се грижи, сине, за суетите ви човешки, а за службата на вечната си душа. Твориш ли, ще бъдеш до време и самотен, и неразбран, и непризнат. Само до време, сине мой. Ще ви дам и пример. Когато сътворявах нашата взаимна любов, се чувствах сам, неразбран и непризнат. А превръщах любовта във вечна любов, в любов довеки между мене и вас. Заслужаваше си, истина ви казвам. Ето, днес не съм сам, неразбран и непризнат. Ето, днес имам вас, имам още мнозина, имам легиони воини на светлината, които призовах за взаимна любов. Мир вам.
…
– Аз познавам баща ти. – Савов спря да се усмихва, лицето му се изопна от очакването на нещо неприятно. – Не, не съм дошъл да ти прося услуга или пари. – Лицето на оплешивяващия се отпусна, макар и никак да не му харесваше, че странният млад мъж му говори на „ти”. – Дошъл съм да ти кажа няколко думи.
– За баща ми?
– И за теб. На баща ти му остана една-единствена слабост – ти. Той бъркаше – като всички вас, извърши доста нечестиви дела, но сега е почтен, добър, вярващ човек с една голяма слабост – сина си. Знам, че гласът ми вопие в пустиня, ала на твое място бих се засрамил от него.
Синът леко отвори влажната си уста, обърка се, смръщи се, недоумяваше как да реагира. Гневът бързо-бързо надникна отровно през мътните му очи.
– Този добър човек цял живот работи, построи сума ти полезни неща. Не говоря за къщите и вилата ви. А напоследък се поболя, душата му се поболя от прекомерното напрежение, с което се товари, от постоянните му горчиви мисли и страдания, че синът му другарува с най-мизерните каналии, с най-омерзителните негодници под вашето небе. Особено оня там, патрона ти, благодетеля ти, покровителя ти – посочи с глава Христос към възрастния господин на дансинга, който тъкмо пускаше жена си, преди галантно да ѝ целуне ръка, да размени светски любезности с тоя-оня и да я поведе обратно към масата им. – Махни се от тези хора, послушай ме, особено от тогоз! Махни се от тези млади, неукрепнали, но вече тъмни души! Махни се от тези слаби, неузрели, греховни люде! Истина ти казвам, обичам те. Обичам всинца ви, но не мога да живея живота ви. Ако не беше любовта ми, досега вие всичките, вие жадните, престъпните, да сте потънали в мрака. Послушай ме, махни се от тях, от всички, с които си се заобиколил и които наобикаляш като гладно псе! Ти не си толкова жаден, колкото суетен. Суетата те погубва теб! Послушай ме, махни се – ако не заради себе си, то заради баща си! Иначе той ще се изкуши и ще пострада!
Христос се изправи и бавно се върна на мястото си, сподирен от съвършено окаменелия поглед на събеседника си.
Точно в единадесет часа се разнесоха призиви за тишина, няколко хубави млади жени пристъпиха весело и извънредно кокетно към юбиляря и от името на служителите му както в рекламните му агенции, така и в медиите му му връчиха луксозно изработена плакета, на която бе гравирано: „Цар на рекламата, господар на медиите, най-добър бос сред босовете.” Сред много смях и игриви шегички, сред кръшни поклони и остроумни подмятания за новия „капо ди тути капи”; след дългата церемония с подаръците и след получаването и на последните подаръци от неговите си служители – суперскъп часовник, суперскъпа химикалка и още нещо суперскъпо за бюрото му, всичко това изработено или посипано с многокаратово злато, рожденикът вдигна високо чашата си в знак, че иска да говори в тутакси поднесения му микрофон. Щеше да му се случи едва втори път тази вечер след краткото приветствие за добре дошли в началото на тържеството въпреки многократните поводи да вдига тостове и многобройните подканяния да сподели как се чувства, харесва ли му как е организиран купонът и тъй нататък.
Бързо настъпи пълна тишина. Всички без изключение държаха чаши в ръцете си.
Царят и господарят на едно-друго благодари за вниманието, сподели, че се чувства чудесно въпреки възрастта си, а може би именно заради плодовете на възрастта си (смях, ръкопляскания), изрази задоволството си как е организиран юбилеят му, рече „наздраве” и поднесе виното към устата си. В същия момент около двеста ръце поднесоха към двеста усти водка, ракия, уиски, коняк, джин, най-разнообразни високоалкохолни коктейли, бяло и червено марково вино, бутилирана и наливна качествена бира, най-разнообразни нискоалкохолни коктейли.
Босът сред босовете глътна от чашата си, направи изненадана физиономия и съобщи в микрофона с лека досада, но и с усмивка все още, че по погрешка са му сипали минерална вода в чашата за вино. Още не му бе направило впечатление, че минералната вода има досущ жълтеникавия цвят на великолепното бяло вино, което пиеше.
Абсолютно никой в смълчаната лятна градина на свръхмодерния ресторант в полите на планината не се засмя. Абсолютно никой не сподели какъв вкус е имало питието в лично неговата от около двестате чаши. Вярно, мнозина се спогледаха с нямо удивление, но никой не издаде звук.
Сервитьор услужливо притича, след миг сипа нова чаша вино от отворената бутилка в ледарника на масата. Царят кимна и отново сияещ отпи порядъчна глътка от любимата си течност. Този път върху лицето му не се изписа досада, а последователно се смениха потрес, яд, гняв.
– Шегички ли си правите с мене? – изръмжа в микрофона към няколкото келнери, застинали чинно наоколо.
Обяснимо, никой не му отвърна. Най-съобразителният плахо пристъпи, наля си от същата бутилка на дъното на някаква празна чаша, опита семплия вкус на минералната вода със златистия мек цвят на отлежало превъзходно вино. Босът внимателно наблюдаваше глуповато стъписаната физиономия на клетника. Още един келнер дойде на себе си, донесе бързо нова бутилка от същата реколта, отвори я сръчно и полека сипа до половината в поредната чиста чаша. Лично той дегустира съдържанието, преглътна, безпомощно погледна към управителя на ресторанта, пребледнял като мъртвец до бара, без да смее да поеме никаква отговорност, към колегата си, все още стискащ чашата си с жълта минерална вода или по-скоро с неизвестната течност с вкус на минерална вода и цвят на първокласно вино за най-престижен износ…
В следващите пет минути се случиха много неща, които разтърсиха част от задрямалата в лятната жега столица за месеци напред.
Отвориха се нови шишета вино със същия приятен безалкохолен вкус. Оказа се – сред невероятния шум, крясъците, пияните ругатни, истеричния смях, сред ехидство, обида, злорадство, закани, добродушни шеги, недоумение, страх, ужас, – че независимо от цвета на питиетата, от алкохолния им ужким градус, от начина им на приготовление, независимо от каквото и да било всички те – двестате питиета – имаха и продължаваха да имат – въпреки опитите с нови и нови различни бутилки – все същия мек минерален вкус на вода, на истинска, живителна, прекрасна на вкус минерална вода.
Случи се и това, че още съвсем в началото на скандала младият Савов погледна, без самият той да знае защо, към Христос, ала Господ следеше реакциите на юбиляря и изобщо не се извърна.
Случи се и това, че Христос реши да побеседва за съвсем кратко със съседите си по маса – тъкмо седмина на брой, – заети в момента да коментират шумно, да се дивят, да си разменят чашите и да констатират за пореден път, че течността навсякъде е една и съща, въпреки че тя имаше цвят ту на червено вино, ту на коняк, ту на бира, и те, тези люде, наистина допреди минути бяха пили тъкмо червено вино, коняк и бира, и какво ли не още.
– Царят и господарят не е тук – рече им Господ тихо, но те го чуха насред врявата и пълната бъркотия в лятната градина, зяпнаха го изненадани, понеже единственото, което досега бе произнесъл, бе ласкавото „добър вечер” преди три часа. – И Царството не е тук – продължи още по-тихо Господ, ала те Бог знае защо идеално го чуваха. – Небесното Царство е другаде все още, а можеше, можеше да е вече тук, ако бяхте избрали да живеете иначе. Кажете ми, прочее, маловерци, справедливо ли е малцината, дето са готови и са напълно заслужили да пребъдат в Небесното Царство, да стоят на земята сред вас, мнозината, които не сте заслужили и сякаш напук правите да не заслужите още дълго и дълго Царството Божие? Кажете ми, прочее, маловерци, нима няма да е справедливо, ако единици измежду вас може би и никога няма да пристъпят в Царството Небесно, ако продължат да упорстват и да вървят все по мрачния, по черния път? Горко на ония, които все още се прелъстяват от идоли и служат на идоли! Блазе томува, който не загърбва, а се е обърнал с открито лице към светлината!
Всеки в различна поза, застинали като солени стълбове, седмината гости се бяха втренчили в Христа и даже не се сещаха да оставят чашите си.
– Не се мъчете да пробвате повече – усмихна им се той внезапно. – Тая нощ повече няма да има нито вино, нито уиски, нито било що било по чашите ви. Мир вам!
Afera.bg http://afera.bg
На снимките: Васил Пекунов и Вергиния Мартева
