ЩАСТИЕТО ДА СИ БЪЛГАРИН

20 Август, 2019
0 коментара

ЩАСТИЕТО ДА СИ БЪЛГАРИН

Д-р Георги Чалдъков

На 19 август 2019 г. един национален български ежедневник, където „всичко е казано“, публикувана статия на българската си кореспондентка от Атина, озаглавена „Общество в упадък ли сме?“ Авторката прехвалва гърците и мазохистично описва поведението на българите, емигрирали в Гърция и Западна Европа, достигайки до извода: „Едва ли обаче някой се замисля върху факта, че именно прахосничеството е един от катализаторите на проблемите ни“. И „бойко“ и „гласовито“ прогнозира: „уверявам ви, че осем от десет ще се побъркат. Ето това се случва с българите... - всеобщо побъркване“. 

 А с гърците? 

 Гръцкият писател, журналист и философ Никос Диму отговаря на въпроса в книгата си „Нещастието да си грък” (On the Unhappiness of Being Greek),публикувана за първи път през 1975 г.Той пише, че споменеш ли нещо добро за някой сънародник, винаги друг ще каже: „Той обаче…”. Както ние, българите, казваме: „Да, но той …”, търсейки „недостатъци” на другия като утеха за собствената си посредственост. 

 В „Нещастието да си грък” има следният текст: „Гъркътизглежда щастлив, когато е нещастен. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да открие. Щастието от нещастието на гърка се изразява съвършено в гръцкото мрънкане. Остатък от робството? Белег на измъчените народи? При никой народ класическият израз „Как си?” не води до пълен анализ на историята на заболяванията, на семейното положение, на материалните затруднения и на сексуалните проблеми на запитания. Вербалният мазохизъм на гърка е неизчерпаем, обилен и монотонен.” 

       Любомъдри българино, ние от България, не от Атина, Брюксел, Москва и Вашингтон, трябва да се запитаме:очувствихме ли рецепторите си за род, родина, град, приятели? Превъзмогнахме ли архифлексите на егоизма, алчността и агресията? Ако не възхищение, то поне имаме ли толерантност към таланта и постиженията на другите? Ако отговорите са негативни, през тези 45 + 29 години е продължил разпадът на човешките отношения. 

Но това е глобален, човешки, не само български проблем – тук ще повтарям това няколко пъти.

Трябва да умеем да прощавамена хората техния талант. 

                                                                                  Андрей Н. Колмогоров 

В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки “грях”? 

„Тоя Човек върши чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него... и се сговориха да Го убият” – така е написано в светото Евангелие от Иоана 11: 47, 48, 53. Както и в “История на българския народ” (БАН, 1943 г., стр. 89), където професор Петър Мутафчиев пише: “Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог и го обесвали на някое дърво. Така изпращали в отвъдното надарените.” Този обичай се принася и при съврменните потомци на прабългарите. Но не само при тях. 

Спомням си една екскурзия от Рим до лятната къща на проф. Луиджи Алое в Палестрина – малък, античен град, покатерен по склоновете на планина, на около 40 км източно от Рим. По пътя Луиджи ми разказа епизод от “Историята на Рим”, описана от Тит Ливий в книгата Ab urbe condita (От основаването на града). 

Луций Тарквиний - последният римски цар (до 510 пр. Хр.) - бил много жесток тиранин. Синът му изпратил при баща си пратеник да пита какво да прави с най-умните хора в града. Бащата го завел в градината и с коса отрязал главите на най-високите макове. Върнал се пратеникът при царския син и му разказал метафората на баща му. Синът последвал съвета на баща си и обезглавил най-умните хора в града. 

         От тази древноримска история, разказана от Луиджи Алое по пътя за Палестрина, идва наименованието “синдром на високите макове” (tall poppy syndrome). Всичко това се случва много преди Константин Иречек да изрече през декември 1881 г.: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата”. И десетилетия наред тези постулати са имплантирани в нашата народопсихология, повтаряме ги мазохистично, превръщат се в народопатология. Тя не се отнася само за българите, тя е библейска, прабългарска, гръцка, римска - универсална проява на човешката природа.

В Европа има два основни поведенчески модела - средиземноморски и западноевропейски. За италианци, испанци, гърци, българи и сърби родът, етносът, общите корени, vox sanguinis (глас на кръвта) са в основата на живота им. Французите, немците, холандците, англичаните са граждани, развиващи нацията си чрез държавата и законите, които тя е създала. За руснаците „главното е страданието и състраданието” – затова за големият режисьор Никита Михалков „САЩ не е страна, а силен икономически проект”. В който човешката душевност заема все по-малки пространства. Когато за първи път видял самолет да лети, руският поет Александър Блок възкликнал: „Как може да лети без сърце!” Казвал съм това на много колеги отвъд Океана и никой от тях не разбираше Сърцето на Поета. No tiene duende (Няма дух, Няма душа) – както казват испанците. Известният писател на научна фантастика Айзък Азимов веднъж казал: "Има култ към невежеството в САЩ и винаги го е имало. Тонът на антиинтелектуализма е трайна тема, обхващаща нашия политически и културен живот, подхранвана от фалшивата представа, че демокрация означава, че моето невежество е също толкова добро, колкото твоите знания".

   Двама учени от Катедрата по психология на Ню Йоркския университет установиха връзка между политическата ориентация и чувството за щастие (Psychological Science 2008; 9: 565-572): 47 процента от консерваторите (републиканци, център-десни, “слонове”) описват себе си като “много щастливи”, докато при либералите (демократи, център-леви, “магарета”) този процент е 28, при което религиозни, икономически и други причини имат малко влияние върху усещането за щастие. Разликите идват предимно от влиянието на политическата доктрина върху начина на мислене – рационализирането на икономическото неравенство е характерно за консерваторите. Защото те виждат неравенството, като резултат от меритократската парадигма на дясно-ориентираната политическа идеология. Това именно изгражда емоционалния буфер срещу негативните последици от икономическото неравенство, които се посрещат в позитивна или поне в неутрална светлина от консерваторите.

  Неотдавна учени от University College London публикуваха резултати, получени с магнитен резонанс (MRI), показващи разлики в размера на някои структури в мозъците на “слоновете” и “магаретата” (Current Biology, 7 April, 2011). Сега - за кой ли път! - големият въпрос е ще могат ли нашите „слонове” и “магарета” - at long last - да направят живота на българите по-добър? 

Авторите от Ню Йоркския университет не са изледвали обаче дали щастливите консерватори имат feel-your-pain fashion – онова, което Христо Фотев нарича “доколко си моя, чужда болко”. Ще помоля бургаския американец Илиян Иванов – професор по психиатрия в Mount Sinai Medical School в Ню Йорк – да направи това романтично изследване. Да обясни доколко геопсихологията има връзка с геополитическата съдба на държавите. И защо в някои от тях се достига до парадокса: брутният национален продукт да е нисък, а брутната национална радост – висока. Според древногръцки историци, “траките и римляните се отдават на пирове, леност и голяма полова невъздържаност”. 

 Страните, в които се лее вино, ракия, узо, грапа, текила, танцува се мамбо, фламенко, пачанга, самба, сиртаки, кючеци, хора и ръченици има dolce, duende, santimento, има романтика, но няма икономика, често настъпват финансови и политически кризи. Не, че България не е, но Гърция е типичен фолклорен пример за страна, изпадаща във финансови и политически кризи. Независимо от това, гърците не спират да танцуват сиртаки по музика на Манос Хаджидакис, Мелина Меркури, Микис Теодоракис, Никос Андролакис... И зеймпекико – танц на гръцки мъж, когато е monos (сам) и леко пиян. 

През 2010 г. край Солун видяхме две жени, които усърдно копаеха градината си и мъж, който съзерцателно лежеше под едно дърво. Тази панорама се видя странна за някои от западните колеги, те помолиха екскурзовода да спре рейса и запитаха мъжа “защо жените работят, а той лежи под дървото?” Мъжът отговори с една дума: skeftomai (мисля). След кратка пауза добави: ergasteί me enkеfalo (работя с мозъка). 

      Според дзен будизма талантът да си щастлив (думи на Самюъл Бекет) се осъществява като правиш всичко с удоволствие – задължително условие е да си измерил тавана на собствените възможности – тогава ще си поставяш цели, които можеш да изпълняваш успешно – иначе ще бъдеш разочарован от неуспеха, което може да те отчае, фрустрира, депресира, обезщастливи. Именно това е сърцевината на японското „Аз познавам само удоволствието”, но не в смисъла на “Satisfaction” на Rolling Stones. А в стремежът търпеливо да вървиш нагоре: 

Охлюв

катери планината Фуджи,

но бавно, бавно! 

(Кобаяши Исса) 

И елегантно – fuga-no-michi

      Любомъдри българино, без морал, образование и наука не може да има личностна, политическа и икономическа стабилност. През 1932 г. в книгата си The Wisdom of the Body Уолтър Кенън – професор по физиология в Харвардския университет – предложи концепцията за homeostasis (стабилност) на човешкия организъм. Докато някой напише книгата „Мъдростта на обществото” остава да се доверим на Зигмунд Фройд, че „и в доброто човекът може много повече, отколкото си мисли”. 

.      „Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и всеки от нас ще допринесе нещо, за да ускорим тяхното идване” (Фридрих Ницше, „Човешко, твърде човешко”). 

      И някой някога ще напише книгата „Щастието да си българин”  (On the Happiness of Being Bulgarian).

                                                                                                   Д-р Георги Чалдъков

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.