ОТИДЕ СИ….
Днес Хисаря се раздели с най – известния си писател. Той отиде на оня свят, за да разказва всичко онова, което е написал, за да показва снимки от различни части на страната, за да бъде в отвъдното при интелектуалците.
Той беше преди всичко благороден. Не каза на никого лоша дума, усмихваше се и работеше за Хисаря. Затова и творчеството му беше оценено и Общинският съвет взе решение да го направи ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН.
Какво трябва на един човек, за да бъде запомнен? Да остави нещо след себе си. А той остави десетки книги, събираше стари архиви, разказваше за Вазов в Хисар, за селяните, с които се е срещал, за всичко, което може да се събере в думи. А неговите думи бяха сладки и хората ги четяха и ще продължават да ги четат.
Той беше член на литературен клуб „Извор” и присъстваше на всяка литературна среща. Защото знаеше как да цени творчесдтвото на другите.
Днес, във втория ден на септември 2016 година Атанас Кънчев ни остави. Спомнете си за него и му пожелайте лек път към Рая!
Атанас Кънчев e роден през 1942 в гр. Пловдив. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност Българска филология. Работи като главен редактор на вестник „Хисарска заря” от 1967 г. до 1990 г. От 1991 г. е пенсионер, като се занимава с писане и рисуване. Автор е на книги с истории и разкази, посветени на гр. Хисаря и региона. Някои от тях са илюстрирани с авторски рисунки. Поредната му книга е с исторически очерци – „Старият Хисар” (2015). Поместил е над 60 свои разкази в различни централни и местни периодични издания. Член е на литературен клуб „Извор” от създаването му през 2004 г. Поддържа авторски блог „Хисарски истории” – http://hissaria.blogspot.com/.
ЩЪРКЕЛИ
Дребничък старец от карловските села и побелял възрастен мъж, софиянец, с когото току-що се беше запознал, седяха в ранния преди обед в едно от кафенетата на курортното градче, пиеха ментов чай и разменяха по някоя приказка.
Старецът обясни, че на село си е набрал и изсушил листа от мента, цяла година чай да си вари. Ала и чаят от липов цвят – хубав, ароматен. Ако се случи през май, юни, когато липите цъфтят, може да си набереш. Миналата година тъкмо тогава бе дошъл и си беше набрал. И сега беше пролет, но рано, макар първите щъркели да бяха долетели. Попита дали софиянецът е видял тази година щъркел, щото къде щъркели в големия град. Той му отвърна, че успял вече тук и щъркел да види. Като се разхождал, го видял на едно гнездо на висок комин край близката почивна станция.
– Знам го – сети се старецът. – Ние на село пък имаме щърково гнездо на комина на старата ментоварна. Казаните на ментоварната са отнесени, то какво ли е останало. Добре че някой не се залови и комина да събаря, че не могат после щъркелите да намерят гнездото си.
Замълча и неочаквано рече:
– Да ти кажа, мисля си веднъж: той, щъркелът – прелетна птица, а къде му е къщата, в нашия край или в Африка, дето отлита наесен? И си викам, че тук ще е, нали тук се е излюпил, тук си люпи малките. Пък там кой го знае какво прави, на курорт ли ходи, на топло?
– На курорт! – засмя се софиянецът. – Сигурно.
– Е, тъй си викам аз. Тя, на щъркела работата – лесна, нали хвърчи, ни превоз му трябва, ни нищо…
Старецът се загледа мълчаливо навън през прозореца. Сякаш в очакване да види как прелита над градчето белият щъркел, а може да са заедно с щъркелката, която също трябваше вече да е дошла.
Тракийски Свят
