В свят на непрестанен страх, демонстрационно наложен чрез всекидневните примери на брутална жестокост и отнемане на десетки и стотици невинни човешки животи, все повече са хората, които осъзнават, че причините за мултиплициращите терористични атаки се коренят и в погрешно водената политика в т.нар. развити демокрации, за каквато и България претендира да е след членството си в Европейския съюз.
Дълги години Европа се гордееше, че ако се изключи войната в бивша Югославия, континентът се е превърнал в най-сигурното място за живеене на планетата. Износът на конфликти в традиционно размирния Близък изток, войните във вечно бедната Африка накараха европейските лидери да се посветят на грижа за правата на хомосексуалистите, търговците на марихуана, престъпниците, а както се оказва напоследък – и на терористите.
От 2007 г. над България действа т.нар. мониторингов механизъм по отношение на съдебната система и вътрешния ред. Мнозина са тези, които смятат, че ако страната ни не бе член на Европейския съюз, нивата на корупция и организирана престъпност у нас щяха да са далеч по-високи. От тази гледна точка може да приемем, че механизмът за сътрудничество и оценка има позитивен ефект, макар в последните години неговата употреба за вътрешнополитически цели вече да поставя под съмнение не само ефективността му, но и необходимостта.
За да отпадне този мониторинг, страната ни се съгласи у нас да бъде тестван още един, изцяло нов механизъм – анализ на българската прокуратура от страна на новата служба за структурните реформи на Европейската комисия, със съдействието на действащи магистрати от четири европейски държави – Великобритания, Германия, Испания, Холандия. Още преди провеждането на мисията в. “Труд” разкри, че върху работата на европейските прокурори и двама експерти е оказан сериозен натиск от страна на олигархични кръгове и техните политически и лобистки структури.
Докато в София прокурорите от четири европейски държави изслушваха добре познатите доноси срещу българската прокуратура, списвани от проваления бивш правосъден министър Христо Иванов и отиващия си председател на ДСБ Радан Кънев и обичайно разпространявани от медийните бухалки на олигарсите Иво Прокопиев, Огнян Донев и сие, светът научи за поредния кървав атентат в Истанбул.
На пръв поглед нищо общо. Задълбоченият анализ на събитията обаче разкрива нелицеприятни факти за нерегламентиран натиск, на който български държавни институции, включително независимият български съд, биват подлагани от всевъзможни вътрешни и външни фактори. И докато броят на жертвите от атентата нарастваше (по последни данни те са 45 – б.р.), у нас научихме, че смятаният за организатор на терористичния акт – руснакът от чеченски произход, е бил арестуван в България през 2011 г.
Задържането става по искане на Руската федерация и във връзка с водени срещу Чатаев разследвания за терористична дейност. Хасковският съд постановява задържаното лице да бъде екстрадирано. Решението незабавно е обжалвано, а Пловдивският апелативен съд не само че отменя екстрадирането, но и постановява незабавното освобождаване на Чатаев. Причината – един от тримата атентатори от истанбулското летище от миналата седмица се ползвал със статут на бежанец в Австрия. Оказва се също така, че България е четвъртата европейска държава, която отказва екстрадирането на разследвания за тероризъм в Русия.
Прочитът на Решение №126 по Наказателно дело 370 на Пловдивския апелативен съд от 21 юли 2011 г. в голяма степен показва до какво може да доведе очевидният натиск от страна на правозащитни и неправителствени организации, които, макар да имат хуманитарни намерения, често се оказват част от скрит и дори явен инструмент за натиск от страна на олигарси. При анализа на решението на тримата пловдивски магистрати Василева, Белев и Гатов се установява и как дипломатически представителства, а често и лично самите посланици на съответната държава оказват недопустимо лобиране и дори вмешателство в суверенното право на съдебни органи да правораздават, водени от закона и вътрешните убеждения.
През 2011 г., докато делото на Ахмед Чатаев се придвижва от Хасково до Пловдив, “бежанецът” изведнъж се сдобива с куп привърженици, които са загрижени за неговата съдба. Нещо характерно, когато става въпрос за задържането на агент на чужди специални служби. В апелативния съд в Пловдив пристигат не една, а няколко вербални ноти от посолството на Австрия в София, писма от Европейския съд за правата на човека и незнайно още колко на брой становища на правозащитни организации, включително и от Върховния комисариат на ООН за бежанците.
До съда е изпратено “становище-уверение” от “Обществото на затворниците от концентрационни/филтрационни лагери на Чечения”. И макар тричленният съдебен състав да не се позовава на въпросните писма и дипломатически ноти при решението си да освободи Чатаев, фактите са налице – върху независим български съд е оказан несъразмерен по отношение на искането за екстрадиране, подадено от руската страна, ответен натиск, зад който стоят несъмнено политически, а вероятно и други интереси.
Да си представим, че за момент едноръкият терорист беше върнат в Русия. Дали това екстрадиционно производство нямаше утре да бъде използвано като пример за “корумпираност” на българската правосъдна система? Защото посланиците се ползват с имунитет. Те често говорят и дават оценки, особено тези в България, но рядко разкриват дали действията им не са продиктувани с цел защита на политическите или най-вече икономическите интереси на техните държави и частни компании.
Всъщност казусът с Чатаев не е нито първият, нито последният подобен казус. С тази разлика, че у нас малцина са тези представители на властта, които ще се осмелят да повдигнат завесата на недопустимия натиск, който се оказва върху всички институции, що се отнася до защита на интересите на западни компании или отделни граждани. И ако за първи път чуваме за “Обществото на затворниците от концентрационни/филтрационни лагери на Чечения”, то не трябва да забравяме, че у нас има регистрирано Българско затворническо дружество за реабилитация, основано от доказания убиец на български студент Джок ПолФрийман.
Нещо повече, правосъдният министър Екатерина Захариева докато не спира да полага грижи, за да не повтори цвета на роклите, с които устоява на летните горещини, е на път да допусне тежък гаф с предложенията за промени на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, завещан й от провалилия се Христо Иванов. През късната есен на миналата година, точно когато Българският хелзинкски комитет бе решил да тества границите на търпимост на българското общество и номинира за Човек на годината убиеца Пол Фрийман, се оказа, че НПО-то на австралийския убиец вече е било настанено наравно с държавните институции, отговарящи за превъзпитанието на лишените от свобода, в работната група, която се бе заела да реформира българските затвори.
Вследствие на това днес имаме предложения за изменение на четири закона, които рязко ограничават правата на надзирателите и завишават тези на затворниците. Без никаква мисъл за жертвите на престъпленията страната ни отново е подложена на натиск, този път от Европейския съд за правата на човека, да промени законите си така, че вече и рецидивистите да получат правото да искат предсрочно освобождаване.
Очевидното желание на държавата да докаже, че е европейска, кара министри, а и политизираната администрация да приемат с лека ръка исканото от европейските власти нормотворчество, без да се дава сметка за драстичното изменение и новите реалности в Европа и света. Заради това отговорност на правосъдния министър е още в този първоначален етап да не тръгва на сляпо да внася поредния законопроект, роден от НПО-тата от орбитата на доносника на олигарсите Христо Иванов, в правителството, при това само седмица след като Министерският съвет ще е приел проекта на Закон за борба с тероризма.
В защита на интересите на страната и по-конкретно на съда от непрестанното вмешателство в работата му от страна на външнополитически и икономически фактори досега никога не се е застъпвала претендиращата за най-голяма магистратска организация у нас – Съюзът на съдиите в България. И не е само защото ССБ разчита на финансиране именно от чуждестранни донори, които подпомагат дейността и на БХК, но и защото организацията отдавна вече няма авторитет сред мнозинството от българските съдии.
Натискът върху българските власти, бил той да променят нормативната си уредба, цялата си съдебна система или да освободят или да не екстрадират едно или друго виновно или заподозряно, но оперативно интересно лице, очевидно не само че започва да вреди, но и несъмнено води след себе си все повече поддръжници на идеята за по-голяма национална независимост, което несъмнено е за сметка на избора на страната ни за проевропейско развитие и интеграция.
Точно заради това националните власти трябва да бъдат далеч по-активни и да отстояват интереса на страната, особено що се отнася до следващото искане, което ЕСПЧ ще ни стовари – да легализираме гей браковете и/или марихуаната, а защо не и да отворим границите си за всички мигранти, които искат да се установят в Европа. Срещу това няма да имат против – нито БХК, нито Христо Иванов и НПО-то му, което междувременно се сдоби с пореден грант от 1,2 млн. лв. за “творческа” агентурна дейност.
При анализа на решението на тримата пловдивски магистрати Василева, Белев и Гатов се установява и как дипломатически представителства, а често и лично самите посланици на съответната държава оказват недопустимо лобиране и дори вмешателство в суверенното право на съдебни органи да правораздават, водени от закона и вътрешните убеждения.
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5625475
