News 24 sofia.eu публикува историята на Борислав без редакторска намеса...Част 2

31 Май, 2020
0 коментара

Сега, след доста години, като правя равносметка за живота ми и по-конкретно за детството ми, все още съм раздвоен за оценката му като цяло – щастливо или нещастно детство имах? И ще призная, че колкото повече време минава от тогава, толкова повече везната се накланя към щастливо детство. Странно, нали? При всичките тези неприятности, които преживях като дете. После, като пораснах и опознах повече света около мен, толкова много гадости, низости, издевателства сред другите хора видях през годините, че си викам, че съм късметлия за това, дето с моите премеждия съм минал сравнително леко спрямо милиони други хора. Не, не се самоуспокоявам с факта, че е имало и по-зле от мен. На никого не пожелавам да преживее дори една стотна от трудните периоди в детството ми. Всъщност, абсолютно нищо от моето тегло да не усети. И все пак, в крайна сметка загърбвам негативното и се спирам на позитивното. Не защото психолог терапевт така ми е внушил, а понеже аз по природа съм си такъв – добродушен и позитивен човек. Гледам да превъзмогна и загърбя лошото и да живея само с доброто. Не мога да живея с омраза. Много е натоварващо и изчерпващо същевременно. Затова казвам, че от дистанцията на изминалото време, детството ми го определям по-скоро като щастливо, отколкото нещастно. Да, беше нещастно, но на моменти и за периоди. Обаче като цяло си бе едно безгрижно, щастливо детство, от което имам много хубави спомени. Бях изоставян в детски домове. Но това се случи по време на тогавашния социалистически строй на Тодор Живков. В детските домове имаше ред и дисциплина. Между децата нямаше издевателства, изтъпления и сексуално насилие. Поне аз не съм изпитал такива неща на мой гръб, нито пък съм видял други да го правят. После обществено-политическата система в България се смени и дойде така наречената демокрация с всички свои плюсове и минуси. Като един от минусите бе рязко влошаване живота в детските домове. Глад, мизерия, изнасилства, тормоз. Но аз тогава вече бях пораснал и не бях в детски дом. Сетне със закон официално детските домове бяха закрити в цялата страна. И друго. Често майка я нямаше по цял ден вкъщи, а понякога и дни наред. Аз избягвах да съм близо до нея. Тя не обичаше да съм пред погледа и. Затова все гледах да съм извън вкъщи, да съм някъде навън, да си играя с другите деца. Не бях аутсайдер. Децата ме харесаха за другарче. По онова време нямаше домашни компютри, нямаше таблети и смартфони, нямаше игрални конзоли. Нямаше 24-часови нонстоп телевизионни канали с детски филмчета и анимации. Нямаше молове. Затова децата нямаше какво толкова да ги задържи вкъщи и те все гледаха да са навън – на двора, на улицата, в паркове и градинки. В Радомир като живяхме, блока ни бе в квартал на края на града. Така със съседските деца тичахме из баири, полета, борихме се в сеновали. Правихме палатки, салове. Ровихме в пясъка. Катерихме се по дървета. Играехме на „стражари и апаши“, на „фунийки“ по строежите, на „чичо доктор“, „криеница“, „дама“ и разни други игри. Карахме колелета, ролкови кънки (ролели), лагерни колички. Скачахме на въже. Постоянно бяхме на чист въздух и досег с природата. Правихме си пикници. Живота за децата бе спокоен и безгрижен. Щастливо детство. Хубави спомени. Майка все гледаше да прехвърли грижата за децата си на други хора, ако може. Тук отварям скоба и казвам, че майка ми има три деца от трима различни мъже (Даже четири деца от четирима различни мъже, както самата тя ми призна едва миналата година. Но четвъртото дете заради недъг го е изоставила още в родилното. Всъщност, то май е било първо нейно дете, преди мен)… И тези три деца сме аз (Борислав, 1972), Иван (1978) и Николай (1989) Така че първите ми шест години бях единствено дете на майка. После, като тръгнах първи клас на училище, вече имах братче бебе – Иван. Та майка ми първоначално само мен, а сетне и заедно с брат ми Иван все гледаше да ни остави у роднини и приятели да ни гледат – кога за малко, кога за повече. И така често се озовавах в дома на баба и дядо в Пловдив или в дома на роднини в село Мокрище, община Пазарджик. Тоест, имах си и село. И там игри вътре и извън селото. Имаше гори от ябълкови дървета. Покрай селото минава река Марица. Къпехме се в нея. А дома на баба и дядо в Пловдив бе на края на града – там, където започват горички и ливади. Затуй имах възможност да си играя както в типична градска среда (детски площадки с люлки, катерушки и пързалки), така също и в извънградска или селска среда. Което допълнително разнообрази, обогати и ощастливи моето детство. Плюс това, майка ми не беше постоянно в лошо настроение. Купуваше торти за рождените ми дни. Купуваше ми подаръци – играчки (колички, конструктор, детски пистолет, разни други неща) Водеше ме на море. Разхождахме се заедно из градските паркове, ядяхме сладолед. Нямаше целувки, прегръдки, галене, гушкане и други подобни ласки и милувки. Но все пак се усещаше майчински инстинкт за грижа и внимание. В такива моменти се чувствах спокоен и щастлив. Тогава я усещах като истинска майка. Откраднато, отнето детство? Не. Осакатено детство? Донякъде. Щастливо детство? Като цяло да.

Румен, полубрата на майка ми, отдавна не го наричам вуйчо или батко. Още тогава, при скандала с педофилската му изцепка с мен, той се покри. После по друг повод бе задържан в ТВУ, сетне лежа в затвора за деца и младежи в град Бойчиновци. След това се кротна известно време. Ожени се. Направиха ме шафер на сватбата му. Роди му се син. Пак почна да хайманосва. Разведе се. Отново лежа в затвора. Хвана си втора жена. Роди му се дъщеря. От години живее в Русия или Украйна. Не съм сигурен. Държи дребна фирма за погребални услуги. През всичките тези години не сме се виждали и не държим връзка. Последно го засякох един път в дома на леля Мария, когато бях ученик в техникума. И от тогава повече не. Бях на 11 или 12 години, когато (Не знам защо!?) родата ме сложи да съм шафер на сватбата му. Нито сме си приказвали тогава, нито сме се поздравявали. Дядо Георги и баба Олга вече не са сред живите. Мир на праха им. От цялата многолюдната рода най-много обичах баба Олга. Уви, и леля Мария почина. Лека и пръст. Много я харесвах като бях дете и младеж. Брат ми Иван живее в Благоевград от скоро. Брат ми Николай се подвизава в София. Майка ми Маргарита живее в Кюстендил. Сам-самичка. Като кукувица. Ни деца, ни внуци са с нея. Не се търпи. Същия проклет характер си е тя. Мноооого рядко Иван или Николай да я посети за кратко. Аз спрях да ходя при нея. Кракът ми няма да стъпи в Кюстендил. Казах и, че не ми е майка. Да не ме търси, да не ми звъни, да не ми пише. В моя живот аз нямам вуйчо. В моя живот аз нямам майка. Зачеркнах ги завинаги тези двама. Него още преди много години. Нея от скоро. Не съм писател. Нито съм учил за писател. Нито по рождение имам природен талант да пиша. Затова много рядко пиша дълги текстове. Нямам богат езиков речник и сам виждам как употребявам едни и същи думи. Понякога се получава тавтология. Дразни ме. Защото може да не съм писател, ала разбирам от хубаво написан текст като попадна на такъв. А в моя хващам грешки. Няма да го давам за редакция. Нека си остане такъв. Автентичен. И музикант не съм, но разбирам от хубава музика. И кинаджия не съм, но разбирам от хубави филми. Надявам се дългия текст да не е отегчил и отказал хората да дочетат всичко докрай.

                                            https://news24sofia.eu/index.php/2020/05/30/istoriqta-na-borislav-petrov-destvoto/

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.