Дан Маркович
Дан Семьонович Маркович (Дан Семёнович Маркович), художник и писател от Руската Федерация, е роден на 09.10.1940 г. в Талин, Естония, в семейството на лекар. Учил е в медицинския факултет в Тарту, после – аспирантура в Ленинград. По първа специалност е биохимик, биофизик, ензимолог. Около 20 години е работил в Института по биофизика на АН на СССР в Пущино в областта на биохимията, биофизиката, ензимологията, молекулярната биология. Кандидат на биологическите науки, автор на около 70 статии и една монография. От средата на 1970-те г. е професионален художник. Пише проза от 1984 г. От 1997 г. е редактор на електронните литературно-художествени алманаси „Перископ” и „Мамзер”. Автор на девет книги с разкази, повести. Печатал е в „Новый мир”, „Нева”, „Крещатик” и други списания . Лауреат на няколко литературни конкурса, на лонг-листата на конкурса Букер. ру. От 1966 г. живее в град Пущино, Московска област.
ОПИТЪТ НА НЕУСПЕХА
превод: Татяна Любенова
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
ОПИТЪТ НА НЕУСПЕХА…
Както ми каза един старец, отдавна беше – „да паднеш е простено, само трябва бързо да се изправиш…”
—————————–
ОСПОРИМО, НО УПОРИТО…
В поезията прекалено наблягат на ритмиката.
А в прозата тя е като сол: ако е малко – няма проза; ако е много – разяжда текста…
—————————–
ГОВОРЯТ, ГОВОРЯТ
Когато казват – „неговите убеждения…”, това сега нищо не ни говори.
А по-рано ни говореше.
Казват ми – „убеждения…”, а аз питам – „а как живее?”
—————————–
ОТКРИТИЕТО НА КОТЕНЦЕТО
Ако вървиш покрай стените на къщата, напред и все напред, то ще се окажеш там, откъдето си тръгнал.
Откритието е не по-малко, отколкото Магелановата околосветска обиколка.
—————————–
КЪСНО НАЧАЛО
Обичам червените и сини коне на Франц Марк.
Той бил убит от шрапнел по време на Първата световна война, по време на Верденската операция, на 36 години.
Какво съм правил аз на 36?
Тъкмо съм започнал да рисувам.
—————————–
ПЛАСТИЛИНОВА ГЛАВА
Един познат. Аз ваех неговата глава от пластилин. Не я доизваях, той си тръгна. Главата вече 20 години стои на полицата. Прашасва, а вече нищо с нея не мога да направя. Както и с оригинала. Много прах и пясък в зъбите – Димон…
– Е, как си там, в забравената от Бога Русия?
– А ти как си – в покрайнините на Димон?… По-спокойно ли ти стана, по-леко, по-хубаво? Или все така четеш Бердяев за свободата?…
—————————–
СМЕШНА РАБОТА
Някой може да вземе като основа своя дневник, и да пише така…че никой да не разбере какво говори за себе си. Друг ще вземе за герои маймуна или котка, и веднага се вижда, че за себе си, за себе си…
—————————–
ПОЛОВИН ВЕК НЕОБХОДИМА…
„Метафората е употребяване на дума или израз в преносен смисъл, въз основа на аналогия, сходство, сравнение.”
Цял живот исках да разбера що за звяр е метафората, ръце не ми останаха. Накрая прочетох.
За аналогията няма какво да кажа, за асоциацията – моите уважения…
Но към сравнението се отнасям недоверчиво, ако знаеш, по-добре не казвай „как”. Направо кажи – така!
И въобще… и без тези метафори можем да преживеем…
ТРИ РАЗКАЗА
ГАРАНЦИЯ
Мой приятел отива на лекар. Сърцето ми, казва, удря понякога така, сякаш вериги се късат. Почука и стихне, работи отново незабелязано за организма. Лекарката, млада и красива жена, наредила – “Събличайте се…” Той сваля ризата, потника, гръд изпъчва – съвсем още младеж. Тя го прислушва в пълно мълчание, обличайте се, казва, и започва да пише диагнозата. Той седи и чака решението й. Тя вдига глава, усмихва се: “Нищо страшно, това са просто нерви, никакви видими изменения…” Той се развеселил:
– А аз се канех да умирам, защото колко дълго може така да чука, като картечница, ще се повреди…
– Не, какво говорите, ще умирате… аз ви… – говори тя и преценяващо го оглежда, – гарантирам десет-петнайсет години даже.
Усмихнали се един на друг и се разделили. Отива си той в къщи, но нещо не е весел. Десет гарантира, а по-нататък какво…без гаранция е някак страшно… Идва да го утеша:
– Нали гарантира… Всички без гаранции се изпотрепват, а тя на теб ти е разкрила картите.
– Но само десет… Значи е нещо сериозно.
– Ако беше сериозно, тя и година нямаше да ти даде.
Той седи, състарен, отслабнал някак, от стола ще падне. Аз гледам – тя бе разрушила неговата безкрайност, давайки му гаранция само за десет, лишавайки го от безсмъртие. Той още не е вярвал, че ще умре като всички… не, знаел е, разбира се, но не е вярвал – в друга посока е гледал човекът.
– Слушай, плюй на всичко – казвам му – живей без гаранция, не си слагай граници.
А той клати глава:
– Сега не мога така, сякаш нещо ме е ударило. Разбираш ли…
Какво направи, идиотка… После и аз се разболях и също отидох при нея. Започна да чете тя пълен том за моите болести и някъде в средата се заблуди. В края на краищата с нея се разбрахме, кое как, лечение назначи, и аз казвам:
– Страхувам се… че може скоро да умра…
– Но какво говорите вие, – засмя се тя, – аз ви гарантирам десет-петнайсет години.
Дотичах при приятеля си:
– Не тъгувай, и на мене ми даде петнайсет години.
А той лежи, едва диша, съвсем забравил за гаранцията…
—————————–
ПО ПЪТЯ
Смазаха гълъба. Колелото запечата крилото му в асфалта, шията в кръв. Той по гръб – бие се, мята се, не може да се изтръгне. Видя ме – и затихна… И изведнъж отлепи крилото, преобърна се, стъпи на крачетата си. Стои и се олюлява… До него, върху синия скреж, рязък отпечатък на крило, като след отдавна умряла птица… А гълъбът е още жив. Поклащайки се, тръгна към крайпътните храсти. Все по-уверено върви, все по-бързо. Стигна, падна – замря, сякаш шепичка помляни пера – от тях отворена човка стърчи, в нея падат снежинки…
Сухият сняг милостиво засипва птицата. Следата върху пътя избледня и се стопи. Само розовото петно упорито избива на повърхността, смущаващо безгрижната белота…
Аз вървях и мислех – защо съм такъв страхливец?… И да живея се боя, и да умра се боя…
—————————–
НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ
Ще си взема билет и ще седна в стария нощен автобус. Ще се махна от живота, към който не съм привикнал. Ще се откъсна от него, дошъл ми до гуша. Непрекъснато движейки се, ще изчезна, ще стана невидим и недостъпен за никого. Като чужденец ще мина покрай вашите домове. Старият автобус преминава през изровен път, тъмнината ме обгръща – никой не знае къде съм, забравили са ме… Гледам през стъклото улиците на спящите градове, опитвам се да проникна през сънните прозорци – може би, тук живея… или тук?… ето моя праг… – и продължавам нататък. Луната осветява печалните поля, оградите на самотни къщи, листата ми се струват черни, пътят бял… Автобусът пълзи по хълмовете, сякаш пише свои букви.
Аз – във въздуха, невидим, загубен в простора… Аз пътувам – и тези поля, и тъмни прозорци, и дървета, и пътища – са мои, и аз с никого не ги деля. Аз не искам вашата привързаност, не искам вашето внимание – това лошо ще свърши. Аз пътувам – сам със себе си. Не ме търсете – автобусът изчезва в нощта. Съвсем изчезва. Съвсем.
