Огромен шок кънти от Вашингтон до Лондон, до Берлин и чак до Анкара. Как може Владимир Путин с потъващата си икономика и второкласната си армия непрекъснато да диктува хода на геополитическите събития? Дали ще е в Украйна или Сирия, руският президент изглежда винаги постига надмощие. Това пишат бившият държавен секретар на САЩ Кондолиса Райс и ексдиректорът на ЦРУ Робърт Гейтс в анализ за в. “Вашингтон пост”, цитиран от “Труд”.Реакциите са присмехулни: „Това е знак на слабост!“ Или надменни: „Той ще съжалява за решението си да се намеси, Русия няма шанс да успее.“ Или тревожни: „Това ще влоши и без това лошата ситуация“. Че дори пораженченски: „Вероятно Русия може да бъде привлечена да помогне за стабилизиране на обстановката, няма да откажем помощ в битката срещу халифата.“
Всъщност Путин изиграва слабите си карти извънредно добре, защото знае точно какво иска да направи. Той не стабилизира ситуацията, поне според нашата дефиниция за стабилност. А брани руските интереси, укрепвайки сирийския президент Башар ал Асад във властта.
Въобще не става въпрос за „Ислямска държава“, защото за Русия всяка бунтовническа група, която се противопоставя на интересите й, е терористична. Станахме свидетели на това поведение в Украйна, а сега го виждаме пак, дори още по-агресивно – с въздушни рейдове и крилати ракети, в Сирия.
Путин не е сантиментален човек и ако Асад се превърне в някаква пречка, с удоволствие ще му намери приемлив за Москва заместник. Но засега руснаците вярват, че заедно с иранците могат да спасят Асад.
Президентът Обама и държавният секретар Джон Кери казват, че няма военно решение на сирийската криза. Това е така, но Москва пък разбира, че дипломацията по правило следва събитията на терена, а не обратното. Затова Русия и Иран си създават благоприятна обстановка. И когато военната им интервенция се изчерпа, от Москва трябва да се очаква ново мирно предложение, което ще отразява интересите й, включително увеличено военно присъствие за отбрана на военноморската й база в Тартус.
Не бива да забравяме, че руската дефиниция за успех не съвпада с нашата. Руснаците винаги са приемали с охота и са поощрявали създаването на т.нар. провалени държави и замразени конфликти – от Грузия, през Молдова, та до Украйна. Защо със Сирия да бъде по-различно? Ако московските протежета могат да управляват само част от държавата, но в същото време не допускат никой да управлява останалата част, нека така да е.
Благополучието на населението също не е въпрос за обсъждане. Руската дефиниция за успех не съдържа елемент на загриженост заради мрачната съдба на сирийците. Бежанците са проблем на Европа, а междурелигиозните сблъсъци са нещо нормално за Близкия изток. Цивилни стават жертви на бомбите и химикалите на Асад, забранени чрез договорена от самата Москва сделка? Е, много жалко!
Намесата на Путин в Сирия е класически старомоден политически ход от времената на Великите сили. От полза му е у дома. Защото вътрешната и външната политика на Русия винаги са били неделимо свързани. Руснаците са силни в държавата си, когато са силни на международната арена. На това разчита Путин. Русия е велика сила и храни самочувствието си с това. Тя пак е значима в глобалната политика, армията й е в настъпление.
Нека да разберем, че заяжданията с Путин, че бил направил лош избор, звучат слабо. За последно руснаците съжаляваха за подобно приключение зад граница в Афганистан. И това стана чак след като Роналд Рейгън въоръжи муджахидините с ракети „Стингър“, с които те сваляха съветски самолети и хеликоптери. Чак тогава изтощеният СССР, воден от желаещия примирие със Запада Михаил Горбачов, реши, че афганистанската авантюра не си струва.
Какво може да направим сега?
Първо – трябва да отхвърлим аргумента, че Путин реагира срещу световния хаос. По тази логика излиза, че Путин просто се опитва да запази държавите в Близкия изток, устройствата, които са разклатени от намесата на САЩ в Ирак, Либия и т.н.
Путин наистина реагира на обстоятелствата в Близкия изток. Той запълва вакуума, създаден от нерешителността ни (на Обама – б.р.) да се намесим както трябва в страни като Либия и да поддържаме правилния курс в Ирак.
Второ – трябва да създадем благоприятни за САЩ обстоятелства на терен. Забранените за полети зони и зоните за сигурност за цивилното население не са „недомислици“ (така Обама нарече идеите на US опонентите си – б.р.). Те са били ефективни в миналото – например за защита на кюрдите цели 12 години от терора на Саддам Хюсеин. Бежанците ще продължават да ни заливат, докато хората в Сирия и Ирак не се почувстват в безопасност.
Призивите за предоставяне на по-голяма подкрепа за кюрдските бойци, сунитските племена и каквото е останало от иракските спецчасти не са „дрънканици“ (пак фраза на Обама – б.р.). Така може да се спаси стратегията ни от потъване, а между другото и да се заздравят отношенията ни с Турция, която се олюлява под последиците от руската намеса в Сирия.
С две думи – трябва да създадем по-добър военен баланс в региона, за да можем да търсим изгодно за нас и за съюзниците ни политическо решение.
Трето – трябва наистина да „деконфликтираме“ военните си действия с тези на руснаците. Това е отвратително, защото по принцип не биваше да се докараме до там руснаците да ни казват да им се махаме от пътя. Но трябва да направим всичко възможно за избягване на инциденти. Предполага се, че и Путин споделя това мнение.
И накрая – трябва да спрем да се заблуждаваме сами за Путин и да не говорим, че искаме да разберем по-добре мотивите му. Руснаците отлично знаят каква е целта им – да гарантират интересите си в Близкия изток с всички необходими средства. Какво толкова неясно има?
http://www.blitz.bg/
