Пьотър Мамонов е роден в Москва през 1951 година. В началото на 80-те основава групата „Звуки Му”, изиграла важна роля за развитието на много направления в руския рок, особено на пънка. Няколко години по-късно започва са се снима в киното („Игла”, „Такси-блус” и др.), през последните десет години става известен след изпълнението на главните роли във филмите на Павел Лунгин „Остров” и „Цар”. Играе и в театъра (моноспектаклите „Има ли живот на Марс”, „Шоколадовият Пушкин”). Автор на четири тома проза.
Запис от творческа среща в Москва – актьорът отговаря на въпроси от публиката.
– Какво бихте казали на човек, който е загубил вътрешен смисъл, няма живот, сякаш е мъртъв приживе?
Мога да разкажа какво се случи с мене. На 45 години аз имах любима работа, слава, жена, прекрасни деца, пари. Вече нямах за какво да живея. Не разбирах защо да ставам сутрин. Бях пробвал всички удоволствия – къде ли не и какво ли не. Но никъде не намерих щастие. Загубих, както вие казахте, смисъла на живота. Но знаете ли какво се случи? Започнах да търся.
Купих си молитвеник на пазара в нашия малък град. Още пазя този мой първи молитвеник. Смешно ми е, като го отварям, защото в него съм сложил отметки на онези молитви, с които, виждате ли, съм бил съгласен – около пет броя всичко на всичко.
Всеки има свой път към Бога. Единственият смисъл и целта на нашия живот е подготовката ни за вечността. Защото ние ще умрем. И тук идва въпросът: какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда? Реално е така. Какво ще правим там?
Във филма „Остров” трябваше да легна в малък ковчег. Знаете ли, три пъти изскачах оттам. Това си е сериозна работа. Четири стенички и отгоре капак, и нищо повече. Даже Евангелие няма. Нищо. Рано или късно ние ще се отправим към вечността. Умни хора сме, имаме глави на раменете си. Е, какво ще правим там? Освен общението с Бога там няма нищо друго за правене. Затова аз започнах да търся, четях този молитвеник, търсех смисъла в Бога.
С ума си разбирах нещата, бях вече зрял, с литературно образование. Но за мен беше важно да видя посоката в цялата тази работа, толкова много го исках, че нищо друго нямаше значение! И тогава Господ ми се откри до някаква степен, която можех да понеса, и аз видях този път. По думите на моят любим Исаак Сирин, път, отъпкан от измъчените нозе на светиите. Този път е тесен, труден, изпълнен със страдания, но е единствен. И аз разбрах това. Първо – с ума си, после – със сърцето си, а след това и чувствата, и мислите ми започнаха да се ориентират натам.
Не го открих аз, а Бог ми го даде, като видя, че го искам на сто процента, и няма друг вариант, че не искам повече да живея по друг начин, а и не умея. Господ е ревнив. Той иска човека изцяло: цялото му сърце, цялото му същество, цялото му тяло, всичките му мисли, всичките му чувства. Всичко добро, всичко истинско, всичко неподправено, всичко истинно, всичко прекрасно и възвишено – е само там, стига обаче някой да повярва.
Вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие, затова аз се заех да прочета Евангелието. Чета притчата за блудния син, как всичко похарчил, всичко пропил, пропилял, върнал се и паднал в нозете на баща си. Господ не му дал дори да се доизкаже, а изтичал да го посрещне. И пръстен на ръката му дал, и най-добрите одежди, и пир устроил. Ето, мисля си, и аз така: всичко изхарчих, всичко пропих, всичко пропилях. Ще отида при Отца, защото само при Него още има хляб. В този свят няма нищо друго.
Повярвайте ми, може да правиш какво ли не – да караш мерцедес, да имаш огромни къщи – а после какво? Не познавам нито един богат човек, който да е щастлив. Познавам такива, които казват: „Две години седях, гледах в ъгъла и накрая разбрах, че освен да изкарвам пари, нищо друго не мога. Трябваше да продължа да го правя, но започнах да раздавам спечеленото – тихо, анонимно”. И, казва, животът ми се промени напълно – имам приятели, жена, всичко започна да се нарежда.
Винаги разказвам един анекдот: тече конкурс за бардове, излиза младеж, изпълнението му е удивително. Всички викат: „Браво!” Излиза стар бард: бе-бе-бе… Казват му: „Какво е това „бе-бе”? Виж как пее младежът”. „Той, – отвърнал старият, – сега търси, а аз вече намерих”.
Така съм и аз. Някой търси, а аз вече намерих. Затова и всички мои отговори, всички мои смисли са в светлината на Бога. И откакто съм с Него, страховете ми намаляха. Изпитания ще има, разбира се – ще видим с времето, но като цяло, от нищо не се боя, освен от греха и възможността с тези действия да оскърбя Отца. Нали Бог е наш Отец. А какво иска един нормален баща? Иска децата му да го обичат, и помежду им също да има любов. Затова и заповедите са само две. Ако ние приемем това – Господ ще види и всичко ще ни даде. Той е Бог. Затова смятам, че единствено там има смисъл.
Както казваше отец Александър Мен, търсенето на Бога от човека винаги е прекрасно преживяване.
Смисълът на живота е подготовка за вечността – това е най-краткият отговор. Ние имаме най-различни умения – работим с компютри, използваме интернет, летим в космоса, караме коли… Но не умеем да прощаваме, да не се ядосваме… Онова, което ще вземем със себе си във вечността, не може да се пипне с ръка, а ние тъкмо него не умеем.
Изглежда сякаш всичко е наред , а само някой да ни докосне, както казват светиите, отвсякъде се носи воня. Да вземем обидите: „Този какво си позволява! Синът ми ме нагрубява. Жена ми изхарчи парите”, – и още, и още… Но умът е страж на сърцето, затова с ума си аз постоянно си повтарям: не си прав, не си прав, не си прав.
Много е важно да правиш нещо, защото Бог го иска, от любов да изпълняваш Неговата заповед. Това движение е много важно за Бога. За Него не са важни нашите постъпки, нашите дела, за Него е важно нашето сърце, накъде ни тегли то – един към друг или в различни посоки. Едно от имената на дявола е Разделящият. И когато има разделение под такива предлози като: „аз съм прав”, „тя как можа?” – всичко това е от дявола.
Сам Господ ми идва на помощ, защото се старая да изпълня Неговите заповеди. Какво по-голямо удоволствие? И по-блажено е да даваш, отколкото да вземаш. Много добре знаем, че всичко, което купим, за което мечтаем, събираме, трупаме – в един момент отминава. Но с даването не е така… Оказва се, че може духовното да придобием чрез материалното.
– Кой духовен опит беше най-труден за Вас?
Отказването от греха. Може би десет години, а може и 12-15 да са били, през които се борих със зависимостите. Стараех се, толкова го исках и молех Бога. И когато накрая спрях да си оставям вратички и реших, че ще спра само за три години, а после… Оказа се, че Господ има други планове.
Представете си на равната повърхност на кухненската маса едно яйце. Няма нужда от никакви въпроси. Ето го яйцето. Всичко е ясно. Така е и с Бога. Бог е най-простото нещо, което съществува. Какво значи просто? Значи, че не се дели, нещо цяло и крайно. Когато видях това, се стъписах?
Веднъж казвам на един познат: „Альоша, ти какво си почнал да ходиш на църква”. А той чак ми се развика: „Че къде другаде да ходим, а?!” Ето този опит ми се струва най-важен сега.
Какъвто си като човек, такъв ще си и като актьор
– Разкажете ни за своята майка, за най-щастливите моменти от Вашето детство и юношество.
Аз имах много щастливо детство, и това ме държи цял живот. Щастливо в смисъл, че детските ми години бяха изпълнени с любов, но не само към мене: мама и татко цял живот се обичаха. Обичаха се много силно.
Когато бях на около 16, се случваше мама да ми каже: „Би ли могъл днес да нощуваш у някой приятел? С татко ти искаме да останем сами”. Тогава тя беше почти на 65. Светлината на тази удивителна любов озаряваше цялото ми детство.
Помня, как на пет години откраднах пари и с един приятел отидохме да си купуваме пистолети с капси. Мама, разбира се, научи за това. Тя ме хвана за ръката, заведе ме в магазина и каза да върна пистолета на продавачката и да обясня, че съм го купил с откраднати пари. Разбира се , аз не можах да промълвя нито дума, но от очите ми се лееше поток от сълзи и запомних този случай за цял живот.
Децата трябва да се възпитават. Мене ме възпитаваха. Не ми натякваха никакви поучения, никакви специални наставления, просто виждах нещата на практика, как трябва да бъде всичко. Според мен, нашият личен пример има изключително важно значение.
Когато пораснах и не исках да започвам работа, въпросът беше решен много лесно. Преди имаше едни хладилници ЗИЛ, които можеха да се заключват. И моите родители заключиха нашия хладилник. Три дена се правих на важен, но накрая си намерих работа. Исках да ям. Това е.
– Как се съвместяват духовният живот и сценичният? Каква цел си поставяте, когато излизате на концерти? Един свещеник ми каза, че за християнина е сложно да бъде актьор.
Относно целта много добре го е казал Пушкин: „с лирата си светли чувства будех аз”. Ако целта е такава, всичко е възможно, даже през поста да се веселим и да слушаме страшна рок музика, каквато много от църковните хора не обичат. С ножа може да отрежем хляб, а може и да убием човек. Работата не е в жанра, а в мотивацията. Днес защо съм с вас – за пари ли? Да, парите са нещо необходимо. Но не са те главното. Дойдох на тази среща, за да ви дам частичка от любовта си към вас, ако успея с Божията помощ, а вие – на мене от своята. И през тези час и половина-два ще бъдем заедно.
Има и още един важен момент, това е духовен закон: духът създава своите форми. Какъвто си като човек, такъв ще си и като актьор. Не може да си лош човек и добър писател, не става. Както е казал А. Блок, литературата е начин на живот. Ще се наложи да дадеш целия си живот за това. Целия! Всеки един момент – и докато си в банята, и в гората, и с жена си.
Сега е много трудно да се ориентира човек в информационното море. Моят съвет е по-малко да гледаме и слушаме каквото и да било. И да го правим избирателно, да анализираме, главите ни да работят. На пазара, преди да купим месо, го подушваме – ако е развалено, няма да го ядем, нали? А това е храна за душата. Възмущаваме се от гадостите, които се предлагат, и пак ги гледаме… Вместо да изключим канала. Даже любимата ни английска музика, вече доста издиша – пълна скръб.
Ако те боли за твоя град, за твоята страни и за хората, значи може да станеш и добър актьор. А ако просто така, умееш едно-друго, тогава не е много сигурно… Наложи ли се да се пролива кръв, никой не иска. Трябва да се работи, през цялото време. Както казва отец Димитрий Смирнов, и главата, и ръцете, и краката, и сърцето, и чувствата през цялото време трябва да са заети. Кога ще почиваме ли? Сънят е за това. После ставаш и те завърта денят. А почивката – като легнем да спим, това е.
Трябва да се готвим за смъртта
– Ако някой бяс Ви предложи да изпълнява Вашите желания, какво бихте си пожелали?
Няма защо да се ласкаем, всички сме бесновати, просто в различна степен. В момента, в който тръгнем по пътя към Бога, веднага изскачат бесовете, които много ни завиждат. Обикалят като рикащ лъв и търсят кого да погълнат. Затова през цялото време трябва да сме нащрек, да сме бдителни, да се наблюдаваме. Според някои, Господ е наблизо, Той винаги ще ни помогне. Но наистина може да ни помогне само Той.
Трябва също така да помним нещо много важно: бесът нищо не може да ни даде, защото той няма нищо. Той само обещава и те завлича. „Ти защо смъркаш? Цяла Европа вече се боцка. Я давай вената! Давай, давай. Ще изпиташ такова блаженство, ще ти бъде хубаво. Хайде. Какво има да мислиш, какво възрастните… Я стига, какво толкова”. Не бива да му вярвате, не бива! Когато аз започнах да спирам с всичко това, денонощно си повтарях: там няма нищо, там няма нищо, там няма нищо, там няма нищо – едно и също, за да си го набия в главата, че това, което искам, го няма там, където търсех.
Така че не става дума да дойде бяс и да ми предложи нещо. Аз съм с него винаги. Ето, и сега са наоколо и ми шепнат: „Хайде, ти си такъв актьор. Я сега направи това, хайде, направи го. А те ще ти ръкопляскат…” Това е, трябва да се стараем, нали затова сме хора.
– С какво асоциирате смъртта? Какво е Вашето отношение към нея?
Отношението ми е кратко и ясно: смърт няма. Символът на нашата вяра завършва така: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин!” Амин значи „наистина”. Вярващият човек, както пише апостол Павел, желае да се освободи от този живот, за да се срещне с Христос. Тоест да съблече тази обвивка– и ще има вечен живот. И ако ние тук се научим на общение с Бога, то ще продължи и там, само че в по-голяма степен, непознато, необикновено, непостижимо за нас. То ни очаква.
Ето, вижте какво пише преподобният Теогност през IV век: „Какво неизразимо утешение е за нас, когато душата с увереност в спасението се отделя от тялото, оставяйки го като дреха. За да придобие най-важното, тя го оставя без тъга, спокойна върви към ангела, който се спуска свише и радостно я посреща, и заедно с него безпрепятствено преминава през просторите, защитена от атаките на злите духовете, радостна се издига и с дръзновение и благодарни възгласи се покланя пред Твореца, и там се определя нейното място в сонма на подобните на нея по добродетел до всеобщото възкресение”.
Какво още да искаме?
Разбира се, смъртта е нещо ново, непознато. И ни е страх, и не ни се иска. Но не решаваме проблема, ако казваме: „А-а, не трябва да мислим за това”. Как да не мислим за това? Тъкмо за това и трябва да мислим, защото е единственото, което със сигурност ще се случи с всеки от нас. Разбира се, че трябва да се готвим за нея. И аз самият започвам да се страхувам, като виждам колко не съм подготвен за това, което говорим сега – за общението с Бога. Как ще оставя плочите си? Ами музикалната уредба? Ами къщата?..
Най-светлото в моя живот е това, че сте тук сега
– Кое е най-светлото и хубаво събитие в живота Ви, което си спомняте сега?
Митрополит Антоний Сурожски, който беше наш съвременник, пише нещо интересно относно събитията. Според него, ние живеем, „претъркаляйки” се от миналото в бъдещето, без да оставаме в настоящата минута. Той смята, че трябва да живеем в настоящия момент, защото миналото вече е било, а бъдещето още го няма. Но ние не умеем да живеем именно в този момент, в тази минута. И аз се старая да вървя точно в тази посока.
Затова най-хубавото, най-светлото, най-удивителното е, че вие сте тук сега, а аз седя с вас и си говорим, и не се чувстваме никак зле, като цяло. Ето това за мене е най-ценното. Който работи и обича своята работа, познава това чувство: работиш и ти е толкова хубаво!
– Кои са героите на Вашето време?
За мен това са светите отци, които са вървели по този път.
– Какво е любовта за Вас?
Въпросът е интересен, понеже в нашия толкова богат руски език, колкото и да е странно, думата „любов” е само една и се използва с много най-различни нюанси. Обичам кашкавал. Или обичам да пътувам. Или обичам Иван. Обичам Бога. Всичко това са различни видове любов. В гръцкия има тринайсет варианта за тази дума. Така че зависи за кой вид любов питате, към какво. Ако говорим за любовта към сладкото, то смятам, че това е нещо вредно. Макар че самият аз обичам сладкиши.
Православното общество боледува – предлага некачествен продукт
– От какво боледува, според Вас, съвременната православна общност?
Ще кажа някои общи неща, които ми се струват много важни. В никакъв случай не бива да се борим с нещо. Трябва да вършим своето. И това, което вършим от себе си, трябва да бъде с такова качество, че да превъзхожда всички други тъмни явления. Борбата с тъмните явления посредством лозунги и някакви акции, според мене, има по-скоро обратен ефект.
Когато снимахме филма „Остров”, нямахме представа кому е нужно всичко това, но ние упорито работехме, молехме се, плачехме в онези ветрове–всичко беше много трудно. Но това беше истинско щастие, неподправено. Може да има различни мнения, но този филм е преди всичко качествен. Докато нашата така наречена православна общност ми се струва доста некачествен продукт. Защо нашите деца не вярват, не ходят в храма? Ами защото ние, християните, не горим, а тлеем.
Когато с всички сили се стараем и правим качествен продукт, ние прославяме Бога. „Да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” – е казал Господ. Лошо е, когато православното се приема за нещо скучно, неприятно, некачествено, несъвременно. Православните лелки с китара са много по-страшни и от най-яките рокери, защото там всичко е за Бога, за вярата– и е чак неприятно и безвкусно. За мен е много важно качеството на продукта, затова и се старая толкова много. А какво се получава – ще съдят другите.
В радио „Ехото на Москва” правя едно предаване – „Златната етажерка”. Там и псалми чета понякога, и евангелски текстове, но пускам и най-нови записи, и стари. Всичко, което е хубаво, чисто. Едното не пречи на другото. Трябва да се работи качествено. Защо, като става дума за Бога, непременно да се слагат някакви свещи, тъмни помещения? И всичко да е някак приглушено, „благоговейно тихо”… Според мен, пророк Давид, когато изпратил на война брат си, за да го убият, и взел жена му, а после се разкаял за стореното, по-скоро е викал с все сила към небето, в своите псалми. „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми!” – нима е казвал това шепнешком? Или: „Запляскайте с ръце, всички народи”… Ако пеем за Божия слава, ако мотивът е добър, то може и с китара, и по всякакъв начин да стане. Вижте злото колко е активно, какви мощни средства използва, какви филми излизат! А ние какво правим?
– Как попаднахте във филма „Остров”?
Майката на режисьора Павел Лунгин беше преводач на художествена литература от скандинавски. Моята майка се занимаваше със същото. Семействата ни поддържаха приятелски отношения още като бяхме деца. По-късно Павел много хареса това, което правя на рок сцената, с групата „Звуки Му”, и ми предложи ролята. Нищо случайно няма, тази роля дойде много навреме в един тежък период от моя живот, когато се борех със своите зависимости. И затова,макар и в по-малък мащаб, аз бях наясно с борбата на своя герой. И аз по същия начин и плачех, и се стараех, и молех Бога. При него, разбира се, всичко е на по-високо ниво и с голяма дълбочина.
Благодарен съм на Бога, защото там имах възможност да се срещна и сприятеля с удивителни наши актьори. Виктор Иванович Сухоруков, Юрий Александрович Кузнецов – забележителни хора, забележителни актьори – щастлив съм, че имах честта да се запозная с тях. Дима Дюжев – също прекрасен човек. Животът ни заедно беше прекрасен. Бяхме толкова щастливи. Защото всичко там беше много трудно. Ето ви един сигурен знак: там, където е трудно, където има преодоляване, там има щастие.
Превод: Румяна Рашкова
Източник : pravmir.ru
