Твърде тъжно е, че общността към която принадлежа, винаги е била склонна към канибализъм.
Завист, егоизъм, конспирации и мълви могат да унищожат всяко добро намерение или дори скромно желание за успех сред сполетялата ни нищета.
Съмнението е заслужена пандемия, случайното явление се превръща в хирургия на измъчен в съмнения електорат лишен от еротиката на мечтите за щастие.
Изглежда се свиква с всяко обвинение, свиква се с нищетата от спотаените и мизерните духом. Свиква се с обезумелите от нещастие в „непосилната лекота на битието“.
Изгражда се навик да бъдеш презрян, труден неочакван занаят. Не е дело за занаятчии, майстори са нужни…
Но има нещо, с което не се свиква.
Раните нанесени от себеподобни остават дълбоко. Лечението с хвалби и гальовност е невъзможно.
Злокачественият тумор не се лекува с подсладен чай. Мълчанието е здравословно.
И ей-тъй-на ще останем в самотата на своя разум и мечти. Ще представляваме екзотична общност от несбъднати идеалисти.
Ще живеем мрак, но ще бъдем прави.
И винаги ще бъдем сред онези три процента, от които нищо не зависи бидейки безкрайно зависими.
Защото щастието на нашата съвест е обречено и отдавна превзето от перверзията на простоватия маргинал.
Но ние сме съвършени.
Врагът е сред нас.
Велислав Минеков https://svobodnoslovo.eu/
