Мудрословеснейшите патки във враждебния свят на българската литература. Макдъф и неговите превъплъщения
Събрали се „гладичките умовце“, титулувани МОН, турили си „важните кокоши физиономии“, почесали своя „мозъчни ревматизъм“, изстъпили се гордо връз политическото гюбре, па изврякали историческо решение.
А именно: Вън публицистиката на Ботйова от българското училище! Обяснения няма, аргументи – хептен. Кои сме ние, прочее, та искаме обяснения от министерските „мудрословеснейши патки“, тез повелители на знанието и просвещението!
Обаче!
Нищо не идва на празно място.
***
1929-а. Появява се една книжка с цвят на плъх – „Чий е Ботев? Нравственият лик на тая зловеща личност“. Авторът е псевдоним. Макдъф. Зад Шекспировия герой, който убива тиранина Макбет, се крие свенлив юнак – Петър Наумов. Журналист, когото никой не знае и не помни.
Ако прочетете тази книга (само с противогаз!), ще „научите“, че Ботев е един „жестокосърден идол“, един „панаирджийски глинен великан“, един „долнопробен идеал“, който е „причината за моралното и гражданствено падение на съвременната младеж“ и „компрометира устоите на целокупното отечество за целите на една тъмна мафия“.
Ботев е символ на „човешката помия“, на „моралната мизерия, липсата на характер, невежеството, интелектуалната ограниченост“, на „тъмните и необуздани животински нагони“, на „зловещият хормон, от който била преситена неговата кръв“, на „животинската завист спрямо по-даровитите, по-уважаваните, по-издигнатите“.
Той е „тавански хайдутин“, „книжен революционер“, който „се бори с турчина на сцената на Войниковия театър, колкото да олаби своя нагон“; „безпримерен егоист и лицемер“, който „монополизира ролята на най-голям вдъхновител на българския народ“; властолюбец, поискал „да стане некоронован султан на революционните комитети“; „бъдещ Цезар“, с „преторианска гвардия от 10-15 скитници и нехранимайковци“, който „се обкръжи с ореола на легендарен херой, та да изправи бунтовнически престиж срещу своя съперник – Левски“. Към него Левски е „запазил в душата си най-голямото презрение и отвращение“ и „осуетил неговите грандомански диктаторски планове“, а Ботев, този „гениален престъпник“, който „има пръст в погубването на Левски“, оплакал Апостола, за да пипне едни парици…
И най-сетне – повел чета поради „тънка егоистична сметчица“ – „мислел, че черната, опасната работа е вече свършена и че той отива само да събира плодовете“. И „създаде от тоя поход една безпримерна хекатомба пред олтаря на своето лично „аз“ и написа една от най-черните страници в българската история“, и така „постигнал двете цели, които гонел: затриването на четата и плячкосването на славата на най-големия революционер (Левски – б.а.)“.
Изобщо – Ботев е „вероломен демон на разрушението“, на „нечовешки егоизъм и необуздана грандомания, подсладени с безпримерна тартюфщина“, „който не се умори да съсипва и мрази“, „чийто живот е просмукан от непресушима злъчка, омраза, злоба и жажда за разрушение и смърт“, а писанията му са „напоени с яд, злоба и омраза“.
Тази смрад (и още 100 пъти по толкова) прелива от пасквила на Макдъф. През 1930 г. Петър Динеков нарича този пасквил „най-глупавата и долна книга, която някога е излизала на български език“. Ще минат 80 години и на български език ще излезе една също толкова долна, помийна книга, само че за Левски.
***
1992-а. Макдъф изпълзя из небитието. В нарочно указание министерските „мудрословеснейши патки“ наставляваха българските учители „да не наблягат много на Ботев, Левски, Каравелов и Раковски, защото те не се ползвали с добро име в тогавашното общество“. Кое общество?! На „нашите чорбаджии“, „тези народни пиявици“ с „дървените мозъци“ и с „бегемотски кожи“, които наричат работниците за освобождението на българския народ „вагабонти, шарлатани и чапкъни“?! Очевидно.
***
1993-а. Макдъф се появи за трети път. „Литературен форум“ публикува „Размишления под една разстреляна икона“. Авторът не се крие. Пъчи се. Любен Дилов, писател фантаст. Отдаден на високоинтелектуалната мисия да отърве българския народ от една фалшива икона, от един кух монумент, от един зловреден идол.
„Повечето паметници са кухи. Повечето икони възвеличават и освещават до святост качества, чиято обществена стойност днес вече е съмнителна“, пише фантастът. С надеждата да постави „началото на ново иконоборство, което да преобрази народа ни“ и да прочисти националната история от лица със съмнителна обществена стойност като Ботйова (другото „съмнително лице“ е Вапцаров).
Ботев виновен! Защото е „първият и най-пакостен пример в нашата история“ и вдъхновител на „всички тоталитаристично-тотемистични движения у нас – националистически, фашистки, комунистически“. Защото вместо да си пише стиховете във Влашко, извършил терористичен акт, превзел „Радецки“ и погинал театрално, безсмислено и безоправдателно.
Ботев е виновен! За това, че „със своята екзалтирана непригодност за военачалник“ погубил „още сто храбри българи“; че фанатизмът засилил неговата „природна параноя“, създал му „фалшива себепредстава“; че не се опазил, не се съхранил за поколенията и си останал едно „регионално явление“; че вместо „да трупа необходимата интелектуална култура“ се захванал да освобождава България; че не проумял защо „Шекспир, Гьоте и Петрарка не са писали бунтовни стихове, а Вазов не е водил чета в Балкана“; че пожертвал живота си за някакво „население с предрационално тотемистично мислене“.
Ботев е виновен! Защото с тази си неразумна саможертва изкривил съдбовно „представата ни за мисията на интелектуалеца“; подсилил „разрушителните, идолопоклоннически инстинкти на масите“, на оня „масов човек, който открай време, воден от някакво знаме, прострелва дробовете на ближния си или му изтръгва сърцето“. ..
Когато НАТО бомбардира Белградската телевизия и уби 16 журналисти, фантастът, кристалният интелектуал възкликна: „Ами ако ударът беше върху сръбската кланица? Кланицата дава месо на хората. Едно и също е отношението ми“. Не, фантастът не бърка слово със свинското. Месото е несравнимо по-голяма ценност. „Месото е по-важно от думите. Аз мога да ям месо мълчаливо“…
***
2004-а. Макдъф се появи за четвърти път. Загърнат в академична тога, украсен с научни титли. Академичният съвет на Факултет славянски филологии на СУ „Св. Кл. Охридски“ изхвърли публицистиката на Христо Ботев от кандидатстудентския конспект.
Защото „съдържа твърде много алюзии към онези времена“; е „неразбираема за днешните деца“, които „не познават културно-историческия и политическия контекст на онова време“; защото „сложността на тези произведения предизвиква ужас и отвращение у децата“; „не говори никой от сегашните езици на толерантността“; „няма ангажимент към красивото и доброто като универсални категории“; и защото обучението по литература трябва да се освободи от излишния баласт. От Ботев.
Децата не знаят и не трябва да знаят своята история. Не разбират и не трябва да разбират посланията на времето. Знанието е опасно. Свободата – вредна. „Онова време“ е кодовото име на 5-вековното турско робство. „Онези времена“ са величавото Българско възраждане и неистовите усилия за национално освобождение. Една орда деконструктори на Българската голгота вече бяха обявили робството за благотворно присъствие, Възраждането – за измишльотина, апостолите – за актьори от селска вечеринка.
Макдъф осъди Ботев като морален изрод, суетен и себичен демон, погубител на Левски, БРЦК и на 120 момчета, а словото му отрече като „зла, разрушителна стихия“.
Фантастът осъди Ботев като екзалтиран, фанатизиран параноик, който изтръгва сърцето на ближния си.
И двамата отричат личността на Ботев, неговия живот, неговата гибел, неговата безсмъртност. И неговото слово. Според академичния Макдъф публицистиката на Ботев е нетолерантна, тя говори с езика на омразата, на нетърпимостта, тя е грозна, зла, уродлива, варварска, ужасна и отвратителна. И предизвиква ужас и отвращение.
Към кого да е толерантен Ботев? Към робството? Към поробителя? Към „дивия, варварския и безчовечния турски ярем“? Към „цивилизованите европейски вълци“? Но! Щом Ботев е грозен, зъл, уродлив, ужасен, отвратителен и престъпен, значи робството е красиво, мило, добро, привлекателно, богоугодно и душеспасително. А свободата, достойнството и саможертвата са криминални символи на някакво първобитно варварство.
За щастие, каза академичният Макдъф, публицистиката на Ботев не е актуална. Ботев – също. Той е просто една „злободневна асоциация“, една „неразбираема алюзия“.
***
2006-а, 130 години от гибелта на Ботев. Макдъф отчете величави успехи: 80% от гимназистите не знаят кой е авторът на „Хаджи Димитър“, 97% не са чели „Смешен плач“ и не знаят що е това Парижка комуна. Но пък 87% знаят „Води ме в някоя квартална кръчма“. Социологическото проучване предизвика кратковременен смут в общественото съзнание, 2-3 есеистични вопъла и поредната порция вайканици. И всичко потъна в обичайната политическа смрад и безпросветна кал. А гимназистите, техните родители и учители дружно запяха „Води ме в някоя квартална кръчма!“, поръчаха си по две умрели от студ бири, па замятаха упоителни и високопатриотични гюбеци, убедени, че формулата на успеха включва само „компютри и английски“ и изключва императивно тъпи въпроси като „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?“.
***
2011-2012-а. Макдъф се появи за пети път. Комисията за защита от дискриминация (КЗД) констатира дискриминация „по възраст“ в „На прощаване“ – „младите са прокудени, немили, клети, недраги“. При това – прокудени от „турска черна прокуда“.
КЗД постанови в еди-кой си учебник „да бъде спестен и заменен с друг текст“ следният цитат: „да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище“…
КЗД разпореди в друг учебник „да бъде спестен и заменен с друг текст“ следният цитат: „Той беше Мунчо. Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана. Обесиха го на касапницата. Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира“. Това е финалът на „Под игото“. Поантата. Смисълът и посланието.
В трети учебник КЗД изиска „подходящ коментар“ на „Една българка“ и „Опълченците на Шипка“, щото „анализът ненужно и небезпристрастно акцентира върху цитати, извадени от контекста“, „турците са с всички характеристики на врагове“, а българите „с всички характеристики на герои“.
КЗД похвали един учебник, в който пише: „Османската полиция заловила Апостола и съдът го осъдил на смърт“, защото „Османската полиция е изпълнявала служебните си ангажименти, за османската полиция Левски е бил нарушител на реда. Такава е била политиката на империята“.
***
Междувременно Макдъфите – социолози, псевдописатели и псевдоисторици – вилнееха и върлуваха. И постановиха, и отсъдиха:
„Ботев и Левски са момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници“; Левски е „детеубиец, българоубиец, кървава икона, баща на мутрите“; Баташкото клане е „дълбоко закостенял антагонизиращ националистически мит, който трябва да бъде деконструиран“; „Априлското въстание е селска свада“; Освобождението – робство, робството – рахатлък; няма българи – има османска нация, ерго – Ботев и Левски са си едни чисти османлии; „Под игото“ е „националистически идиом“. Ето ви наниз от идиоми: „Националистическо куче се шири в каруца като пет пари в кесия и я кара през куп за грош“…
Макдъф едва не се задуши от праведен бяс. Тъпите българи избраха своя любим роман – „Под игото“ – „един посредствен, примитивен роман без литературни качества“, защото „е прекалено български, архаично български, овехтял, спарен, неразбираем за децата, написан на един мъртъв език“… И окончателната присъда: „Добрата библиотека е онази библиотека, в която няма нито една книга от Вазов. Дори в тази библиотека да няма никаква друга книга“…
***
2018-а. Министерският Макдъф блесна отново. Разпарчетоса „Под игото“; пакетира Черноризец Храбър с Бокачо и „Отечество любезно“ с „Моето семейство и други животни“; като сущи Бай Ганьо простреля Алеко; и низвергна Ботевата публицистика от българското училище.
Студенти по журналистика, непрочели ни „Политическа зима“, ни „Смешен плач“ (за „Наместо програма“ и дума да не става!), си мислят, че Великата френска революция и Парижката комуна са едно и също събитие, но за „компенсация“ са убедени, че лорд Биконсфилд и Дизраели са две отделни личности. Те не са чели „Народът вчера, днес и утре“, защото не трябва (императивно!) да имат нищо общо с народа вчера, с народа днес и с народа утре. Стигат им „компютри и английски“, за да преуспеят! Така повеляват „безцветните и спекулативни личности“, за които „мъдростта е парата, вярата е дебело прасе, надеждата е пълната гуша“.
А Ботев? Той е баласт, предназначен за изхвърляне. Той не е актуален. Ето го неактуалният Ботев:
„Тука се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществование, а ти мьлчиш като риба, търпиш като вол, молиш се богу като последния грешник и чакаш второто дохождание на Месия, за да добиеш награда за своите петивековни страдания! Какво искате от подобен народ? Той е роб, и роб безусловен, и аз имам пълното човеческо право да го прокълна от сичкото си сьрце и душа, ако той и занапред остане така равнодушен кьм своята горчива съдба. Проклет да е, ако той не въстане против своите кръвопийци!“.
***
P.S. Вярвам, че просветеният читател ще разграничи безпогрешно думите на Макдъфите от словото на Христо Ботев.
Велислава Дърева http://afera.bg
