Новите рицари на Путин

Арестите в Следствения комитет, уволненията на губернатори и замяната им с генерали от силовите министерства незабавно предизивикаха коментари от типа “Това е мащабна криза във властта!”. Но според мен засега криза няма – просто путинската “система” реагира на промените в политическите и икономическите обстоятелства по единствено възможния за нея начин: с опита да предяви нови изисквания към управляващата бюрокрация и нови граници на това, което ѝ е позволено.

Почти по Дзержински

Назначенията на генералите на министерски постове и начело на държавни компании бе нещо ново преди 10-12 години. И оттогава досега с това би трябвало да се свикне. Всички, получили повишение в последните дни, дотогава са работили не като обикновени оперативни работници, меко казано. Повечето уволнени пък получиха или ще получат нови длъжности, които им гарантират високи доходи. Дори изпокаралият се с всички в Крим губернатор на Севастопол адмирал Сергей Меняйло бе изпратен да работи като представител на президента в Сибирския федерален окръг. Което звучи престижно, но по значимост и пълномощия изобщо не може да се сравнява със севастополския му пост.

Факт е желанието на Кремъл в навечерието на парламентарните избори най-напред да покаже, че “царят” наистина е добър и се грижи за интересите на народа, наказвайки недобросъвестните велможи, и второ – да намери сред безчислените кохорти представители на силовите министерства тези, които ще работят по-добре в условията на продължителната икономическа криза, при което ще крадат по-малко. Логиката е ясна: времето е тежко, парите са малко, не стигат за всички. Т.е. – в Кремъл са заети с търсенето на един вид идеалните (или почти идеалните) изпълнители на висшата воля. Тези, които – ако се съотнесат думите на Дзержински към реалностите на днешна Русия – имат (поне относително) чисти ръце, (умерено) горещо сърце и (винаги) хладен ум.

Принципът “Безнаказаност в замяна на лоялността” още се спазва, но по отношение на един повече или по-малко тесен кръг от хора. Именно безусловната лоялност става основно качество за висшия ешелон държавни служители. Изключение се прави само за близките приятели на президента като Александър Бастрикин (ръководителят на Следствения комитет на Руската федерация), за полезните технократи като Игор Шувалов (първият вицепремиер), или за хора, които са дотолкова предани и същевременно високопоставени, че смяната им би хвърлила сянка върху държавния глава. Вероятно най-добрият пример за такъв вид чиновник е вицепремиерът Дмитрий Рогозин с неговия умопомрачителен (ако се вярва на разследването на Фонда за борба с корупцията) дом.

Или – ако се позовем на образните слова на писателя Александър Архангелски, – в тази система правилата, макар и строги, съществуват само за висшата бюрокрация и за хората от силовите служби, които я охраняват. Животът на останалите граждани, били те и по-високопоставени, е по-свободен, но пък е напълно непредсказуем. Респективно – нищо чудно чистките, подобни на последната, да продължат и в бъдеще.

Технократите не ги чака нищо добро

От всичко това следват няколко извода. Първият: всички надежди за т.нар. “авторитарна модернизация” на икономиката и социалната сфера могат да бъдат забравени. Нещо повече, досегашната неуязвимост на останалите в правителството технократи – любимците на западните инвеститори в най-скоро време също може да се окаже под въпрос.

Министърът на финансите Антон Силуанов и шефката на Централната банка Елвира Набиулина допреди седмица бяха смятани за най-могъщите хора в Русия след Путин. Президентът е привърженик на строгата финансова дисциплина и на консервативната емисионна политика. И винаги се вслушва в съветите на тези двамата. Както съдбата на контролираните от Русия ДНР и ЛНР, така и бъдещето на сирийската операция или противопоставянето на НАТО зависят от това дали Силуанов и Набиулина ще отделят необходимите за целта средства. Което дразни силоваците.

Константин Егерт

Преди няколко дни в Кремъл бе обявено: наред с официално поръчаната на Алексей Кудрин (икономически съветник на руския президент) програма за икономически реформи, своя версия на отговора на въпроса “Какво да се прави” ще даде и т.нар. Столипински клуб, включващ икономисти и предприемачи – те ще напишат алтернативен проект. Най-вероятно ще призоват към смекчаване на паричната политика (т.е. – печатай пари) и осъществяване на промишлена политика (т.е. да се влагат пари във военното производство). Може да се каже, че това е предизборен ход, демонстрация за пред избирателите, която да покаже, че в Кремъл се вслушват не само в икономическите либерали, но и в представителите на противоположния лагер.

Избирателите, впрочем, надали се вълнуват чак толкова от авторството на икономическата стратегия. Това по-скоро е сигнал към Силуанов и останалите – да не се увличат, същевременно е и сигнал към силоваците – “Чух ви!” От всичко това не следва, че Путин утре ще разпореди печатането на милиарди нови рубли. Но това значи, че сериозните отстъпки към искащите финансова снизходителност силови министерства са неизбежни.

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

Смяната на поколенията и кризата в системата

Думата “неизбежно” изобщо се е превърнала в ключова в новата руска реалност, постепенно встъпваща в правата си. Ако утре Съединените щати и Европейският съюз отменят всички санкции и признаят Крим за руски, в живота на страната няма да се усетят особени промени. На управляващия я президент и на неговите генерали им е по-лесно да живеят в условията на обсадена крепост – те тъкмо за това са се готвили през целия си съзнателен живот. По време на обсада трябва да се дават и изпълняват заповеди, а не да се имитира демокрация и да се слушат експерти. Умишленото опростяване на сложното е още един от признаците на времето.

А още една негова особеност, може би дори основна, епълната липса на планове за бъдещето у управляващата класа. Има може би само един-единствен стратегически план – да се удържи властта максимално, за да бъде предадена на децата.

Следвоенното поколение се замисля за бъдещето предимно в този план. И това, навярно, е най-голямата му грешка. Техните деца, за които е нещо нормално да бъдеш вицепрезидент на голяма държавна компания на 25-годишна възраст, а полетът с бизнес класа е равен на пътуването в най-обикновен влак, са фатално неготови да поемат управлението на Русия. Те са отраснали в страна, в която политиката не е избори, конкуренция и институции, а “решаване на въпросите”. Техните бащи поне имат специфичен съветски опит плюс история около демонтажа на постсъветската полудемокрация от 90-те и строителството на сегашната авторитарна система. А те самите не разполагат с нищо подобно.

Така че за момента криза във властта няма – тя предстои.

Руската власт настоятелно търси идеалните изпълнители на своите заповеди. И тъкмо това е най-сигурната рецепта за бъдещата криза, пише в коментара си Константин Егерт.