Трите власти в България са в забележителна хармония помежду си по отношение на законите и правото. Особено когато те им пречат. Нашият автор Ясен Бояджиев дава няколко съвсем пресни примера.
„Аз съм човек на закона и на никого другиго“, казва магистратът, представляващ Висшия съдебен съвет. „Винаги съм се ръководила от върховенството на закона“, заявява председателката на Народното събрание и обещава да прави същото и като президент на републиката. Не се е чуло министър-председателят да произнася точно тази фраза, но затова пък постоянно повтаря (за последен път тези дни), че „по-голям демократ от мене няма“, което е горе-долу същото.
Въобще, трите власти са в забележителна хармония помежду си по отношение на законите и правото. Особено когато те им пречат. Ето няколко типични примера от миналата седмица, която в никакъв случай не е изключение.
ВСС и Законът за съдебната власт
Според приетите през тази година промени в Закона за съдебната власт, за административен ръководител на съд се назначава „съдия от същото или от по-високо ниво на орган на съдебната власт“. Изключение се допуска само ако сред кандидатите няма такъв съдия или пък ако той не отговаря на останалите изисквания за длъжността – високи професионални и нравствени качества и “много добра” или “добра” оценка от атестирането.
При избора на шеф на административен съд в областен град (окръжно ниво в системата), проведен миналата седмица, няма никакво основание за такова изключение, защото сред кандидатите за поста има съдия, който напълно покрива всички изисквания, изрично е подкрепен от колегите си, а и всички членове на съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) са съгласни, че е отличен юрист и се справя много добре. Въпреки това обаче, по някакви свои си съображения и в нарушение на закона, осмина (срещу пет) членове на ВСС избраха за председател друг съдия, който не отговаря на законовата норма, защото е от по-ниското (районно) ниво на орган на съдебната власт.
В България всичко е шест, нали?
Безобразия като това съсипват България
Една много гнила история
“Непотребните” българи
Обявиха война на българите в чужбина
Струваше ли си този срам за България, г-н премиер?
Според същите промени в Закона за съдебната власт, магистрат може да бъде отстранен от работа само ако е обвиняем за престъпление, свързано с правораздаването. Иначе казано: не може да бъде отстранен, ако обвиненията срещу него нямат връзка с пряката му работа. Освен това, каквото и да е обвинението, отстраняването от работа има краен срок от година и половина – ако делото срещу магистрата се точи безкрайно. Точно такъв е случаят с бивш шеф на апелативно съдилище, отстранен още преди две години и половина. И по двете законни основания той трябва да бъде върнат на работа. Вече повече от два месеца обаче ВСС отказва да се произнесе по молбата му. За пореден път миналата седмица с гласовете на същите осем (срещу пет) членове.
Така за броени минути ВСС, т.нар. правителство на съдебната власт, успя да прегази закона цели два пъти. Но това отдавна вече не е изненада, а по-скоро банална практика. Както обясни магистратът, представляващ ВСС, законът бил неясен и противоречив и затова той стигнал до извода, че няма да се ръководи от него. Ситуацията бе много точно описана от председателя на Върховния касационен съд: „Стигнали сме дъното и продължаваме да копаем надолу“.
Законодателната власт и конституцията
В интерес на истината, но без връзка с конкретния случай, представляващият ВСС е донякъде прав – по невнимание, заради лобистки и партизански интереси или поради откровена глупост българското Народно събрание нерядко приема неясни, противоречиви, неприложими и дори напълно безсмислени законови текстове. Преките противоречия с конституцията също не са изключение – промените в Изборния кодекс са кристален пример.
Техен инициатор бяха т.нар. Патриоти, а единствената цел бе да се попречи на българските граждани в Турция да гласуват (или поне да се намали относителният дял на гласовете им), за да се ограничи влиянието на ДПС (а вече и на ДОСТ). За целта още през пролетта бе въведено т.нар. задължително гласуване. Освен крайно съмнителни от конституционна гледна точка (превръщане на правото в задължение), приетите текстове са и практически безсмислени (по думите на самия премиер: „то не е задължително, само създаваме шум“).
Като логическо продължение в бюлетините бе добавено прословутото квадратче „Не подкрепям никого“ – също толкова безсмислена популистка залъгалка за крайно неинформирани хора, приета във вид, който на всичко отгоре се оказа в нарушение на конституцията. За десерт бе инсталиран и конституционно съмнителен таван за броя на избирателните секции в чужбина. Внезапно прозрели каква каша са забъркали, миналата седмица депутатите преправиха текстовете и забъркаха още по-голяма каша. Защото отмяната на тавана за секциите само в ЕС и запазването му в останалите страни (разбирай Турция) вече директно и еднозначно нарушава чл. 26 на Конституцията, според който “Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция”.
Разбира се, още от самото начало е ясно, че цялото упражнение е безсмислено, тъй като поставената цел (по-малко гласуващи български турци) няма как да бъде постигната в рамките на конституцията. Но пък, както се вижда, голяма част от депутатите са готови с лекота да прескочат тези рамки. Тъй че няма да е учудващо, ако някой ден, водени от патриотична целесъобразност, прибегнат и до по-твърди мерки.
Изпълнителната власт и законът
Как се прави това, тези дни демонстрира изпълнителната власт. Тайно и свръхскоростно тя предаде на Турция седем нейни граждани, за които Анкара твърди, че са политически противници на Ердоган. И този път, както при бизнесмена Бююк през август, нямаше да научим нищо, ако не бяха турските медии, тъй че е твърде вероятно да има още много подобни случаи. Става дума за драстично нарушаване на предвидените във вътрешното и международното законодателство права и процедури – без адвокатска защита, без възможност да подадат молба за закрила и убежище, без шанс да обжалват неизвестно на какво основание издадената заповед за принудително извеждане, без достъп до съд, без чийто безпристрастен контрол експулсирането не би трябвало да е възможно.
Държавата не е изпълнила и задълженията си за предотвратяване на риска от изтезания и на заплахата за живота и сигурността на попаднали на територията ѝ граждани. След което въобще не се интересува каква е тяхната по-нататъшна съдба. Въобще, дори нелегалните имигранти (които за разлика от турските граждани влизат без паспорти), дори потенциалните или доказани джихадисти се ползват с повече права на българска територия. Целта е очевидна: да се угоди на турския президент.
Българските власти, включително премиерът и вътрешният министър, твърдят, че всичко това не е вярно – турските граждани сами били поискали да бъдат върнати в родината им. Но тогава не е ясно защо случаят е прикриван толкова старателно дни наред, а сега се отказва достъп до информация за него (за да бъдели защитени личните данни на замесените лица!?!). Не е ясно също така защо при предаването властите не са поканили омбудсмана и представители на неправителствени организации, както законът изрично ги задължава. И въобще – невъзможно е да се повярва, че някой може по собствено желание да се откаже от правата си, за да бъде арестуван, изтезаван и заплашен от смъртна присъда.
Ясен Бояджиев
Целесъобразно беззаконие
На фона на небивалиците, разпространявани от разни полицейски началници, прави впечатление гузното мълчание на онези членове на правителството (включително юристи), които иначе за щяло и нещяло говорят за правата на човека, европейските ценности и върховенството на закона. Но над всичко блести тълкуванието на председателката на българския законодателен орган и вероятен бъдещ президент: “Преди всичко е националният интерес на държавата пред защитата на отделни права”. С което тя решително зачеркна ценностите и принципите на съвременната европейска правова държава, за да ги замени с откровено съветска доктрина.
Впрочем, тази позиция донякъде е обяснима. Идват избори, а голяма част от гласоподавателите, системно сплашвани („задават се пълчища от бежанци“, „съществуването на държавата е поставено на карта“, „полагам огромни усилия да запазя целостта на България”) и тласкани в обятията на носталгията и стадния манталитет, мислят точно така и в името на някаква имагинерна сигурност с готовност биха се лишили от правата и свободите си. Дано обаче не им се наложи някой ден да изпитат на гърба си до какво може да доведе върховенството на определяния по нечие усмотрение „национален интерес“.
Накратко: България все по-опасно се приближава до границата, отвъд която законността и правото стават жертва на конюнктурния произвол и политическата целесъобразност.
