За какво сме им всъщност на европейците?

Оплакваме се от ЕС, плюем го дори, но продължаваме да искаме и изискваме. А за какво сме им всъщност ние, българите, на европейците? Защото сме християни? Пазим външната граница? Даваме им култура? Имаме общи ценности?

Най-после чух сериозен дебат за това какво искаме от ЕС. Дискусията “Европа на път” събра леви и десни, политици и учени, които най-неочаквано проявиха удивително единомислие: искаме да влезем в еврозоната, да не се спират кохезионните фондове, искаме европейска сигурност и отбрана, искаме интеграция на западните Балкани; появи се дори една нова консенсусна тема – интересът ни от Черноморска политика на съюза. Почти не чух предизборни глупости, че няма да позволим да ни обиждат и ще тропаме по масата, а това много ме обнадежди. През цялото време обаче аз се питах нещо друго: за какво сме им все пак на европейците?

Намекна го г-н Станишев, когато каза, че ако искаме да получаваме от Евросъюза, трябва да сме готови и да даваме – например, да проявяваме солидарност, когато има бежанска криза, което май не направихме. Но темата е по-обща: за какво им е на холандците или на французите ние, българите, да сме в един съюз с тях?

И чудото стана…

В ЕС ни приеха малко в калабалъка. Навремето се прилепихме към героичните битки на Полша, Унгария, Чехия и Балтика срещу комунизма, макар че у нас много повече дисиденти се явиха към 1988. И след като еуфорията от края на Студената война попремина, вече нямаше как да ни извадят от пакета. Отложиха ни, изпитваха ни и накрая някак се промъкнахме. Заслуга за това имаше и г-н Първанов, който пречупи идеологическия гръбнак на партията си и я преориентира (колебливо, както виждаме) към НАТО и Европа; и г-н Костов, извършил брутални, но необходими реформи, за които плати с политическата си кариера; и г-н Сакскобургготски, чийто дворцов международен имидж замаза някои подробности от местния пейзаж. Заслуга имат българските граждани, които изгладуваха и изстудуваха геополитическия обрат, а за преструктурирането на трудовия пазар жертваха 20% от населението на страната си.

Така или иначе чудото се случи и това е прекрасно. В действие обаче тутакси влезе типичният за нас санстефански синдром: вместо да се радваш, че държавата ти е възникнала след многовековно небитие, жалиш, че територията ѝ е можела да бъде по-голяма. Съответно – можели сме да имаме повече ползи от еврочленството и за това по неведомите пътища на психологията радостта се обръща в недоволство. Фондовете се крадат, използват ги за глупости от типа на бутафорни крепости и мостове без реки. Дават ни храни с различно качество, пращат ни бежанци, готвят се да ни ограбят чрез еврото… Защо прехвърляме на ЕС вината за лошо свършена у нас работа? Ами ето защо: нетърпимо е усещането, че получаваме без да даваме насреща. Затова обръщаме европейските правила, които доброволно сме приели при влизането в ЕС, в пъклен план и вместо благодарност се чувстваме в правото си да изпитваме подозрение, ако не дори и омраза.

Чували ли сте тезата, че им трябваме, защото сме щели да пазим границата на Евросъюза с Турция? Това е стария мит на народи оттук до Виена, че тъкмо те са спрели нашествието на исляма и спасили Европа (спрял го е полско-литовският крал Ян III Собиетски, но да не издребняваме). Вярно, можем да залавяме от време на време по няколко нещастни афганистанци, натъпкани в багажник, но да воюваме май не звучи много сериозно – дори да вкараме в казармата цялата кохорта от 55 000 младежи годишно и да купим най-сетне заветните 8 (словом: осем) самолета.

Във времето на преговорния процес се подхвърляше, че можем да бъдем мост на ЕС към Русия заради близостта на двата ни народа, както и към Турция заради голямото турско малцинство, което щяло да осъществява търговски и културни връзки. Каква ирония! Русия тръгна към конфронтация със Запада и наместо предимство, близостта с нея днес изпълва партньорите ни с недоверие. За Турция – същото в двойна степен. Като добавим и това, че самата България е яростно разделена в отношението си към тези бивши империи-господарки и в обозримо бъдеще не би могла да провежда никаква целенасочена политика по отношение на тях.

Вероятно помните и тезата за мултикултурните Балкани – като модел за Европа, за съжителството, за спасяването на българските евреи. Съвсем абсурдно стана да говорим за това днес – при надигналата се расистка вълна и националпопулистите във властта. Затова пък все по-настойчиво – дори в официални медии! – днес безстрашни анализатори говорят за това, че сме били важни за Европа, понеже сме “бели”. Уверявам ви, че това вбесява образованите западноевропейци, където войната с расизма е спечелена някъде от 19-ти до към средата на 20-ти век.

Защото сме християни?

По-приемлив изглежда аргументът, че ни искат, защото сме част от християнската цивилизация. Това обаче се изтъква явно от хора, които не знаят за хилядолетната схизма, родила подозрение към православието до ден днешен. За религиозните войни между католици и протестанти, за секуларизацията, залегнала в основите на Евросъюза. Тукашното християнство е доста различно от онова, което проповядва папа Франциск и неговия свещеник, който бе изгонен от беленчани. У нас християнството се мисли като етнически маркер, в Рим то е универсална религия. Така че ако християнството бъде извадено напред като евроинтегратор, това може и да не ни приближи до Европа, а тъкмо обратното.

Ще чуете, че ни искат заради културата ни в смисъл на наследство (доколкото не е ликвидирано от алчните проектчици) и на обичаи (доколкото не са опошлени от сувенирната ширпотреба). Разбира се, културата има важна роля, но ако беше само тя – Египет вече да е станал член на ЕС. Пък и дали по същия начин практикуваме културата си тук и в западна Европа? Дали същото значение имат думи като “история”, “архитектура”, “конкурс”, “музей”, “изкуство”?

По-практичните си представят ролята ни на хинтерланд за европейската икономика. Значи изнасяме суровини и работна ръка, внасяме туристи и стоки. Но и тук има едно “обаче”: в съвременния широк свят България е твърде дребна дори за експлоатиране – малко са суровините, които можем да предложим, ако щете и хора не останаха. Заслужава ли си едно такова хинтерландче да има право на равен глас в Европейския съвет? Да може да блокира всичко, което реши?

Хубаво е с всички сили да се специализираме в някаква посока вътре в общото икономическо пространство. Когато кажат България, веднага да се сещат за три неща, в които сме най-добри. И по възможност не “чадъри, шнорхел, дюшек”, а например “онлайн търговия, маркови вина, екология”. Но както знаем, специализацията у нас е най-трудното, защото всеки се бори за всичко и с всички. Пък вече го няма Съвета за икономическа взаимопомощ да ни я наложи – в ЕС тази работа е отговорност на държавите-членки.

                                                                Ивайло Дичев

А европейските ценности?

И то какво остана? Ами общите ценности. Да, ценностите поне пари не струват – могат да ги практикуват и бедни, и богати. Европа на градовете, на достъпните публични пространства, където хората се срещат и общуват. Европа на секуларизацията, където разумът е общ, вярата – лична. Европа на солидарността, на социалната държава, на инициативата, на науката… Какво даваме в сферата на ценностите? Ето тук бих сложил основния акцент в по-нататъшните разговори по темата. Подкрепяме ли санкциите срещу приятелите на Путин? А какво мислим за преследваните турски интелектуалци, за закъсалите гръцки пенсионери, за останалите без родители сирийски деца, за борбата за климата? И доброволно и с чисто сърце ли заемаме позиция или все чакаме някой да ни ръчка?

Не, съвсем не са малко българите, които искрено са приели европейските ценности, и то далеч преди 2007. Въпросът е дали ще увлекат останалите в битката с популистите от дясно и ляво, които бунят демоните на миналото и се чудят кого да мразят. От това ще зависи къде ще се озовем в новата геометрия на ЕС – дали ще сме естествена част от Общността или ще сме в ролята на досадните роднини, които другите се чудят как възпитано да подканят да напуснат.

• Дата 07.06.2017

• Автор Ивайло Дичев                   http://www.dw.com/bg