БЕЗВЕРНИКЪТ И МИСТИКЪТ. ВРЕМЕТО Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО. РЯДКО МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА СА СЕ СБЛЪСКВАЛИ ТОЛКОВА РЕШИТЕЛНО...

02 Септември, 2018
0 коментара

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите – безверници. Има и трети вид: благоразумната „златна средина“, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но всъщност никак не се интересуват от големите въпроси. 

Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием?

Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста(тъчно) е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо.

Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство. И казват: „Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят – всичко е измама.“

У други пък бликва светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче.

Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние – тези в мрежата – може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът – творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно „амин“. Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник?

Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет (укор; обвинение – бел. Стопанина). Има и такива люде, но не ми е за тех думата.

Също тъй безверник не е оня, който казва: „Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не“. Тоя човек е луд. Не говоря за луди.

Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало.

А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото който казва „дух“, той казва „безсмъртие“, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: „Аз не позволявам да се възкресяват мъртви.“ За него няма Бог: той желае сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателства, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкият копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги – с истината: вън от него няма истина, няма действителност.

Ето що твърди той (безверникът): „Само едно нещо съществува: това нещо съм аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост.“ Той обича тия думи – „суеверие“ и „глупост“ – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича „здрав разум“, вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие. Не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види), вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата „предразсъдък“, а сам обикновено съди по предубеждение.

Когато стане дума за прераждане на душите, той (безверникът) някак смътно си представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Съвсем друга е мисълта на Питагор, Платон, Плотин, Ориген, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбниц, Буда, Рабиндранат Тагор и мн.др.

Мистикът се стреми да създава, а не да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. 

Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор.

Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник става изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окултизма, а другият пише книги по същите въпроси – „Пътеки низ планината“, „Смърт“, „Великата тайна“ и др. – тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената.

Че има наистина суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа. Но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух. Това отмъщение е жаждата на неговата завист. Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над „суеверията“, над „сектанството“. Всъщност не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – много по-сектантска от тази на неговите врагове.

Някой изронва пред него (безверника) дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт – и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сплоти религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва: „Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите… Кажете нещо по-сериозно или затворете уста.“ Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите – да речем – се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм – са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв „анимизъм“, отдето оголва глава суеверието.

Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се, да вярва, че щял да дойде нов религиозен Учител, нито че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений икономист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догма – вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мнозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричат духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело.

             Следва продължение!                                       http://afera.bg

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.