АЗ ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА СЕ ВПИША В БЕЛИЯ СНЯГ,
дето тихичко пада,
тихичко пада…
Не разбрах как ги пишат тия стихове поетесите с широкополите шапки
за прането, гълъбите и любовниците на мъжете си,
как им пляскат на римите, миришещи на лучена супа,
как те капризно издават напред начервисани устни
и чакат вместо хонорара си някой здраво да ги изчука.
Мен ме завяха северни ветрове,
коне ме вихреха,
и конекрадци ме любеха…
Аз не бях изисканата особа от техния кръг,
луда циганка бях,
пиех, стрелях, и чупех чашите без пощада
докато те отпиваха шампанското с финес.
Нямах време да шия бели одежди,
да скрепявам любовната клетва със златни вериги,
нямах никакво намерение да изпълнявам някаква обществена заръка,
че главната роля на жената е да бъде майка, лелка и съпруга.
Тия дръвца сме ги гризкали.
Аз се носех, вкпопчена в гривите на хвърковати коне
и като един Робин Худ в женска риза
раздавах свещена свобода и правосъдие…
Не влязох в никакви класации,
изплашени от яростната ми неистовост
фризираните им лица се чудеха как да не ме забележат,
и си шушукаха със тънки немощни гласчета –
що за обноски в тая недодялана мръсница…
Във мъничките им очички без зеници обаче
кипеше завистта,
че те нагазили във пухкавия сняг
посмъртно няма да усетят целувката на звяра –
напуканите устни, небръснатите бузи,
и вкиснатия дъх на вино, пропит с барут,
барут и свобода.
Хайдутите не качват на конете си превзети поетеси.
Сега ги наблюдавам –
със дъх разтапям скрежа по стъклото –
копринените им коси, парфюмите, ухаещи на лято,
дантелените пръсти,
сатенените гащи,
презрамките от перли,
бемки по гърдите,
и онзи превзет копнеж по Филипините…
Навън е люта зима.
И само кучетата великодушно правят около мен горещ кордон.
Там вътре греят полюлеи. И стихове се леят като френско вино.
Не е за мене тоя свят.
Обръщам се и хуквам към звездите.
Където Ботев вече е налял стаканите
и чака не Венета,
чака мен,
за да напишем набързо няколко стихотворения
и да отпрашим в свободата,
за която да умрем.
…
КЕРВАНИ С ДУМИ, ТЕЖКИ И ПРАШЯСАЛИ,
пристъпват бавно и тържествено,
около тях се вие лунен дух и пясъци горещи,
вода клокочи,
мирише на вода,
но там далеч –
отвъд нещата от живота…
Торби със злато, изумруди и рубини купуват думи,
думички,
думища,
думи, думи, думи,
запетаите са диаманти,
ками свистят
вместо удивителни,
а си умираме като необходими точки.
Превърнах живота си във война,
а погледнато от друг ъгъл, това е смешно.
Разгромена съм,
но все още съм желязна,
защото керваните със думи ме носят сред пустинята
и бедуините ме гледат във очите
за да им кажа знакът – дума,
с която пътят да отключат.
Като мираж,
като кафява бенка върху слънцето
Бог е стоварил догмата,
че думите не са живот, а някакво проклятие.
И аз,
сломена,
с напукани пътечки вместо устни,
все още търся смисъла.
И докато моята пустинна слава преминава,
камилите подвиват колене,
присядат,
и с очи – приземили се комети,
ми подаряват за награда самотата.
Тогава някак изведнъж проглеждам,
прислушана в прииждането на водата –
написано е всичко във мълчанието.
И само онзи знае всичко,
който умее да говори с тишината.
…
БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН
Светкавица пронизва сърцето.
Господ открехва завесата и проточили шии,
мазни пръсти,
ехидни очи,
ние виждаме чудото с очите си,
но душите ни кряскат уплашено:
Тоя поп пак шмекери,
и извади запалка от задника си за да запали Огъня…
После обличаме новите дрехи,
и понеже вече е модно
обикаляме църквата, наузистили “Христос Возкресе”,
но невежи за “Воистина”-та,
с “Честит празник!” пишем есемеси…
И докато разчекваме агнето,
никой от нас не поглежда небето.
Веселина Томова http://afera.bg
