Миро отново се радва на живота. © My Clinic
Уважаеми читатели, преди повече от две години ви представихме личната история на един млад мъж, който пожела да разкаже на повече хора как е победил една коварна болест. Интервюто с него може да прочетете във вестник “Доктор” и агенция БЛИЦ. Той и до ден-днешен продължава да подкрепя и помага на хората, които страдат от тежки и трудно лечими заболявания. Този път го потърсихме да сподели уроците, които е научил след този повратен момент в своя живот. Предлагаме ви един интересен и полезен разговор с Мирослав Митев.
– Здравей, Миро. Позволи ми в началото на нашия разговор да те цитирам: “Самотата и духовната нищета са най-тежките болести на нашето време”. Защо е така?
– Цитатът за съжаление е една тъжна констатация на ситуацията днес. Макар че новините на деня се превърнаха в черна хроника, не можем да отречем факта, че ни се случват и много положителни неща. Обществото ни е бомбардирано от технологични новости, внасящи комфорт в битието ни. Социалната комуникация е изключително подобрена. Не са ежедневие сериозните и неуправляеми размирици. И въпреки това, на фона на подобрения стандарт, за разлика от миналото силно се откроява невъзможността да се справим с болестите на душата и на тялото.
Независимо от това какъв етикет ще й сложим – депресия или просто демотивация – самотата днес взима пандемични размери. Изцелението на тази болест е само едно. И то се крие именно в основата на думата изцеление: ние отново трябва да станем цялостни, да се научим да се вслушваме в собственото си тяло
и да разпознаваме гласа на душата си
Дори и да прозвучи малко грубо, нужно е да станем колкото материални, толкова и духовни. Изцелението е нова посока, нова цел, която трябва да си поставим. То може и да бъде потребност да открием целта, за която живеем. Ако на някой му липсва здраве, значи се нуждае точно от такова изцеление.
– По какво си приличат и по какво се различават болката на тялото и болката на душата?
– Когато болката в душата се толерира дълго време, тя се проявява в тялото. Най-новите изследвания в медицинската наука потвърждават факта, че човекът е едно цяло и че лесноранимата душа често не знае как да се справи с наранените емоции и обърканите си мисли. След като преживее изцеление на болката на тялото и превъзмогне болката на душата, човек става изключително сензитивен. Мирогледът му се променя, животът му влиза в друг порядък, интересите застават на различна плоскост. Животът продължава да се гради, но на различен фундамент.
Това се случи и с мен. В определен етап от живота ми душевните ми терзания бяха толкова силни, че
изобщо не отдавах значение на физическата болка
Исках болката в душата да спре. Разбираш ли, болката в душата ми ме изгаряше толкова силно, че исках да умра! Физическата проява на болестта беше също в напреднал стадий. Тогава осъзнах, че здравето и болестта са една и съща енергия в човека, само че имат различен знак пред себе си. И едва когато позволих на енергията да продължи да върви в правилната за нея посока, духовното ми и физическото здраве се възстановиха напълно! Осъзнах, че ние, хората, носим рани в душите си още от ранна детска възраст.
– Не смяташ ли, че е безкрайно несправедливо, когато деца боледуват от тежки болести?
– Това е въпрос, който не спира да ме вълнува. Според съвременните разбирания в психологията съществуват причинно-следствени връзки. Те са в основата на това какъв старт ще дадат родителите на децата си като подарък за техния рожден ден. Родителите на родителите също правят подаръци на своите внуци и правнуци. Ние идваме на този свят като участници в една програма с до известна степен написан сценарий. Изискват се огромни съзнателни усилия от страна на родителите, за да могат да създадат чисто информационно поле за децата си, за тяхното здраве и просперитет и възможност животът им да мине в развитие, учене и щастие,
а не в изплащане на нечии грешки
– На какво искаш да научиш децата си?
– За щастие или нещастие, аз на нищо не мога да науча децата си. Не и в общоприетото разбиране на възпитанието като средство за промяна. Възприел съм идеята, че е по-добре аз да се уча непрекъснато. Децата ми и бездруго ще ме копират. Това, което искам да дам на децата си, е да развият топлото усещане у себе си, че където и да отидат, каквото и да им се случи, винаги да знаят, че до себе си имат баща и майка, които ги обичат безусловно и безкрайно и са готови да ги подкрепят и насърчат във всеки един момент.
Ние, хората, непрекъснато обменяме информация помежду си, непрекъснато сме в ролята и на учители, и на ученици. Най-важното обаче и в двете роли е да имаме възприемчиво съзнание, което винаги да е отворено за новото и трудното и в същото време да споделя естествено с другите осъзнатото.
Така ми се иска децата ми да не страдат…
Често сравнявам децата си с душата ми, която се скита извън тялото ми. Така го усещам. Иска ми се децата ми да се чувстват комфортно и добре в кожата си, мисълта им да се рее свободно, да бъдат здрави. Искам да им помогна да възстановят душевния мир в себе си. За мен това ще е най-голямата награда като родител: децата ми да бъдат спокойни и щастливи.
– Имаш ли послание към всички родители?
– Имам. Посланието ми е осъзнато, дълбоко премислено и пожелателно. То е важно за оцеляването на добрите отношения между хората, за приемствеността между поколенията, за дължимото уважение и към възрастните, и към младите. Апелът ми е: родители, нека всички бъдем мили и внимателни с децата си. Те носят крехка душевност, дълбока емоционалност и не са се научили да реагират адекватно на всичко заобикалящо ги. Колкото децата могат да вземат от нас, толкова и ние можем да се научим от тях отново на доверие, възприемчивост и живот в настоящия миг. Нали не искаме всички ние да живеем като в лудница? Нали не искаме децата ни да се затварят в себе си, в собствен въображаем свят? Децата са нашето утре. Нужно ни е да помним, че не ние даваме Земята в наследство на своите деца –
по-скоро я взимаме назаем от тях!
– Да слезем и на битово ниво – какво запълва деня ти?
– Слял съм всичко в едно – и работа, и срещи с приятели и познати, и времето за семейството ми. И аз като Аристотел казвам, че няма минало, няма и бъдеще. Има само настояще и аз го наричам грижа – обръщам внимание на всяко нещо, което се докосва до мен, което влиза в моя свят, и съм внимателен, когато някой ми позволи да пристъпя в неговия свят. Пътеките ми се пресичат между семейството ми, танците, професионалните ангажименти, подготвянето на дисертация по сериозна научна тема, подкрепата ми на хора, които страдат от тежки и трудно лечими заболявания.
Скоро празнувахме Коледа, затова ще кажа само едно кратко изречение по този повод – Коледа е едно от най-светлите и потребни за душата събития, които са се случвали на човечеството за цялата му история. Ако макар бавно и постепенно ние лекуваме душата си, поднасяйки й важните потребности, ще съумеем да превъзмогнем и болката в тялото.
Едно интервю на Яна БОЯДЖИЕВА
http://zdrave.to
