Кимирите - „северняци“ (ГИМИР-РА) от лулубу-кутийска МАННА (Част 2)

01 Септември, 2019
0 коментара

Но да останат на това неспокойно място кимирите не могли. След като се посъбрали и организирали, те се изтеглели още по на север – в „свободните“ от лазите/ибери гънки на Арменски Тавър известни като „Занави“. Сега кимирите станали северизточни 

съседи на новосъсдадената около езерото Ван държава Урарту (самонаречена Бийан, или още по арменски Бундурк) и източни съседи на Кулху/Колхида. В този район сведения за 

кимирите могат да се получат от късно-античното грузинско съчинение „Мокцевай Картлисай“ -. В него кимерите са били наречени „хони! (Виж Фиг.5 -  червената елипса с „остатъка“ и до днес!)В „МокцевайКартлисай“ се казва: ...“тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, ...[7] (гл. І). За грузинските историци кимерите са изиграли съществена роля за развитие културата на Колхида и Иберия/Грузия. Дори до днес грузинската дума за ‚герой‘ е gmiri (გმირი), което е производно наGimirri. Следва че за лазите/ибери кимирите са ‚хони“ (европейски хуни) и са били герои. Те лесно са завоювали Колхида и в съседство срещнали родственици, прогонени от Предкавказието от скитите/саки. В Закавказието явно кимирите са се чувствали „като у дома си“ (Фиг.5).

Image title

Но по това време в тяхната родна Замуа и Мазамуа ставали страшни неща. В 859 г.пр.н.е. асириецът Салманасар III отново заробва Замуа. Занаятчиите са заведени като 

роби в новостроящата се асирийска столица Калху. В 842 г.пр.н.е. в Намар избухва силно въстание, което е потопено в кръв и Асирия поставя свой наместник - „янзи“ в селището Бит-Хамбан. Но в 834 г.пр.н.е. този „янзи“ отказал да служи на Асирия. Нов поход с нови грабежи и убийства чак до Парсуа (далече на Юго-Изток).  Така до 828 г.пр.н.е. в северното продължение на Замуа до ез. Урмия (Мазамуа) е поставен асирийски наместник. Всяка година – ограбване „до голо“! На скала в Хархар е издълбан лика на асириеца Салманасар. В 828 г.пр.н.е. той е бил вече стар, за да води грабежен поход. Затова войската повел „туртан“ (почти като нашето „тархан“!) Дайан-Ашур („Асириецът Деян“ ). Тогава вече е имало Манна с ‚цар‘ Уалки. Когато асирийците нахлули Уалки и хората му избягали в планината, но столицата Изерту/Зерту била опустошена. За нас е интересно как на асирийски тогава е звучало „Страна на маннеите“: „Māti Mannai“ – не е ли близо до бозвелиевото „Мати Булгари“? Накрая Дайан-Ашур минал по западното крайбрежие на ез. Урмия и превзел крепостта Бушту – гранична между Манна и Парсуа. Ако Бушту значи гранична крепост, то случайно ли Шамбат (брата на Кубрат) е нарекъл построената от него крепост на р. Днепър/Бурастен Башту – гранична между неговата и братовата му територии? И това Башту не е израз за уважение от по-малкия към по-големия брат както ни го внушават! Но да се върнем в района на Манна-Мидия.

Малко преди гореказаното (в IX в. пр.н.е.) се появило анти-асирийско обединение „Амадай“ между местни и придошли от изтока племена. То бележи появата на Мидия като съюз/конгломерат от много племена, от които най-активна била Манна. Обединението формирало  „народно опълчение“ наричано uman manda („маннейско опълчение“), което през 821 г.пр.н.е. се сблъскало с армията на Шамши-Адад V, който се опитал да завоюва Манна. Дори и след този асирийски владетел, при следващите  Семирамида и Ададнерари (от 809 до 778 г. пр.н.е. година-през-година) следват грабителски походи, които не само разоряват, но и обезлюдяват региона. Image title



Срещу този геноцид се опълчил урартския цар Минуа, който също би искал да владее Манна. И урартските набези на юг достигнали чак до Горна Дияла, до селищата Бит-Хамбан и Еллипи. Манна не се подчинила ни на Асирия, ни на Урарту - останала независима в съюза с новоформираната Мидия. Затова пък страната се напълнила с множество „царства“ (Бит-) и царчета („анзи или шакну“). Благодарение на икономическата си и културна самостоятелност лулубо-кутийска Манна с цар Иранзу успяла години наред да лавирала между Асирия и Урарту и да ползва съюза с Мидия. И така било до смъртта на Иранзу (716 г.пр.н.е.), наследен от сина му Аза. Срещу последният се надигнали много от по-силните „царчета“ (от вътрешни врагове най-често загиват държавите!). В Асирия властта взел дейният Саргон II. Сега главен враг на Асирия станал Урарту (с владетел Руса II) и грабителските походи на Асирия през Манна към Урарту се възобновили. В 713 г.пр. н.е. Саргон II превзел Бит-Хамбан и крепостта Кимира на р. Дияла, от която пленил 2530 човека. С отстъплението на урартите много от манийското военизирано опълчение се изтеглило заедно с тях силно на север, първо до западния бряг на ез. Урмия (както на Фиг.4), а после още по-на север над ез. Ван, до северната Урартска  граница (но разделени от Урарту с област наречена Гуриана) (Фиг.6). Така там се образувало значително кимирийско поселение от предишни и нови кимири. В асирийските царски анали името на това поселение е било записано GIMIR-RA и оттук нататък винаги е присъствало. Малко по-късно (в 650 г. пр. н.е.) асириецът Асархадон е записал (както по-горе писахме): „ ... кимирите са племе от бегълци“. Сега вече знаем, че тези бегълци са предимно от Манна, а главатарят им Тугдамми асириецът Ашурбанипал в 643 г.пр.н.е. нарекъл „мидийски цар“. Така точно научаваме  откъде идват кимирите в Източна Мала Азия и какъв е етническият им произход. Но въпреки многото писменни следи и до днес във WIKI можем да прочетем:  “The origin of the Cimmerians is unclear.”[8] Затова нека да продължим с едно „лирично“ отстъпление. 

  Възхвала на страната КОЛ/КУЛ-КИ

Не можем да отминем без да нашравим едно „лирично отстъпление“ за земята Кол (горе Фиг.2) или на древния ‚международен’ език kul-ki /‘земя на заселването‘/. Този топоним вероятно е възникнал още до VI-то хил. пр. н.е., когато на източния бряг на Понтийското езеро са дошли заселници от горещия юг (в частнос от Загрос), а всред тях – много лулуби и сродни племена. Наверно те наричали езерото ‘lal-har’ (от шумерската митология), но за северозападните им  съседи прото-келти то било ‘pond’ (‚езеро‘ - и до днес в германския език). От земята КОЛ е Колчо (Кол-ки) от родопската „Веда словена“ [9], дошъл с момците си на Дунава. Над Кол са Западните Кавказки планини, където са се заселили много куто-булуи, наричани от лазите (после грузини) „бузиани/ басиани“ (днес са част от балкарите в Кабардино-Балкария). А в полето на юга (Закавказие) и днес имаме Кутаиси (‚кутиите Аси“). Затова когато през II в. пр. н.е.   в резултат на „размириците в Голямата планина“ (Мовсес Хоренацѝ) [10] Вунд повел хората си през планината на юг, не останал при лазите, а го приели арменците. Приели го в плодородните полета на Кол, на прохода „Горен Базеан“ и ги нарекли ‚вананди‘ (‚победители‘!)

Image title

[11]. Коя страна ще приеме мигранти и ще им даде от малкото си „плодородна замя“, ако тази земя в миналото не е принадлежала на мигрантите (династично право и справедливост!)? Значи арменците са знаели, че от дълбока древност в КОЛ са живяли дедите на Вундовите хора; че тази земя  през VII в. пр.н.е. от тяхните предци-урарти е била куто-лулубийска и от армените наричена КУЛХА („могъщото преселение“), а после ГАМИРК (Фиг. 7). Като я наложим върху Фиг.6 виждаме, че земята между асирийското GAMIR-RA и Урарту е принадлeжала на ГУРИТЕ (от асирийците записана GU-RI-A-NI-A, Гурианиа). Тази ГУРИ-АНИА е страна на гурите: кутигури, утигури, унугури/сарагури – т.е. сумарно на БУЛУГ-ГУР (bulug-gir)!!! (гури-ана – ‘небесните племена’). Да обърнем внимание на ‚областта‘ Булуади (Булу-ида!) между Урмия и Каспий. Хилядолетие преди това булуите са направили „страна за чудо и приказ“ – СангБуту. И сега този район булуите/българи са превърнали в цветуща градина, земеделски богата, с пасбища засадени с „мидийска трева“ (люцерна) изхранваща огромни стада породисти коне. Там са т.н. Талишки планини с хора запазили много векове древно-български думи.

Image title


Но да се върнем към историята и продължим по Encyclopedia Iranica [12].

В началото на VIII в. пр.н.е. (715–713 г.пр.н.е.) два големи отряда кимири навлезли в Източна Мала Азия (виж  горния край на Фиг. 8) [13]. Западният отряд тръгнал по долината на р. Чорох и продължил по южночерноморското високопланиние на историческите области Понт, Пафлагония и Витиня, а източният се спуснал на юг покрай ез. Севан, в територията на Урарту (в жълто). На картата са указани местата на тяхните по-големи битки с урартците като успели да достигнат до Асирия (във виолетово) и ‚родна‘ Манна (под Урмия, в кафяво и червено). Сега вече събитията се развили на два фронта. Северо-западният ‚освободил‘ от гръко-асирийско иго рудокопите-загросци в „Сребърната планина“ (Палгар) с град Самуха (сега турският град Гьомюшхане). Продължили на запад и достигнали до чуден полуостров с хора от племето ху-лу (древните владетели на голямата река Халис, сега на турски КазълЕрмак). От този полуостров, далеч на север се виждали южните планини на Крим. Там в началото на пролива (за гърците – Боспор Киммерийски) бил тяхният град Киммерик (Кимерида), а планината над него Кимерий. Затова и морето на изток от полуострова нарекли Кимерийско (на картата на Исидор Севилски (от 560-636 г.). Явно това било счетено за сакрално място, и затова кимирите нарекли селището Sin-ab (‚морският /бог/ Син‘). След век гръцки колонисти са го обсебили и измислили име на тяхен човек, който е създал за тях (!) този град и го нарекли (дори без фантазия!) - Синоп. Това е нито първи ни последен случай на заграбване от ‚културните елини‘.Image title


 (На Фиг.9 – днешен Синоп, а на хоризонта – планини от п-ов Крим.) Кимирите за дълго останали в Синаб. Привършвал VIII в. пр.н.е. ...и  кимирите-болги (после ще ползваме това „болги“ като маркер!) не могли да останат тук завинаги. На запад имало богати държави като Фригия и Лидия; имало не малко подтиснати хора. Кимирите се сдружили с траките-триери с владетел Коба, но нападнали през Пафлагония и анадолска Витиня богатата тракийска Фригия. После обърнали на запад и минали грабейки Мизия, Лидия, Еолида и Йония. Превзели елинският град Ефес, но ... се върнали в Синаб. 

Основното ядро на кимирите в 730 г.пр.н.е. завоювало окончателно Колхида, спряло инвазията на саките-скити, макар че за 10 години се сдобряват с тях. А с останали траки в района се просто сродили (после тези трако-кимери ще прекосят надпонтийската степ и ще дойдат до Дунав – за тях по-късно!).

А към 721 г.пр.н.е. това ‚ядро‘ се спуснало на юг, застрашило Асирия, но хитрият Саргон II успял да ги съгласи заедно да нападнат държавата Табал (считаме, че оргиналът е Ту-бал /‘булуйска страна‘/ и това е образование на забогателите ‚рудари‘ от Киликийски и Понтийски Тавър). Саргон II успял да превземе нео-хетската столица Куммухи, но източно („зад гърба му“) кимирите нахлули на юг в Месопотамия и завзели западните предпланини на Централен Загрос. И останали там почти 10 години! Т.е. блокирали грабителската Асирия и дали мир на своите хора. Кой-кого надхитрил?

Но на ‚северозападния анатолийски фронт‘ нещата не били добри. След 715г.пр.н.е. скитите „шкуда“ нападнали трако-кимирския Пергам („пер-кам“) и плячковали Лидия в територия считана вече заета от кимирите. За да не му вземат Урарту, Саргон II направил голям поход на север, превзел столицатаТушпа на езерото Ван, а урартският цар Русса I успял да избяга и да се скрие в свещенния за урартци град Муцасир. Без да се бави нито ден Саргон II направил отбран конен отряд и светкавично напднал Муцасир. Гражданите имали религиозен празник и били стресирани от появата на асирийската конница. Руса I се самоубил, а страната му била завладяна от Асирия и Кимирия (714г.пр.н.е).

Последвали нови 10 години мир и спокийствие. Но то било мнимо и нетрайно. Кимирите и асирийците пак се спречкали и в една битка при Kulummu (Кулумму) в Киликия (Ке) в 705 г.пр.н.е., самият асирийски владетел Саргон II бил убит. Сега нямало сила, която да попречи на основната кимириийска войска да предприеме поход на североизток и да превземе Фригия. Фригийският цар Мидас се самоубил. Започнала дълга (10 годишна) война с Фригия. Тя завършила едва в 695 г.пр.н.е., когато кимирите превзели столицата ѝ Гордион и фактически унищожили Фригия. 

Отново настъпило 15-годишно затишие. Сега кимирийски вожд бил Теушпа. Той влязал в  конфликт с асириския владетел Есархадон. В неговите Анали било записано, че Теушпа е „варварин от далечна страна“. Проблемът е бил кой да владее Кападокия, през която минавал пътя от Централен Загрос до морето (Синаб и Ариспа/Трабзон) – участък от прастария „Път на коприната“.  Теушпа имал силно влияние в Манна-Мидия и успял да въвлече във война с Асирия нейната войска Уман Манда. Решителната битка станала в областта Хубузна на район Хубушка в 680 г.пр.н.е. Победител излязал Есархадон. На следващата година (или през 677 г. пр.н.е.) Теушпа загива.

                                                                                                                     Професор Борис Атанасов

ЕТИКЕТИ: World;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.