Тази седмица внесе свеж полъх в застоялия из коридорите на ООН въздух – организацията реши да експериментира в избора си на следващия генерален секретар.
“Избор” в случая е условно, тъй като по устав кандидатът за лидер на ООН не се избира, а се предлага на Общото събрание (парламента) от Съвета за сигурност (правителството). В 70-годишната история на ООН винаги е бил предлаган само един кандидат, досега не е имало случай кандидатурата да не е била одобрена.
“Най-достойният” кандидат за генерален секретар на световната организация не е задължително да е най-квалифицираният, най-често това е онзи, който предизвиква най-малко разногласия сред петимата постоянни члена на Съвета – Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция.
Формална промяна в процедурата няма, но за пръв път Общото събрание реши да проведе публични дискусии. На всеки кандидат се отпуснаха по два часа време, всичко се предаваше на живо по телевизия/интернет. В този смисъл ООН влезе в крачка с времето: организацията предложи на света безплатно риалити шоу с актьори, които положиха немалко усилия да се харесат на глобалната аудитория.
Усилията им вероятно не са били напразни. Бившият кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, дали на сериозно, дали на шега, веднъж беше споменал, че в света има само три длъжности, за които си заслужава да се води кампания: президент на САЩ, генерален секретар на ООН и кмет на Ню Йорк.
Идеята е концепцията за публични дискусии да послужи като лакмус за качествата на даден кандидат. Смята се, че по този начин се осигурява прозрачност на процес, който досега поне беше известен с пълното си отсъствие на такава. Доколко обаче потенето на кандидатите под светлините на прожекторите и телевизионните камери е същински индикатор за тяхната професионална пригодност?
В коментар, публикуван във в. “Ню Йорк Таймс” бившият помощник-генерален секретар на ООН Алваро де Сото наблегна именно на това, че публичните сесии на кандидатите, в които те представят визията си за бъдещето на организацията и отговарят на въпроси, не са индикативни за реалния им потенциал да оглавят ООН. Качествата за политическо лидерство се изявяват и могат най-точно да бъдат премерени, аргументира се де Сото, в средата на високата дипломация. А тази среда по презумпция избягва публичност.
До избора на сегашния генерален секретар Бан Ки-Мун през 2006 г. сред главните фактори за евентуалния успех на даден кандидат се смяташе поддръжката в рамките на регионалните групи в ООН. Те са пет, едната от тях е групата на Източна Европа, състояща се от 23 държави.
Когато даден кандидат се издигаше от определена държава, дипломатическият апарат на тази държава полагаше значителни усилия да убеди съседите си в регионалната група да подкрепят кандидатурата. По този начин кандидат със силна подкрепа в регионалната група се предполагаше, че има по-добри шансове от кандидат без такава подкрепа. С въвеждането на публичните изслушвания през 2016 г. обаче става ясно, че концепцията за регионална подкрепа няма същата тежест както преди.
И действително, за пръв път кандидатите се появяват не като безлични имена в съобщение за пресата, а като живи лица, личности с характер пред жива аудитория, които представят на живо визията си за ООН и отговарят на нережисирани въпроси. Всяка държава членка на ООН сама може да си състави впечатление за качествата на даден кандидат и необременена от регионалните рамки на групата си да прецени за кого да даде предпочитанията си.
Отделен въпрос остава, доколко тези предпочитания ще се вземат предвид от Съвета за сигурност. Все пак председателят на Общото събрание Магенс Люкетоф отбеляза, че ако даден кандидат получи решителна подкрепа от мнозинството на страните-членки на организацията, ще е доста трудно за Съвета за сигурност да не се съобрази с тяхното мнение и да предложи друг кандидат.
От друга страна, каза Люкентоф, ако, примерно, двама кандидата получат подкрепата на голямо количество държави-членки без да се отчита регионалната им принадлежност, Съветът може да излезе с безпрецедентното решение да предложи на Общото събрание повече от една кандидатура.
Игор Лукшич от Черна Гора откри сесията на публичните изслушвания, той е и най-младият сред издигнатите до момента девет кандидатури. Лукшич спокойно и убедително представи визията си за бъдещето на ООН, а след това без притеснение и нервност отговаряше на въпроси. Неговият подход беше: “Да, интересувам се от поста, но ако не стане – голяма работа”.
Българският кандидат Ирина Бокова демонстрира професионална ерудиция по всички свързани с ООН теми – детайлно познаване на история, документи, резолюции, подходи, стратегии. Бокова показа и отлично познаване на въпроси свързани с тероризъм, радикален ислям, здравеопазване, граждански права.
Това едва ли следва да учудва някого, Бокова е започнала професионалната си кариера в ООН още в началото на 1980-те и отвътре познава процедурната кухня на организацията. Осемте години начело на ЮНЕСКО – една от големите и престижни агенции в структурата на ООН, както и свободното владеене на четири от шесте официални езика на организацията са допълнителен коз за Бокова.
Много от хората, наблюдаващи презентацията, й останаха с подобно на Лукшич впечатление от типа: “Усещам се достатъчно компетентна да бъда генерален секретар на ООН, но ако не ме изберат, работата ми в ЮНЕСКО напълно ме удовлетворява”.
Вук Йеремич и Хелън Кларк са двама от другите кандидати, които също оставиха впечатление за силен потенциал.
Фактът, че кандидатурата на Йеремич беше издигната след като изслушванията в ООН вече започнаха, може да се възприеме като косвена индикация, че в Белград е имало силни съмнения дали си заслужава при наличието вече на толкова много кандидати от Източна Европа да се издига още един. Явно, преценили са, че си заслужава и че кандидатите през 2016 г. няма да ги отсяват по регионален принцип, а по визията им за бъдещето на ООН и по личностни характеристики.
Журналистите не пропуснаха възможноста да зададат въпроси за нокаут: на Бокова се падна този от страна на украинския представител в ООН Виктор Йелченко, който попита какво ще направи тя в качеството си на генерален секретар, за да върне Русия Крим на Украина. Това беше от типа въпроси, една грешна дума в отговора на който може да струва кандидатура.
На Ирина Бокова се падна и друг нокаут въпрос – кои агенции в структурата на ООН би следвало да се закрият, за да може организацията ефективно да върши работата си? Зададе го представителят на Великобритания.
Интересен елемент от публичните изслушвания беше присъствието и задаването на въпроси към кандидатите от постоянните представители на Великобритания, САЩ и Франция – три от петте постоянни. В същото време Китай и Русия или не присъстваха въобще или бяха представени от дипломати с нисък ранг.
Това може да се тълкува като косвен сигнал, че Пекин и Москва “оценяват” публичните дискусии с кандидатите като евтино зрелище за тълпата, и че истинската битка за определянето на номинанта, както и през изминалите 70 години, ще се води зад закрити врати в Съвета за сигурност.
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika
