Разплиташ оръжейните афери във военното министерство е обречена мисия, защото когато парите говорят, разумът мълчи. Когато на 29 март 2004 г. България влезе в НАТО, Соломон Паси отвори торбата с обещанията, от която изскочи най-голямата лъжа – че до няколко години САЩ и богатите членки на пакта ще превъоръжат войската ни по най-високите стандарти на западните армии.
Тринайсет години по-късно България има мизерна армия от 20 000 щика, военноморският флот остана без подводници, военновъздушните сили се крепят на няколко годни за полети „МиГ-29″, а три ескадрили са трайно приземени поради липса на гориво и резервни части. Естествено всичко опира до парите във военния бюджет, който е малко над 1 млрд. лева и който основно се харчи по три пера – заплати и мисии в Афганистан.
След като не получихме натовски подаръци, да видим равносметката от военната реформа, превърнала стохилядна някога армия в наемен корпус за външни поръчки. От 2002 г., когато НАТО влезе в Афганистан с т.нар. Международни сили за поддържане на сигурността (ISAF), до края на 2016 г., цената на българското участие във войната доближава 500 млн. лева.
За сравнение, участието ни в Ирак струваше около 170 млн. лева. Ако този половин милиард бе изсипан не в афганистанската пустош, а в полуживото ни здравеопазване, съсипаното образование и изгребания пенсионен фонд, България щеше да е много по-добро място за живеене.
Обещаното от Соломон Паси превъоръжаване се оказа халосен патрон. За обявените и провалени търгове за покупка на изтребители, не си струва да хабим думите. Обяви ли се процедура за търг, започва луда надпревара между лобистите за американските „Ф-16″ и шведските „Грипен“. Все пак става дума за гарантирана държавна поръчка от 1.5 млрд. лева. Изчислете сами колко ще спечелят българските агенти на оръжейните концерни от 10-процентна комисионна, която е минималният подкуп в този бизнес.
Тези дни и посланичката на Швеция в София се включи в лобистката кампания, заявявайки, че очаква българското правителство да финализира решението на служебния кабинет за шведския изтребител. „Имаме заключението на независимата комисия. Имаме и думата на министър-председателя Борисов, който ни увери по време на заседание на Европейския съвет преди няколко седмици, че българското правителство ще стартира преговорите в близко бъдеще“, припомни Луиз Бергхолм.
И добре, че ни припомни това обещание, за да разберем, че американското и шведското оръжейно лоби са се хванали за гушите. За целта бе създадена парламентарна комисия, която ще излезе със становището, че американската оферта за „Ф-16“ е декласирана неправомерно. Тук трябва да си спомним откровението на бившия военен министър Аню Ангелов, който през декември 2011-та цинично призна: „Покупката на боен изтребител за ВВС ще е по-скоро с политическо решение, отколкото с конкурс“…
От 2011-а, когато управляваше първият кабинет ГЕРБ, до днес, когато Борисов консумира третия си мандат, нищо не се е променило във военното ведомство – там послушно изпълняват директивата да не скършим хатъра на янките и не изпуснем милионната комисионна.
Дали от наивност, дали от прагматизъм, но през 2015 г. поставих в Народното събрание този въпрос на военния министър Николай Ненчев: Защо НАТО не подари изтребители на най-бедната държава в ЕС?
Въпросът ми бе провокиран от Бойко Борисов, който на 8 ноември 2014 г. каза, че „най-добре би било НАТО да подари на България една военна ескадрила“. А на 8 декември с.г. министър Ненчев заяви пред БНР: „Подкрепям премиерската позиция за такова дарение, това е напълно възможно и е въпрос на преговори“.
По време на парламентарния контрол изстрелях три въпроса към Ненчев: Какви стъпки сте предприели (или възнамерявате да предприемете), за да получим като дарение ескадрила използвани изтребители от САЩ? Водят ли се преговори по този въпрос с американската страна и, ако още не са започнали, кога планирате да стартират? И не смятате ли, че в условия на икономическа и социална криза е неразумно дори да се говори за покупка на бойни самолети за един милиард лева?
Не си струва да цитирам отговора на министъра, защото той нищо не каза. Закле във вечна вярност на евроатлантическите партньори, спомена изключителния ни принос за мира в Афганистан, с две думи – празни приказки!
Защо Борисов и военните му министри не обичат да говорят за програмата за военни излишъци на НАТО, осигуряваща бойна техника за по-бедните (или по-нахалните) членки на пакта? Защо Гърция е редовен получател на такива помощи за десетки милиони долари, а България се сдоби само със скромна комуникационна техника и с два подарени „Хамър“-а за рейнджърите ни в Афганистан?
Две са причините за тази необяснима пасивност: Първата се крие в алчността на комисионерите в МО, които най-добре знаят, че комисионни от подарено въоръжение няма. Комисионните са от свежи далавери, а не от старо оръжие. Втората причина е страхът от гнева на военнопромишления комплекс на Запада, предпочитащ сделки за милиарди, а не подаръци от военния резерв, подкопаващи цената на новата стока.
Година по-късно битката ми срещу ненужните военни разходи бе продължена с командващия ВВС ген. Румен Радев. На 26 май 2016 г. депутатите от парламентарната комисия по отбрана бяха втрещени от исканите от кабинета три милиарда лева за нови изтребители и кораби. По време на дебата взех думата и предложих да не купуваме нов боен самолет, а ремонтираме нашите мигове, имащи още 13 години експлоатационен ресурс. Позовавайки се на експертна справка, предоставена ми от космонавта ген. Александър Александров – представител на корпорацията „МИГ“, посочих, че ремонтът на „МиГ-29″ ще ни струва наполовина от сумата за нов боен самолет. И отново казах: Срамно е държава с болно здравеопазване, мизерстващи пенсионери и работещи бедни да харчи милиарди за бойна техника!
Военен пилот номер едно се противопостави на моята теза, подчертавайки, че купуването на нови изтребители е по-евтино от поддържането на руските „МиГ-29“. Бъдещият президент бе категоричен. Нямаше и капка съмнение в своята правота. Само пет месеца по-късно кандидат-президентът Румен Радев гордо изтъкваше в телевизионните си изяви, че е НАТО-вски генерал, което обяснява съпротивата му срещу моята теза. Днес обаче бившият шеф на ВВС е държавен глава и негова грижа са не само военните харчове, а и пенсиите и здравеопазването – два горещи картофа, подпалили не един и два протеста и изгорили чергата на не един министър.
Поучен от провалите на предшественика си, министър Каракачанов започна преговори с руската страна за ремонта на миговете, но никога няма да прегърне еретичната идея за мораториум върху покупката на изтребители. Защото сляпо следва генералната линия за превъоръжаване с щатски изтребители. И защото получи светкавичен достъп до класифицирана информация от централата на НАТО, което е сигурен знак, че отдавна е сътрудник на пакта и неговите дискретни управления. Иначе, за заблуда на патриотичния електорат, го играе широко скроен политик, милеещ и за НАТО, и за отношенията с Русия.
Ако имахме военен министър, служещ само на България, той трябва да каже открито: Наистина имаме нужда от нови изтребители, но това ще стане, когато изтече експлоатационният ресурс на „МиГ-29″, сиреч до 2029 година! Нека парите отидат за пенсии и здравеопазване!
Зная какво ще ми кажат лобистите: „МиГ-29″ изисква съвременен многофункционален радар и изчислителен комплекс, необходима му е не просто адаптация на авиониката, както в Словакия и Полша, а модернизация за повишаване на бойните способности според стоящите пред нас задачи…
Отговорът ми е един: До 2029-а „МиГ-29″ има капацитета отлично да охранява небето на България. Това е предостатъчно. Ако в плановете на НАТО стои задачата да води въздушни битки над Черно море или Прибалтика, това не е наш проблем.
ВЕЛИЗАР ЕНЧЕВ
Вестник „Уикенд“
