Интервю на журналистката Ирина Кирилова с народния артист Васил Михайлов
Той никога не е скривал, че в началото на трудовата си биография е бил шлосер-матричар – V-ти разряд. Твърди, че за тази професия се изисква артистичност и точност. Може би това е причината да изисква цял живот точност, та дори и при нашите срещи за интервюта и за представленията, на които ме е канил.
Сигурно е бил такъв, когато е бил в театъра в Димитровград и след закриването му е станал директор на Хасковския драматичен театър. После идва денят, в който стъпва на сцената на Театъра на армията в София, та и до ден днешен е там.
Познавам Васил Михайлов от десетки години, обичам гласа му и големия му талант.
– Ще започна от там, че няма български артист, който да е изиграл Кубрат, хан Крум, Дантон, Ричард трети, Стефан Стамболов, капитан Петко войвода, Александър Стамболийски, Георги Димитров, Гешев, Трайчо Костов… все велики и сложни образи на исторически личности. Как става това? Че сте велик актьор, това всеки го знае, но това са различни образи от различни епохи.
– Това е въпрос на типаж, на характер, на физическо излъчване, въпрос на мислене от страна на този, който ме избира. Сега се сещам за Кубрат. Бях сравнително млад, но трябваше да играя точно него. Не винаги като типаж си подходящ, но в края на краищата те избира режисьорът.
– Кои са режисьорите, от които научихте най-много в Театъра на армията?
– Голям театър бяхме и това беше, защото в него режисьори бяха Асен Шопов, Леон Даниел, Крикор Азарян, Иван Добчев.
– Няма да броя ролите Ви в киното – те са стотици, но кой може да забрави песните от някои филми – в „Краят на песента“, в „Капитан Петко войвода“. Разкажете историята за „Петко ле, капитане льо“!
– Аз във филма не пея. Но има запис на песента и ще ви разкажа историята. Преди няколко години от една фирма ми се обадиха, че европейски продуцент прави диск от осем-девет песни и една от тях е „Петко льо, капитане льо!“. Попитаха ме може ли да науча един немски певец Курт да изпее тази песен. Аз реагирах и казах: „Как ще я пее Курт? Аз ще я изпея!“. Отидохме в студиото, направих една-два проби и песента беше записана.
Една вечер ми се обади някаква учителка и попита може ли да включат „Петко льо“ в учебника по пеене за VI – ти клас. Аз и отговорих, че съм само изпълнител. Тя била уредила всичко, макар че това е народна песен. Абе, има закони в България, но никой не ги спазва. Закона за авторските права влезе в Парламента, но все още не е уреден. Защото в „Капитан Петко войвода“ аз съм главният герой. Някой си записва за себе си филма, а мен, че ме излъчват с този филм милион пъти – нито стотинка.
– Защо Николай Хайтов Ви харесваше толкова много? Не вярвам да е заради обиколките по села и градове, където Ви посрещаха на крака, с бурни ръкопляскания и се радваха да видят живия капитан Петко войвода, а след срещата с публиката разперваха дълги трапези. Хайтов имаше особено отношение към Вас, за да поиска точно Вие да запишете „Диви разкази“.
– Преди доста време записах девет разкази от „Дивите разкази“ на Хайтов. Не всички ставаха за запис. Например „Козият рог“ не стана за запис. Защото, както казва Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето е да го направиш“. Методи Андонов направи сценария за този филм само със седем-осем реплики и филмът се излъчи в осемдесет страни. Като записах дисковете, собственичката тръгна да ги продава и никой не ги купуваше. Предложи ги в чужбина, а там ѝ казаха, че на тях тия неща им ги подаряват. Тя поиска да ги взема и да ги раздавам, но почина през това време и сега не знам къде са тия дискове. Може би са някъде по таваните. Дай, боже, да ги е оставила някъде, да ги раздавам на зрителите, които идват да гледат представление.
– Стотици театрални постановки, пълни салони, световна и българска драматургия и главни роли, изиграни от Вас. Казвали сте ми, че предпочитате хубавата драматургия. Ако сега върнем времето назад, кого бихте изиграли от сърце, с любов? Дантон, Ричард, д-р Панов, Стефан Стамболов, Нягул, Сюлейман ага…Когато бяхте кандидат за народен представител, Блага Димитрова каза пред мен колко огромен талант имате и че никога няма да забрави Вашия Дантон с революционния огън и с мощния глас.
– Тези образи са доста различни като същност, като възраст. Аз бях много млад, когато играх в Хасково. В Димитровград и в Хасково имаше страхотни театрални колективи. Аз натрупах голям опит. Артистът не обича да играе стари неща, които е играл, особено, ако са били успешни. Нашата работа, нашето изкуство, то се влияе от времето. Сега като гледам актьорите, те не говорят правилно български език. Говорят на такъв диалект, че просто умирам от срам като ги гледам. Особено в българските филми. Преди имаше режисьор по синхрон в киноцентъра.
Нашето изкуство е преходно и времето е безпощадно към изпълнителите. Остават драматурзите, даже някои стари спектакли, ако ги гледаме сега, ще се смеем. Артистът винаги иска нещо ново да изиграе. На всичко отгоре, ако е бил успешен в изпълнението си на тия роли, той не иска публиката да си разваля оценката. Аз много роли съм играл в една посока – или министър-председатели, или полицейски началници и т. н. Малко се износва артистът все в един и същи жанр. Хубаво е да бъде голяма амплитудата в типажа – днес да си Ричард, утре да си Ромео.
– Казвали сте ми, че за ролята на Стефан Стамболов Ви гримират час половина. Това ли беше истинският театър?
– Сега почти не се използват гримьорните. Във връзка с гримирането ще Ви разкажа за една пиеса, в която играехме със Стефан Данаилов и с Асен Кисимов. Аз играех негър. Жена ми е на представлението и се оказва, че не може да ме познае. Сега дори табелки с имената на артистите няма.
– Кое беше великото при режисирането на Крикор Азарян, какво изваждаше той от актьора?
– С Коко заедно сме завършили института. Той беше по-голям от мен и ме наричаше „Бай Василе“. Когато ме попитаха кой е моят режисьор, аз казах, че Крикор Азарян и Асен Шопов са моите режисьори. Коко много обичаше актьорите и беше намерил свой път към артиста. Повече от режисьорите са искали преди това да станат актьори. Актьорът е изпълнител. Той е длъжен да влезе в кожата на друг човек. Актьорът е видимата част. Актьорът е друг талант и отговаря на въпроса: „Какво да правя“? И когато не покаже качества, но обича театъра и е интелигентен и в главата му се върти мисълта: „Като как да го направя“ и има друга нагласа, тогава хората, които не стават актьори, стават режисьори. Коко е един от тях. Той беше анализатор. Той намираше път с прости думи да каже на артиста какво иска режисьорът. Коко беше емоционален, имаше жизнен товар и опит от четене и успяваше да подкокороса артистите.
– Имате тридесет награди за роли в киното, в театъра, за принос към българската култура, народен артист сте, стъпалото и ръката Ви са в алеята на славата…
– Аз имам всички награди на Съюза на кинодейците, на Съюза на артистите, когато бяха нормални награди. Имам „Стара планина“ първа степен. Веднъж казах на шега на Наум Шопов, на когото дадоха Димитровска награда за изпълнението на ролята на Ленин: “ Ти получи за Ленин Димитровска награда, а аз за ролята на Георги Димитров не получих Ленинска награда.“
– Сега искам да насоча вниманието Ви към украинския писател Анатолий Крим. И той като Вас е награждаван с голямата награда на Русия за литература и от Киевската патриаршия за изключителни заслуги за възраждането на духовността в Украйна. Написал е десет книги, по негови сценарии се снимат пет игрални филми, преди войната играеха негови пиеси в двадесет и пет театри в Украйна. В 2010 година Вие се срещнахте с неговото творчество в пиесата „Завещанието на един целомъдрен женкар“– постановка на Ивайло Христов. Шестнадесет години е на сцената това представление. Вярно ли е, че Вие сте били най-добрият Дон Жуан?
– Най-напред да кажа, че един мой герой има паметник в Украйна – Капитан Петко войвода. Те ме каниха за откриването, но аз нямах време да отида. Италианците и украинците построиха този паметник. Имам награда за главна мъжка роля на украинския фестивал за филма на един украинец – „Последно пътуване“. Така че това е моята връзка с Украйна, преди да се срещна с този Анатолий Крим. Аз мисля, че той ме заблуждаваше като ми казваше, че аз съм най-добрият Дон Жуан, че се играе пиесата му в 40 – 50 държави. Спектакълът започва така:
„Господ каза, че днес ще умра. Сигурно! Господи, той защо се бърка в твоите работи, аз още не съм готов! Имам да довършвам едно писмо“. Финалният текст е, че той тръгва, но преди това казва :
„Готов съм, Господи! Господи, там горе при тебе има ли любов? А, мълчиш! Какво пък, ако няма, не е страшно. Там ще има любов, Господи! Аз идвам!“ Ако се е получил успех, то това се дължи и на режисьорите Ивайло Христов, на Асен Шопов и на моите партньори. Този автор трябва да бъде доволен, че сме му пренаредили малко тези остарели вече за времето си пиески така, че българският зрител да ги приема.
– Другата пиеса, в която сега играете е „Енегматчни вариации“. Всъщност това е заглавието на симфонична творба на композитора Едуард Елгар, композирана 1898 -99 г.
– Пиесата е на Ерик Еманюел Шмит и аз играя в нея с Милан Миланов.
– Тя е поставена за първи път през 1996 година в Театър „Мариньи“ с Ален Делон и Франсис Юстер.
– О! В нея аз играя носител на Нобелова награда за литература – писателят Абел Знорко, който пише книга за любовта към една жена.
При него пристига журналист за интервю и тук започва всичко интересно и опасно.
– За да си зададем в края въпроса: вникваме ли в същността на човека, който обичаме.
– Да, опасна игра има в тази пиеса.
– Сега да се приземим от сцената, в живота! Казвали сте ми, че най-добре си вършите работата, когато сте влюбен. Останахте с една жена цял живот. Но след Вас има голяма следа – вашите внуци. Има една ирландска благословия, че децата са дъгата на живота. Вижте колко хубаво е казано – с децата имаме разноцветен живот. Но благословията продължава, че внуците са гърне със злато. Разгадайте ми тази благословия!
– Не бях чувал тази благословия. Веднага го свързвам с това, че когато човек е по-млад, създава децата си и погледът му е нагоре в дъгата на щастието, а вече като е много стар, мисли за това какво е скътал за внуците си. Малкото, което е съхранил, за да им даде, да ги предпази по някакъв начин.
Аз ако ви разкажа как съм гледал малкия ми син, какви глупости съм правил и сега го уча да внимава със своите деца, това е невероятно. Той се роди, когато бях на 40 години. Човек е луд от любов, когато му се раждат децата, а като дядо е вече страхлив, емоционален и иска да запази това гърне, за да запази самите внуци.
– Завършвам с въпроса: Вие намерихте ли себе си и удовлетворен ли сте от Вашата активност и труд сега, когато на 6 април 2026 година ставате на 88 години?
– Някой беше ми казал, че съм изиграл 360 роли. Не обичам да си правя равносметка, но ще завърша с една фраза. Попитаха ме какво искам да ми се повтори в живота, аз казах: „Ако може животът“.
Още една среща с Васил Михайлов завършва за мен. Годините са го променили. Няма я онази закачлива усмивка, взискателността към хората се е увеличила, дразнят го неуките, не обича тези, които не гледат представленията му, а искат да пишат за него, но едно е останало завинаги – великолепната дикция, неповторимия глас, чистия български език, голямото актьорско майсторство, умението му да изправя хората на крака, когато пиесата свърши.
Е, приятелю, запознахме се с тебе, когато игра д-р Панов в „Хирурзи“ и аз те потърсих. Ти погледна дългите ми прави крака през двете цепки на роклята ми и каза, че на такава жена не можеш да откажеш поканата да те представи пред публиката след прожекцията на филма. Тази публика те надари не само с бурни аплодисменти, но и не искаше да те пусне да си тръгнеш.
А колко неща ни поднесе животът от тогава насам! Изпращахме хора на оня свят, обичахме и бяхме обичани, колко интервюта направихме с теб, колко роли изигра…
Благодаря ти, че никога не ми отказа да се видим, да поговорим, че винаги си ценял журналистиката ми! Животът не може да се повтори, но ти оставяш такава следа с твоето изкуство, че едва ли някога ще има друг артист от твоята величина!
Пази себе си и гърнето със златото!
1 април 2026 г. 
Ирина Кирилова
