Коментарите за Румен Радев започнаха с обявяване на кандидатурата му. Съвсем естествено, по правилата на политическата надпревара. Доколкото у нас има такива. Поддръжници и критици намираха повод да споделят какво може да се очаква от него. Опитваха да обяснят и причините, накарали го да напусне армията, за да влезе в непозната среда.
Според Радев, номиниран бил заради професионалният му профил. Отговарял на обществените очаквания. Имало такива социологически проучвания. Едва ли не, не той трябва да се съобразява с политическата партия зад гърба си, а тази организация се съобразила с него. Резултатите от изборите като че ли потвърдиха изводите на неназованите социолози.
Това у нас не се случва често. В този смисъл, думите на президента могат да се приемат и като комплимент за тях. Същите социолози вероятно знаеха предварително, че основният му конкурент ще е неизбираем. Това от една страна улесни задачата им, а от друга – даде повод на вицепрезидента да припомни на Радев да не храни илюзии за политическа еманципация.
Генералът не отговори. Едва ли му е приятно да бъде нетактично поучаван. А дали е имало конкретна причина за това? Може само да предполагаме. След церемониалната част по предаване на властта, за президента и екипа му започна същинската работа.
Да опитаме да надникнем зад внушенията и илюзиите, зад поръчковите анализи и коментари. Какво е статуквото? Имаме нов президент. Той очевидно доста се различава не само от този преди него, а и от всички от 1990 г. насам. Различно е образованието му, професионалната подготовка, познания, умения, манталитет. Сравненията са естествени и никой не може да ги игнорира.
Екипът му очевидно изпитва притеснения в това отношение. Затова предприе опити за създаване на изкривен медиен образ на държавния глава. Наред с кадрите на професионално управляван изтребител, на публиката недотам умело бяха поднесени „лични впечатления“, според които той е човек, неприличащ на военен. Свирел на китара. Обичал Пинк Флойд.
Дори кариерата му във Военновъздушните сили бе описана като кариера на бунтар!? Сякаш е нещо съвсем естествено бунтарите в армията да стават генерали. Почти половината население има непосредствени наблюдения върху ситуацията в различни родове войски. В авиобазите обичат да повтарят, че „там, където свършва устава, започва ВВС“. Все пак, опитите за представяне на професионален военен като човек, с манталитет различен от офицерския, са меко казано непродуктивни.
Президентът Радев много бързо сам ги опроверга с действията си. При първите си публични прояви показа, че се чувства в свои води на военни церемонии. Изпитва обаче сериозни затруднения да чете чужд текст с непозната лексика. Посъветваха го да каже, че е по делата, не по думите. При следващите прояви реши да не чете повече. Очевидно е неудовлетворен от ролята на „говорител“, която му бе отредена.
Първата сериозна и неотложна задача, с която Радев се зае преди дори да влезе официално на „Дондуков“ 1, бе съставянето на служебно правителство. Появиха се доста данни за „добронамерена помощ“, получена при сглобяване на кабинета. Това донякъде е неизбежно. Едва ли може да се ориентира толкова бързо в различните професионални сфери.
А не е и логично изборът му да натежи в полза на кандидати от конкурентна политическа формация. От значение в случая е правителството му да създаде нормална организация на изборите. Тази организация ще натежи при оценката на кабинета, а и на президента. Като негов архитект. Поне формален. Радев си дава сметка за това. Изборът на вицепремиер, отговарящ за изборите е показателен.
Разбираем също така е отказът, подписан от негов подчинен, да бъде разсекретена стенограмата с разговорите за КТБ от лятото на 2014 г. Няма представител на политическото статукво, който да стимулира подобен ход. Радев едва ли има яснота за последствията. Още по-малко знае как да промени наложения модел за „решаване на казуса“. Колкото и порочен да е той. В този смисъл не е логично да се очаква, че ще се освободи от шаблона на втория ден от мандата си.
Външнополитическата ориентация на Радев е подложена на сериозна критика. От началото на кампанията до днес. Той сам даде повод за подобни нападки с непремерени изявления. Потърси баланс като обеща да започне мандата си с посещения в Брюксел и Букурещ. Първата дестинация е традиционна за нов държавен глава. Все пак, страната ни е член на ЕС и НАТО.
Втората е свързана със заявената амбиция да се запознае с правосъдната реформа в северната ни съседка и така да отговори на обществените очаквания. Вероятно Радев ще направи необходимото да изпълни обещанията си. От военен е трудно да се очаква с лека ръка днес да говори обратното на онова, което е обявил вчера. Все пак, от значение са резултатите от визитите, а не посоката на полетите. Изборът на военния „Спартан“ за полет до Брюксел бе обсъждан надълго и нашироко. Очевидно това бе нова проява, с която Радев напомни на екипа си кой издава заповедите.
Недоразуменията покрай пътуването показаха, че решението е взето еднолично и е недообмислено. Истинската причина ще остане скрита. Вероятно не е за пред публика. За говорителите остана унизителната роля да търсят оправдания. Опитите им да го представят като икономии прозвучаха комично. По-важно е не как пътува до Брюксел, а какво направи там. Отзивите на повечето наблюдатели не са пълни със суперлативи. Очевидно Радев тепърва има да прецизира стъпките си по дипломатическия паркет. Дали генералът ще успее да изиска промяна в мисленето на външнополитическите си съветници?
Към момента няма такива изгледи на хоризонта. Просто защото той персонално като че ли още не е осъзнал подобна необходимост. Втората визита – в Букурещ – има вероятност да се отложи. Удобно извинение биха били протестите и назряващата правителствена криза там. Все пак, след строгите реплики към състоянието на съдебната ни система и тържествените обещания да се запознае в детайли с успешен модел на реформа, за Радев няма кой знае какви опции. Ако иска да остане верен на себе си.
Постът му предполага контакт с президента Клаус Йоханис, а не с изпълнителната власт. Какво ще научи ако инициира такъв контакт? Че реформата в румънската съдебна система не е самоцел. Там тя е част от политически проект за раздяла с олигархичния модел на управление.
У нас статуквото не си помисля за подобно нещо. Този модел се приема дори като постижение. Катастрофалните му последици за нацията не се осъзнават от политици, олигарси и магистрати с бетонни глави.
На Радев като че ли не му липсва решителност. Вероятно си дава сметка, че реална реформа в тази прогнила област ще минира статуквото. Ако той по някакъв начин я стимулира, ще се обърне срещу част от онези, които го доведоха на поста. Тогава с кого ще работи?
Пределно ясно е, че политическите сили, които се очаква да получат сериозно парламентарно представителство, не желаят независима съдебна власт. Както и свързаните с тях олигарси.
Труден избор пред президента. Ако разбира се няма намерения да се включи в поредната имитация.
Като начало, ветото върху Закона за концесиите е добра заявка. От него зависи дали ще продължи в същата посока.
Прочети още на:
http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4486750/
Георги Атанасов
