ДА ОПАЗИМ ГОРАТА!
„Я кажи ми, облаче ле бяло,
що си чуло, що си ти видяло?”
Не видя ли ниви житни кой подпали,
не видя ли гори вековни кой пожари?
Дървета горят като факли,
жита тлеят, ниви чернеят,
майки плачат, бащи немеят.
Кой има сърце огън да запали,
зло всинца да стовари.
Коя бе таз ръка жестока,
всичко да погуби, всичко да почерни.
„Хубава си ,моя горо,
миришеш на младост?”
Как да пеем тази песен?
Всичко веч е черно, всичко веч нечини.
Векове гората наша даваше ни въздух,
Даваше ни сили, радост и наслада.
Години ще чакаме гората да се разлисти,
да се разхубави, та под нейни сенкисили да възстановим.
Години ще чакаме изворчета бистри
пак да бликнат, водица да потече,
жажда да утоли, бодрост, сила навсички да дари.
Как и се любувахме, колко я обичахме!
Мъка сега ни стяга, мъка ни попари.
Сърцата ни са наранени, мъката не щеизчезне.
Горо ле, горо – ранена.
Люба Кърджалийска , с. Михилци
