Дорде е мъничка змията…

27 Май, 2020
0 коментара

Дорде е мъничка змията…

Предците ни, както древни, така и съвсем неотдавнашни са създавали големи богатства. Много от тях безвъзвратно сме загубили. За други не подозираме, че съществуват. Трети, макар и познати,  оставяме да се рушат и постепенно да загиват. Така е и с най-голямото ни богатство – българския език. 

Още прадядовците ни са оставили „късмет”-ът  да замени „слука”- та, а „ела” да измести „дойди”. По-късно в стремежа си да приличат на европците са допуснали „браво” да скрие „хвала”, „патриот” – „родолюбец”. Нашенските „благодаря” и „прощавай” и досега се борят с „мерси” и „пардон”.

По-късно  бащите ни смениха „месеца” с „луна”. И макар, че белезите все още  личат (казваме „полумесец”, а не „полулун”), внуците, като учат Ботевото „Настане вечер, месец изгрее…”, ме питат: „А бе, дядо, как така месецът изгрява, нали той започва и завършва?”

Съвсем неотдавна, вече нашето поколение, увлечено от бурния „прогрес”, забравило, че прогрес ще рече напредък към по-добро, допусна навлизането на  купчина чужди думи, всяка от които като мазно петно покриваше не една, а няколко точни български думи наведнъж.  „Интерес” е вероятно най-често използваната дума в речите и писанията на нашите властници и цялото обслужващо ги обкръжение. А „интерес” заплесква в кална буца три ясни, но различни български слова: „любопитство”, „внимание” и „изгода”. Същото действие има и „контрол” – чуждица,  забъркваща в едно  „проверка”, „надзор” и „управление”.  Или „формално” – веднъж като „повърхностно” (свързано с обвивката, а не със съдържанието) и друг път като „в съответствие с правилата”.  Но това вече не е само избутване на български думи  от една чуждица. Това е загуба на съдържание,  загуба на сведение. „Сведение” – позабравена, но много смислена българска дума, с корен „веда”, сиреч знам, за да предвиждам, за да предсказвам, за да управлявам!  Точно това е смисълът на употребяваната днес под път и над път „информация”. Грубо стъкмената чуждица, означаваща буквално „вътре в обвивката” без никакво основание е  изместила нашето  „сведение”.  Към същия списък следва да отнесем „комуникация”-та, която замени  „съобщенията” (между устройства) и „общуването” (между хората), „публика”-та, която  замеси в едно „зрители” и „общественост”,  „база”-та, която е ту основа, ту склад, ту хранилище, ту съоръжение, както и особено почитаната „проблеми”, избутала точните български „задача”, „грижа”, „трудност” .   

Списъкът е дълъг. Към този списък се добавят имената на нови понятия, които  учени и вещи лица (специалисти) пренасят като лепенки от чуждия език в българския. И се редят едни хардуер-и:, адаптер-и, рутер-и, тунер-и, хъб-ове, сензор-и; едни софтуер-и: драйвер-и,  апликации, плъгин-и, пач-ове; едни препарати, медикаменти, молекули: дентални, назални, пулмонални, перорални, перанални; подредени  понякога поединично, понякога в клъстери.  Най-тъжното е, когато същите тия учени и вещи лица без да се замислят пренасят чужди имена, създадени след задълбочено обмисляне от чуждите им събратя. Обмисляне, целящо най-лесно разбиране на новите понятия от най-широк кръг ползватели (говорещи съответния език, разбира се). Точно такъв е случаят със странните думички, понякога звучащи не съвсем прилично, понякога намирисващи, но винаги неразбираеми:  „уеб”, „сайт” „онлайн”, „офлайн”.  А, в същност, всичко е много просто: многобройни източници и хранилища на сведения по цялата земя са обвързани помежду си като в огромна паяжина (уеб) и в тая паяжина всяка буболечка – ползвател си има свое местенце (сайт). От своя страна всеки ползвател може да бъде готов да приема и предава (онлайн)  или да бъде изключен (офлайн).

Още по-голяма бъркотия настъпва, когато хора, имащи задължението да пишат за или да говорят пред обществото, но не желаещи да вникнат в това, за което пишат или говорят, започнат да лепят нови имена. Така преди тридесетина години до името, което вече беше добило гражданственост -  „изчислителна машина”, беше залепено английското име на същото понятие със същото значение – „компютър”(сиреч „сметало”, „изчислител”), за да означи само една разновидност на основното понятие, а именно - изчислителна машина за лично ползване. Малко по-късно гласност доби нова лепенка,– „лап топ” (от английското lap top – върху коленете, в скута), за да обозначи „преносим компютър”. Бедата не е толкова в странното звучене (на български по-добре би било „топ лап” или „лап глът”), а в това, че laptop computer беше името на първите разновидности на преносими компютри от средата на седемдесетте (с големината на сандъче за 10 килограма ябълки). При въвеждането на „лап топ” у нас, това име беше вече отдавна изместено от notebook.

В днешно време списък на чуждиците не може да бъде съставен. Те се леят като кален поток от вестници, списания, радио, телевизия, книги и учебници. Прочитам горното изречение  и се замислям: „А не съм ли прекалил със заключението си?”. И, за да се проверя, включвам радиото – програма „Хоризонт”, 26.05.2019, преди обяд. Звучи приятен глас: „…боя се да не предизвикам …” пет чисти български думи и изведнъж: „негативна конотация”!  Отварям речниците. Прескачам „негативна”, която отдавна е залепена върху „отрицателна”. Намирам: Конотативното значение на думата, е различно от денотативнотоЗначи, има и денотация. Продължавам търсенето иоткривамденотация - Означаване, назоваване на денотати. Спирам и се замислям: колко богата трябва да е била мисълта на тази госпожа, че не е намерила български думи да я изрази… Или пък, завъртените чуждици просто прикриват мисловна беднота? Включвам отново радиото. И понеже е изборен ден говорителката нагнетява: вотове, електорати и елити (привични лепенки върху българските „гласове”, „избиратели” и  „избрани”).  Следват по-любопитните „екзит пол” и „ад хок”. Опитвам се да разгадая. „Exit” сме го виждали да свети над изходните врати в тъмни зали. Пол без съмнение е половината от хората (мъже или жени). Много точна българска дума, в последно време почти забравена. Тогава какво ли ще да бъде „екзит пол”?  А, вероятно нова разновидност в джендъри-те.  Да, но не би.  „Пол” – допитване до гласоподавателите.  Възмущавам се! После прочитам произхода на тази дума и бързо се успокоявам. Идва от „преброяване на овчите глави”. Може би го заслужаваме. Следват „политолози”, социолози”, „социални антрополози” и други полози, в които въпросните госпожи и господа мътят обикновено чужди яйца. Заслушвам се отново. Тече разгласа: фондация „Америка за България ще подпомогне увеличаването на броя на „стар тъпите”. Замислям се. Защо им са стари, когато има достатъчно млади? И като потвърждение на моята мисъл млад женски глас бодро заявява: Необходимо е значително да увеличим броя на кочовете и менторите”. За кочовете можем да се досетим, но защо й са ментори

Няма съмнение, потокът тече, залива всичко. Даже най-съкровеното, оставено ни от дедите -  народното творчество се именува фолклор, обичаите са традиции, обредите – ритуали, а везбите – бродерия. Дори, една госпожа, представяща се като „професор по фолклористика” предложи: „Българският фолклор трябва да се ъпгрейдва…”   Емблематични и харизматичнижурналисти, лингвисти, юристи, джендър активисти инициализират, стартират, обзървират, комуникират, интегрират, маргинализират, сегрегират, дерогират, дискриминират, инкриминират, финализират  и накрая съвсем го пресират горкия български език. Както в смисъла на латинския корен „прес”, така и в смисъла на нашенския „ср…”.

Някои ще кажат: Тоя пък какво иска? Да спре развитието, прогреса?  Други по-начетени ще забележат: Ами то, човечеството, както пише в библията е тръгнало от един език и отново ще се върне към това. Да, най-вероятно. Но затова трябва да има човечество, състоящо се от человеци. Сега имаме само общности от хора, живеещи в един безмилостен пазарен свят, където силните поглъщат слабите. А за един народ няма по-голяма сила от езика. Трети, ще се усмихнат под мустак и ще рекат: А, бе, стъпиш ли в нещо рядко винаги ще се опръскаш…  С тия дето разказват как сутрин след своя джогинг си хапват хем енд егс с яйце, на обяд се радват на лънчови митчета, а вечер отиват да релаксират след като са изяли десерта си с дрИсинг е безсмислено да се бориш. Можеш най-много да им се присмееш. Да си призная и аз бях от тези третите. И даже се опитах да се присмея (Език свещен на моите деди*).

Така беше до преди няколко месеца, докато случайно не се задълбах в миналото на нашите северни съседи. От училището и от именити справочници знаех твърдо, че живеещите на север даки (по-вероятно техните невести) се смесили с римските войници и се получил народът, който днес говори език от романската група. Разбира се, кои са тези даки в споменатите източници  не пише, а и аз не съм се замислял. В същност, замислял съм се, но не съм търсил отговор. Защо тия наши хъшове и въстаници  са бягали в Букурещ, а цели родове са се селили в Молдавия? Оказва се, че преди по-малко от 200 години хората по тези земи не само са говорили нашенски, а и всичките им кръщелни, имотни удостоверения, а и цялата им книжнина са били написани на стария книжовен български. А, после? После техни „прерожденци”, вероятно не без помощта (добронамерена) на тогавашните велики сили от  северозапад, сменили най-напред азбуката, а след това постепенно, лека, полека започнали да лепят лепенки и да въвеждат „иновативни” думи. И така до ден днешен са облепили вече 70%  от предишните думи. Е, едва ли тия лепенки са от римските войници, но приличат на езика на техните командири. Все пак 30% са останали нашенски, сиреч славянски. Та имайки предвид този способ и иновациите, с които той вече се прилага и у нас  , можем да заключим, че след десетина-двадесет години във Уикипедиа или други бъдещи педии ще бъде записано: български – език от англосаксонската група! Някой ще възрази: Е, при тях (съседите) всичко е било преднамерено. А нима предложението на един от последните ни президенти да сменим своята азбука с латиница не беше преднамерено ?! Чуждото влияние върху езика се промъква като змия – тихо и неусетно, в много случаи с нашата неволна помощ. А можем ли да спрем змията? Да, можем, още не е късно!

Какво ни пречи да избършем  „начинанието” от „инициативата” , „нововъведението” от  „иновацията”, „насърчаването” от „промоцията”, „подтика” от „мотивацията”, „оздравяването” от „санирането”, „съгласието” от „консенсуса”, „обединяването” от „интеграцията”  и т. н. и т. н. А защо да не възкресим хубавите български думи избутани в ъгъла от преди десетки години: продавница, гостилница, пивница, ивица, черта, търг, тържище и дори средец, среда и средище вместо център. Нима не можем новите чужди думи да ги пускаме най-напред през главата си, а след това през устата? Както това отдавна правят други народи. Например, „журналист” на сръбски е „новинар”, а на полски „денникар”. Даже за такова тясно понятие като „диференциални уравнения” поляците са въвели свое име – „ровнания розничкове”, сиреч „уравнения на разликите”.

Да, това е трудно и изисква огромни усилия. Нужни са възрожденско единение и възрожденски устрем. И за това по възрожденски призовавам: Дорде е мъничка змията, да вземем да се съберем. С крака да й строшим главата, та българи да се зовем.  

* Език свещен на моите деди

Следва

                                                                            Юри Атанасов

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.