Едва ли някой от левентите, накачулени с пушка-бойлия и сабя-халосия, си дава сметка, че освен срещу империята българските поборници са вдигали ръка и срещу си
В един свой изключителен текст от 1964 г. – „Втората част на разговора“ – големият български мислител Цветан Стоянов си въобразява диалог между двамата корифеи на българското националосвободително движение Любен Каравелов и Христо Ботев. За да сътвори това свое произведение, Цветан Стоянов стъпва на известната разпра между тях, избухнала след като копривщенеца – покрусен от гибелта на Левски, се отказва от революцията, провъзгласявайки като единствен път за въздигане на българите образованието. Потресът сред емиграцията в Румъния е гигантски – човекът, написал: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата“, захвърля на сметта тези си думи, изричайки други, примиренчески – няма повече да се забърква в политически дела, оттук насетне „неговата девиза“ била азбуката.
Каравелов започва да издава в. „Знание“, чиято програма негласно го прилепва до онези, към които от Браила, Букурещ, Яш, Крайова летят нападки и ругателства. С това той не просто предава свободата, с това той предава всички, погинали за нея, върти се в главата на хъшовете. Ботев е разярен. Свидетелката Любица, дъщеря на Димитър Ценович, касиера на БРЦК, разказва: „Един ден, когато бяха сами, Любен Каравелов и Христо Ботев не знам за какво се скарали, та се стигнало до бой.“
Взаимната омраза ескалира дотам, че Каравелов изгаря брой на издавания от Ботев в. „Знаме“ под предлог, че не му било платено; калоферецът пък от своя страна кандърдисвал Георги Бенковски да затрие своя съгражданин. Слава Богу, Стоян Заимов попречил на пагубното дело, удържайки лютия Гавраил Хлътев (на Каравелов все пак му се наложило да търчи презглава да не го бастисат, когато вбесеният Стефан Стамболов го гонил с пищов из печатницата да го гръмне). Горкият Любен бил тъй наплашен, че пише до Данаил Попов, някогашния най-верен човек на Дякона в Румъния: „В Букурещ се е събрала една тайфа, която, както се види, ще да компрометира много лица. Шеф на тия чапкъни е Ботйов, излязъл завчера от пушкарията за кражба. Ето какви хора са захванали да посвещават народът.“
Във „Втората част на разговора“ Цветан Стоянов пропуска тези драматични обстоятелства. Показва Каравелов като кротък и сговорчив, смирено да чука на вратата на Ботьовата къща („Чука се, чука се, чука се тихо, но настойчиво“). Преглътнал е обидата и е разтревожен за другаря си. Разтревожен, защото научил, че подготвя чета, с която да прекоси Дунава. Убеждава го: нищо вече няма в България, въстанието е потушено, къщи горят, хора бягат, властта беси и заточава народните водители, не ходи там, Христо, само ще загинеш мърцина, че и още 200 души с тебе: „Лудост, разбира се. Да отиваш към собствената си гибел! При това с двеста души!“
Колкото и да е странно, Цветан-Стояновият Ботев се съгласява с Каравелов: да, знае, въстанието е неуспешно, всичко е приключило безславно, никой няма да го срещне на робския бряг; да, на сигурна смърт отива, но точно това е целта – „смърт юнашка“. За да се събуди народът, да се отърси той от котловинната си еретическа психика, която само „влошава“ историята, а не я подобрява, е нужен взрив, безпримерен взрив – личен и саможертвен: „Аз ти казах – взрив, който да порази този народ и да го остави със зяпнали уста! И този взрив, Любене, искам да извърша аз…
“ А „този взрив“ е, че българите: „До тоя ден са предавали героите, но сами, със собствените си ръце да ги убиват, това вече е минало всяка граница!“ И – продължава Цветан Стоянов с устата на Ботев: „Ще минават години, векове и българите все ще се питат – със собствените си ръце ли го убихме? И срамът ще ги изгаря, винаги жив, стремителен, един плъх в клетка, който тича между двата ъгъла… Дълбоко, дълбоко в мозъците ще тича плъхът – такива ли сме, или не сме такива…“
Плъхът на съмнението обаче май отдавна е спрял да тича, Цветан-Стояновият Ботев се оказва голям оптимист или най-малкото лековерник, защото – като гледам възстановките, предшестващи кажи-речи всяка българска историческа годишнина, онова, което най им липсва, е точно съмнение. Взривове колкото щеш, съмнение ни грам! Всички „събития“ са пресъздавани еднозначно, едноизмерно, еднообразно и еднотипно, по калъп: пушки гърмят, юнаци търчат, глави се търкалят, кюфтета цвърчат…
Какво ти съмнение, байно льо, всички са безкрай уверени в значимостта на това, което правят, всички са обзети от един от смъртните грехове – гордостта! Това при „историческото театро“, защото след него се отдава народът на друг смъртен грях – чревоугодничеството. Сякаш историята е най-вече повод търбусите да напълним, не да сведем глави и да поразмислим над лъкатушещите ѝ пътища.
Саможертвата на Ботев, изписана от Цветан Стоянов, се оказва всуе: никой не се съмнява, че аскери са го затрили, а излагащите разни хипотези за смърт на войводата от български куршум (кой например знае „трите хипотези за смъртта на Ботев“ на юриста Илия Стоилов?) изобщо не са взимани сериозно. Макар че първата комисия, разследвала гибелта му, заключава: „Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен.“
Появяват се и подозрения към Никола Обретенов, но те набързо са потушени от неговия зет Захарий Стоянов, написал под диктовката на русенеца: „Ботев е убит от неприятелски куршум.“ Като манипулативно уточнява какъв е този неприятелски куршум – чужд, естествено, турски…
Тук е целият проблем на различните исторически възстановки, толкова модни напоследък – вместо да гледат българската история, която като всяка история е изтъкана от колизии, противоборства, свади, разпри, противоречия и кавги, те ни я манипулират гладка като намазана с олио тава, готова за баница. Едва ли някой от левентите, накачулени с пушка-бойлия и сабя-халосия, си дава сметка, че освен срещу империята българските поборници са вдигали ръка и срещу си.
Ако кажеш някому от тях, че Каравелов и Ботев са стигали до бой и че поетът дори припаднал, след като в лобута се включва яката Каравелова съпруга, сръбкинята Наталия, сигурно ще ти скочи, както онзи неандерталец от село Овчеполци, тръгнал да бие циганина Митко, защото му казал, че са равни.
Принадлежността към българското се тълкува от подобни идиоти не като обич и познание на своето, а като омраза и отричане на различното. И без срам се бият в гърдите, оригвайки се на национална гордост и мазни месища, напук на Ботевата саможертва.
Парадоксално е, но те се определят като българи не през нашето, а през чуждото, затова и българското им е едно такова, никакво – пусто и празно. Бутафорно, както са бутафорни и възстановките, които вместо история ни предлагат шашмалогия с кебапчета.
http://www.trud.bg
