септември 15, 2017

Хора, един ден това може да сполети и България

Автор: admin Няма коментари

Хора, един ден това може да сполети и България

При нас урагани няма, за климата да мислят онези там, дето им отлитат покривите: така си казваме в България, докато цъкаме удивени от гледката на някой пометен град. И не проумяваме, че един ден това ще сполети и нас.

Коментар от проф. Ивайло Дичев:

Българският тв-зрител наблюдава с научно-популярна досада трите рекордни урагана, надигнали се изведнъж в Атлантика – цъка удивен от пометените острови, злорадства тайно пред гледката на евакуиращите се богаташи във Флорида и си вика: от Витоша по-високо нема! Така си мислеше и през 2007, когато се сринаха мошеническите американски банки. Но само две години по-късно и това ни дойде до главата.

Сега някои ще ми кажат, че урагани в нашата част на света няма. И че за климата трябва да мислят онези там, дето им отлитат покривите. По същия начин медийните икономисти ни убеждаваха преди десет години, че сме на завет от кризата, понеже финансовият ни сектор бил слабо развит. Но тя взе, че ни перна откъм срива на международните пазари. Така ще е и с климата.

След нас и потоп…

Удивително е безгрижието, с което очакваме онова, което вече започна да ни сполита. Вижте само колко политическа енергия беше посветена на въображаемите бежанци, които искаха просто да пребягат набързо през територията ни, помислете и за двестата милиона, изхарчени за ограда на турската граница, която в момента на полу-завършването си доби музейна стойност. И го сравнете с нулевия интерес към най-голямото предизвикателство пред децата ни – екстремния климат.

Вярно, че процесът е глобален и освен да изберем лагера на Франция, Германия и Китай, а не на САЩ, Никарагуа и Сирия – няма какво повече да направим. Но, ако ми позволите да използвам един израз от 19-и век, редно ли е да се държим просто като наблюдатели, изпадайки същевременно в специфичния за региона ориенталски фатализъм? Независимо дали и доколко ще успеем да спрем климатичната радикализация, веднага трябва да започнем да мислим как да се адаптираме към нея. И не само на ниво зелени НПО-та, а с целия потенциал на държавата.

Позволете ми да изложа тук няколко любителски климатоложки разсъждения – с надеждата да събудя дебат сред специалистите. И така: става все по-топло, вече започнахме да свикваме всяка следваща година да поставя нов температурен рекорд. Ще има ли скиори по българските планини? Докога ще издържат курортите на изкуствен сняг? И дали не е добре да се мисли и за други типове туризъм по планините, наместо да се секат нови писти? Топенето на снеговете има и друго следствие – в Перу например се опасяват, че изчезването на ледниците в Андите ще остави 30 милиона човека без вода. Струва ми се логично и ние тук да се сблъскаме с подобен проблем, затова нека някой поразсъждава сериозно по темата.

Горещините засягат пряко и селското стопанство. Вероятно ще трябва да се сменят сортове; може би ще се наложи да преосмислим предпазливото си отношение към ГМО-тата, защото учените вероятно ще измислят такива, които ще са по-пригодни за новите условия. Опасно би било тази работа да отиде в ръцете на безконтролни частни компании. Следователно, ако ще трябва да се прибягва до тази мярка, добре е да стане под сериозен публичен контрол.

Сушата плюс зачестилите пожари ни дават идея накъде се движим – към гръцкия субтропичен климат с голи пространства, покрити с храсти, ерозия на почвата, свлачища, проблеми с водата, полу-пустини. Във времето на Омир тази ни съседка е била покрита с гори, точно както България днес. Да, в това няма драма, в Гръция се живее добре и днес. Въпросът е как да се адаптираме към този климат – какво да садим, къде да строим, как да напояваме.

Наред със сушата – внезапни валежи, наводнения. Видяхме го тази година не само в Италия и Хърватия – видяхме го и в България. И миналата година, и по-миналата. И с ориенталски фатализъм очакваме пак да ни сполети някоя стихия. Въпросът не е само да се изчистят канализациите: трябва цялостно преосмисляне на политиката по водите, речни корита, язовири, с една дума – огромни публични инвестиции. Нагласата ни трябва да е като тази на нидерландците, повели битка с океана през 17 век.

Ивайло Дичев

Даваме ли си сметка за всичко това?

Екстремният климат предполага адаптация не само на хората, но и на другите биологични видове. В подобна среда на засилена конкуренция обикновено успяват най-агресивните – буболечки, плъхове, вируси. Нека кажем, че и в човешкия свят бързите промени привилегироват най-вече безскрупулните, които изсмукват ресурсите и прехвърлят печалби в офшорки. Екологическият егоизъм вече се превърна в един от бичовете на България – един пали гора, за да строи нещо, друг полива плажа с бетон, трети пуска отрови в реката. Зелените движения ще бъдат все по-важни, особено ако надскочат конкретните си битки за опазване на видове калинки например и станат обединител на публичния интерес срещу частните егоизми.

Да продължавам ли? Страни като Великобритания предвиждат до 2040 да извадят от употреба автомобилите на бензин и нафта и да минат на електрически. Какво мислим по този въпрос? Една трета от енергията в Германия се произвежда от възобновяеми източници, сред които например малка турбина, която потребителят монтира на чешмата си. Китай пък заложи на фотоволтаичната индустрия, вече е лидер. Да не говорим за умните къщи, умните градове. Нашето мислене май спира до стиропора, който лепят по сградите. Замърсяване на софийския въздух, замърсяване на Дунава, неясна съдба на радиоактивните отпадъци, критично състояние на Черно море. Да не забравяме и това: климатичните промени вече задвижват гигантски човешки маси – тази година бяха карибските островитяни, утре ще са милиони от Бангладеш, вдругиден може да тръгнат и българи. Така че, не се чувствайте застраховани. И още нещо: не знам дали си давате сметка, че в близките десетилетия може да бъде поставена под въпрос самата форма на демокрация, каквато я познаваме: да се наложи някой да решава дали да карате колата си или пък колко пъти да се къпете.

Работата е там, че темата климат надхвърля политическия мандат на партиите и затова политиците не виждат интерес да ни подготвят за тази битка. От време на време Европа заплашва с някаква санкция, в резултат от което родният капитал се репчи, а алтернативно-десните опъват суверенистки мускули. В друг случай народните избраници използват нещастията рейтингово, като се снимат с ботуши или лопати. В трети някой журналист предава на фона на някаква вихрушка и опитва да изтръгне сълза от останалите без дом нещастници. После изведнъж измират много пчели, заговаряме за микро-дронове, които да опрашват растенията вместо тях. И пак всичко заглъхва. А в същото време ние уверено се движим към фронталния сблъсък.