МАМА ОТЛЕТЯ ОТВЪД, ЛЕКА КАТО АНГЕЛСКО ПЕРЦЕ... СБОГОМ, МАЙЧЕ!

11 Април, 2018
0 коментара

На 10 април 2018 година – мама, Надежда Томова, предаде Богу дух.

…А Смъртта запърполи от Велики Понеделник.

Каква Голгота бяхме изживяли ние двете с мама, каква Голгота издрапахме!

Седмица преди Смъртта да се промуши през прага на вратата, мама удивително се подобри. Все така си лежеше – трета година на легло, с единия крак свит като на щъркел, непонятно и за нея защо, но се усмихна и внезапно, точно както го правеше винаги критично към мен, рече:

- Виви, напълняла си…

Аз, която никога не поглеждах закуски, вместо да се храня, се тъпчех със солети и разни тестени боклуци, защото се страхувах, колко дълбоко се шубелисвах, че губя контрол, губя контрол, че не знам какво да правя със себе си, че не знам какво повече да направя, защото бях направила всичко.

Мама бе тази, която ме бе повела по пътя на книгите, от бебе, приказки, книги, книги, книги, онова неповторимо и с нищо несравнимо възторжено усещане, когато мама се връщаше вкъщи с куп нови книги и се карахме кой първи коя да прочете… Внезапно мама ме погледна с очи, отправени не към мен, а нанякъде втурнати, и промълви стиха на Димитър Методиев: „И всичко пак ще се повтаря, но не за мен, но не за мен…“

…И точно на Велики Понеделник „внезапно“ Смъртта я гепи властно за рамото.

Първо бе острата, злостна, враждебна към света, криза – нечленоразделните вопли и викове, трескавите ръце, които събираха одеалото на топка, въображаемото разкъсване на нещо, с яд, с нетърпение, нещото не се разкъсваше, мамицата му, а мама бе като в делириум.

И после притихна.

И после тялото с ужасяваща скорост започна да се променя и да става това, което всъщност е – обвивка. Носът и изтъня, очите мътно се взираха напред, чуваше ме, разбираше ме, но тук това беше само опаковката… Слава на Бога, тя, една от най-хубавите жени навремето, нямаше никакво съзнание за онова, в което се бе превърнала опаковката.

- Майче, обичам те, чуваш ли меееее… – галех я по челото и стисках тъничката и топла ръка.

Кимна.

Тя още не пускаше ръката ми, не пускаше ръката ми, която за нея бе Този, пуст да опустее, Живот. Толкова дълго се бе противила, толкова яростно се бе хванала за гърба ми, и аз я носех, ругаех, обичах, плачех, но свято я носех, а сега вече, като че и бе все едно – отдалечена, черупчица от изсъхнал орех, но все още не пускаше нишката… И с протегнати ръце – изсъхнали като клони, но пък какви криле!, посягащи да достигнат Нещо, в което се взираше, Нещо, невидимо за мен…

Велики Вторник, Велика Сряда, Велики Четвъртък, Разпети Петък, Велика Събота, Воскресение Христово, Светли Понеделник от Томината неделя, Светли Вторник… – спря да се храни, само капчици вода, тихичка като калинка се изнизваше по Онзи път и промълвяше или името на татко, или „нямам сили“…

Диафрагмата ми бе на топка. Като в миксер се въртеше тази топка –присвиване, безвъздушност, прималяване, върти се кълбото до клаустрофобия…

Точно, както при татко, двайсетина дни преди Смъртта да затрополи и по нашия калдъръм, пак разсипах солта, пак я разсипах тая сол, да и се не види макар. И вгледана в микроскопичните кристалчета още тогава разбрах – това беше.

Идва краят.

Какви бяха тия знаци? 40-те дни на татко бяха точно на Бъдни вечер. С мама от Велики Понеделник, двете заедно, извисявахме на гърба си тежкия кръст на Голгота. Палех свещици пред Христос и се молех като в унес – упокой душата на мама…Ами ако съм се грижила за Христос, обичайки, но често гневейки се на избора си? Ами ако тя се е поверила в ръцете ми – на Христос, обичайки, но често гневейки се на избора си? Нали така казват – че всички носим Христос в себе си? Тогава защо не го познаваме, когато гледаме в другия?

Топеше се.

Тъничка като свещица.

Затулвах с шепи лъкатущещото и пламъче, почти го притулвах, парех дланите си, само и само да го запазя, да не угасне, и си повтарях „нейните“ думички, соломоновите, които носех изписани на пръстена си – „И това ще мине…“.

И като мине – какво, какво, бе, като мине?

Година по-рано, мама спокойно ми разказа:

- Пак го видях Оня отгоре, и той ми вика: „За какво си дошла? За тебе е още рано“. А аз му казах: „За вас може да е рано, ама за мене е много късно. Тежко ми е, искам да видя роднините и приятелите си…“ Той нищо не каза и изчезна. Същият, който преди седмица го видях Горе, тогава нищо не ми каза, като му казах, че искам да си отида у дома…“

Мама все искаше да си отиде У Дома. През тези дълги години на деменция – закована за леглото – тя все ми казваше, че не се чувства, че е в дома си и иска да се върне У Дома.

- Няма да плачеш, никакъв траур няма да носиш. Радвай се на живота свободна, не искам да затъваш в мъка, да ме оплакваш, обещай ми, ти си силна… – заръчваше ми с категоричен глас, тогава, когато за пореден път си мислехме, че умира.

Колко пъти си мислеше, че умира тази крехка мъничка калинка, свита върху декубиталния дюшек, и колко корава излезе, за да ме изведе докрай в Моята Голгота, писана ми и избрана от мен.

На Разпети Петък се усмихна…

- Така те искам, да се усмихваш… – светнаха и моите очи.

- Добре, но преживях някои неща…. – промълви мама.

Нататък… – с бяла кърпичка, точно от онези, които мама някога ми пъхаше в джобчето, когато бях малко момиченце, потопена в студена вода и галех лицето. По няколко капчици вода от шишенцето, като биберон…

- Христос Воскресе, майче…

- Воистинааа… – се отронва от устните и. –  Гледай си работата…. и отвреме на време да идваш…

- Ти ще идваш при мен, майче, обещай ми да идваш при мен… – давя се в сълзи.

- Обещавам, айде иди да си гледаш работата… – допряла лице до нейното чувам шепота и.

И после вече няма сили и да прошепва. Унесена, вече е някъде Там… С кърпичката, напоена с вода, галя лицето и. Изведнъж отваря широко очи и ме гледа с тях дълго – с очи, които като че искат да ме запомнят! 

„Обичам те, обичам те, мамо, обичам те…“ мълвя, задавена от сълзи. Тя гледа право в мен и устните и се опитват нещо да изрекат и… не могат. Сили за думи вече няма. Думите вече не означават нищо.

Последните послания са от най-важния език – на очите и на тишината.

После я пуснах.

Затвори очи и дълги, дълги, дълги часове само сърцето, само сърчицето на мама още бе Тук – дълбоко, хриптящо, насечено поемане на въздух… Точно като изкачване на планина.

Това беше.

И тя отлетя Отвъд лека като ангелско перце.

…Преди много години мама ми сподели един неин знаков сън. Чула Глас, който и казал: „Не е страшно да умреш.То е като да изкачваш планина, уморен си, задъхано стъпваш, силите те напускат… не се страхувай…“. 

Дали Гласът и се бе явил в отговор на страха и не от смъртта, а от това КАК ще се случи?!

…Някога, когато бях малко момиченце, като се карахме с мама, и когато тя ядосано ми редеше: „Ти ще видиш като умра, какво е без мене…“, аз завъртах зелените си комбали и безгрижно отговарях:

- Ти никога няма да умреш. И от Там ще ме дърпаш за ушите и така ще ми показваш, че си до мен…

Откъде накъде съм ги знаела тия неща, кой ми е слагал тия думички в устата, само Господ знае.

Няма да плачеш…

Ех, майче, нали знаеш, че никога не съм те слушала?

                     Сбогом!     До следващия живот...

                                          Веселина Томова            http://afera.bg

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.