„Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весели!”
Помните ли тези думи?
Написани са от Христо Ботев, през зимата на 1868 година, в писмото му до Киро Тулешков.
Признание от един колос на националното ни възраждане за друг колос. Чисто възхищение. Без намек за надпревара, конкуренция, да не говорим за завист.
„Нечут характер”! Ботев говори не за миговете на опиянение от порива към свобода, а за прозата на несгодите, глада и студа.
Днес се чуват гласове, че Левски бил човек като всички. Слагат го в прокрустовото ложе на екшън герой и ни убеждават, че в трудни ситуации е ругаел по каруцарски
Ботев казва друго – „а той пее и сè весели”.
Защо е тази стръв всичко да принизяваме и да омаскаряваме?
По-добре ли ще се чувстваме, ако повярваме, че Левски в бита си е бил примитив като днешните персонажи от чалга кръчмите?
Ако наистина е така, значи сме стигнали дъното на националната си нищета и сме неспособни да оценим величието и да го съхраним.
Полетът на духа е несъвместим с примитивизма. Нека не приписваме на Левски такава шизофрения! Разбира се, че големият дух също живее в бита, но не в простотията.
Няма нужда и от патетични заклинания колко сме горди с Левски.
Право на гордост има само този, който е постигнал висотата на онова, с което се гордее.
Затова, преди да бъдем горди, нека да бъдем достойни. Да се смирим. Да избираме почтените, а не лесните пътища.
Само така ще можем да се наречем наследници на Апостопа, който преди 143 години, даде живота си, за да бъдем свободни.
Поклон, Апостоле!
Днес си ни нужен повече от всякога.
https://news.bg/bulgaria
Автор:
