ВМЕСТО Ч.Р.Д. ХАЙДУТИТЕ НЕ КАЧВАТ НА КОНЕТЕ СИ ПРЕВЗЕТИ ПОЕТЕСИ…

Автор: Няма коментари Сподели:

АЗ ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА СЕ ВПИША В БЕЛИЯ СНЯГ,

дето тихичко пада,

тихичко пада…

Не разбрах как ги пишат тия стихове поетесите с широкополите шапки

за прането, гълъбите и любовниците на мъжете си,

как им пляскат на римите, миришещи на лучена супа,

как те капризно издават напред начервисани устни

и чакат вместо хонорара си някой здраво да ги изчука.

Мен ме завяха северни ветрове,

коне ме вихреха,

и конекрадци ме любеха…

Аз не бях изисканата особа от техния кръг,

луда циганка бях,

пиех, стрелях, и чупех чашите без пощада

докато те отпиваха шампанското с финес.

Нямах време да шия бели одежди,

да скрепявам любовната клетва със златни вериги,

нямах никакво намерение да изпълнявам някаква обществена заръка,

че главната роля на жената е да бъде майка, лелка и съпруга.

Тия дръвца сме ги гризкали.

Аз се носех, вкпопчена в гривите на хвърковати коне

и като един Робин Худ в женска риза

раздавах свещена свобода и правосъдие…

Не влязох в никакви класации,

изплашени от яростната ми неистовост

фризираните им лица се чудеха как да не ме забележат,

и си шушукаха със тънки немощни гласчета –

що за обноски в тая недодялана мръсница…

Във мъничките им очички без зеници обаче

кипеше завистта,

че те нагазили във пухкавия сняг

посмъртно няма да усетят целувката на звяра –

напуканите устни, небръснатите бузи,

и вкиснатия дъх на вино, пропит с барут,

барут и свобода.

Хайдутите не качват на конете си превзети поетеси.

Сега ги наблюдавам –

със дъх разтапям скрежа по стъклото –

копринените им коси, парфюмите, ухаещи на лято,

дантелените пръсти,

сатенените гащи,

презрамките от перли,

бемки по гърдите,

и онзи превзет копнеж по Филипините…

Навън е люта зима.

И само кучетата великодушно правят около мен горещ кордон.

Там вътре греят полюлеи. И стихове се леят като френско вино.

Не е за мене тоя свят.

Обръщам се и хуквам към звездите.

Където Ботев вече е налял стаканите

и чака не Венета,

чака мен,

за да напишем набързо няколко стихотворения

и да отпрашим в свободата,

за която да умрем.

КЕРВАНИ С ДУМИ, ТЕЖКИ И ПРАШЯСАЛИ,

пристъпват бавно и тържествено,

около тях се вие лунен дух и пясъци горещи,

вода клокочи,

мирише на вода,

но там далеч –

отвъд нещата от живота…

Торби със злато, изумруди и рубини купуват думи,

думички,

думища,

думи, думи, думи,

запетаите са диаманти,

ками свистят

вместо удивителни,

а си умираме като необходими точки.

Превърнах живота си във война,

а погледнато от друг ъгъл, това е смешно.

Разгромена съм,

но все още съм желязна,

защото керваните със думи ме носят сред пустинята

и бедуините ме гледат във очите

за да им кажа знакът – дума,

с която пътят да отключат.

Като мираж,

като кафява бенка върху слънцето

Бог е стоварил догмата,

че думите не са живот, а някакво проклятие.

И аз,

сломена,

с напукани пътечки вместо устни,

все още търся смисъла.

И докато моята пустинна слава преминава,

камилите подвиват колене,

присядат,

и с очи – приземили се комети,

ми подаряват  за награда самотата.

Тогава някак изведнъж проглеждам,

прислушана в прииждането на водата –

написано е всичко във мълчанието.

И само онзи знае всичко,

който умее да говори с тишината.

БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН

Светкавица пронизва сърцето.

Господ открехва завесата и проточили шии,

мазни пръсти,

ехидни очи,

ние виждаме чудото с очите си,

но душите ни кряскат уплашено:

Тоя поп пак шмекери,

и извади запалка от задника си за да запали Огъня…

После  обличаме новите дрехи,

и понеже вече е модно

обикаляме църквата, наузистили “Христос Возкресе”,

но невежи за “Воистина”-та,

с “Честит празник!” пишем есемеси…

И докато разчекваме агнето,

никой от нас не поглежда небето.

Веселина Томова                                      http://afera.bg

Предишна статия

ИЗМЕКЯРИТЕ НЕ УМИРАТ. ТЕ САМО СЕ РАЖДАТ…

Следваща статия

Татяна Дончева и ”Движение 21” зоват за смяна на властта

Други интересни