Неотдавна – през януари 2022 г., предложих свой прочит на тракийския надпис върху пръстена от Езерово, прочит, който е съвсем различен от познатите досега и превърнали се почти в догма академични тълковавания. Моят прочит се базира изцяло върху българския език и логично доказва – за кой ли път – че съвременният български е наследник на езика на траките. С настоящата статия ще предоставя доказателство, че и езикът, говорен от аспаруховите българи, не е някакъв неразбираем източен език, съвсем различен от днешния български, а се касае за един и същи език, говорен от нашия народ в различни епохи – и промените в него се дължат единствено на историческото му развитие. Но ако днешният български език е езикът едновременно и на древните траки и на древните българи, то логично е да приемем, че древният български е вариант на тракийските езици.
Един от най-известните надписи на древен български – езикът на аспаруховите българи – е този върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош. Ще отворя кратка скоба, за да разкрия удивителния произход на самото название на трансилванското село, в което през 1799 г. българските братя Христо ( Кристоф ) и Кирил Нако са открили това колосално българско съкровище. В превод името на селото означава Голям Свети Никола, като доскоро думата “Над” бе изписвана и като “Наг”. “Наг” произлиза директно от названието “наги” или “наки” ( ану-наки – небесни змейове ), за които говорят ведическите текстове и цялата индуистка митогия – могъщите получовеци-полурептили, които изначално враждуват с човешкия род.
Аполодор в своята “Митологическа библиотека” ги описва под названието “гиганти”, огромни страховити създания, чудовищни синове на Уран и Гея, избити от титаните. В българския език те са оставили следа като “гигери”, “гигени” – гущери, рептили ( оттам и словото “кукери”). Поради огромните размери на тия същества, тяхното название “наги” (“наки”) се превръща в синоним на “голям” и с този смисъл влиза в различните езици. Загадъчен промисъл на Провидението е, че тъкмо българските братя Нако, собственици на земя в село Над(г) Сент Миклош, откриват съкровището. Но да се върнем на основната тема.
Надписът върху чашата ( тас ), е изписан с “гръцки” ( днес имаме всички основания да ги наречем тракийски ) букви и гласи:
Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†
† ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·
ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ †
Изобразеният кръст се приема от доста изследователи като доказателство, че чашата ( тасът ) е принадлежала на християнин – висш български аристократ. Няма да се спирам на тази дискусия, само ще напомня, че символиката на християнския култ е много близка до тази на слънчевия, а българите са били първите носители и разпространители на култа към Слънцето и Огъня, свещено знание, поверено им боговете – според житието на мъдреца Бригу, живял вероятно преди Потопа ( виж текста ми “Две теории за произхода на българите – една истина”).
Нетърпимо дълго и досадно за мен е да изреждам всички досегашни прочити и тълкувания на този текст, с единствената цел да придам “научен вид” на статията си. Винаги съм отхвърляла псевдонаучността, нейните “апарати”, трикове и императиви, които заменят истинския принос. Мнозина венценосни професори и потомствени номенклатури на научните институти, са пробвали да “преведат” надписа – според мен неуспешно – вярно прочетени са само титлите и имената. Най-логичен и близък до истината ми се струва прочитът на скромния блогер – г-н Ангел Щапаров, оповестен в статията му “Нов прочит на древните надписи показва, че езикът на “пра”- българите е като гена им – особен вид “славянски” ( 2016 ). Според новите изследователи на българската история, “венедите” – славяните – са част от тракийския етнос. Самата аз съм писала статии на тази тема, базирайки се върху текстове на Страбон.
А. Щапаров превежда надписа по следния начин:
БАЙЛО ЖУПАН ВДИГА (НАЗДРАВИЦИ) С ТОЗИ ТАС, БАТУЛ ЖУПАН ОТГРАВИРА ( НАДПИСА ) БАЩИНИЯ ТАС.
Когато преди месец реших да се вгледам в този старинен български надпис и да опитам да го разтълкувам, отправна точка за мен стана думата ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ, която веднага ми се хвърли в очи – несъмнено двете първи срички в нея означават “вдига” – “вдигам”. Поинтересувах се дали някой вече е обърнал внимание на въпросната дума, за да я е преведе по този логичен и единствено възможен начин и забелязах – признавам, с известно разочарование – че А.Щапаров вече е открил това разковниче. Във всичко останало идеите ми за превода са доста различни от тези на г-н Щапаров.
А сега ще изложа собствения си прочит, който предлагам за първи път в настоящата статия:
Ясно е, че в надписа фигурират две титли на български аристократи – ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Според някои учени ΒΟΥΗΛΑ и ΒΟΥΤΑΟΥΛ дори са собствени имена, като първото напомня келтското Бойл ( “висок”), а второто е идентично с днешното полско име Войтила или с българското Ботьо – идея, която ми се струва много правдоподобна. Но ще оставя настрана и този спор и ще се съсредоточа върху смисъла на останалите думи в надписа, в които се крие истинската загадка за принадлежността на езика.
Когато разглеждам старинен текст, първото, което искам да си изясня, са частите на речта – кое е глагол, кое е съществително, кое е местоимение и прочие, както и частите на изречението – кое е подлог, сказумо, допълнение и т.н. В случая имаме две изречения с два подлога – ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ и ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ. Имаме три глагола ( три сказуеми в двете фрази ) – ΔΥΓΕΤΟIΓΗ, ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Имаме думата ΓΗ – една и съща, залепена за глаголите. Имаме ясно разпознаваемата дума ΤΕСН – “чаша” или “тас”, съществително, което би могло да играе само ролята на допълнение в изречението. Имаме и думата ΤΑΙСΗ, която досегашните изследователи идентифицират с вече споменатата “чаша”, но аз смятам, че значението ѝ е друго и в хода на изложението ще го обясня.
Първото изречение несъмнено е ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·, защото след него има нов подлог – ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ· – и следователно започва ново изречение. Първата фраза представлява призив – БОИЛА ЖУПАН да направи това и това! Глаголът в инфинитивна форма, която в конкретния случай изразява императив, е ΔΥΓΕΤΟΙ и той според мен означава “ДА ВДИГА” ! Ето защо смятам така:
ΔΥΓΕΤΟΙ всъщност е ДИГЕТИ – познатата старинна инфинитивна форма на “славянските глаголи”. ΔΥΓΕ безспорно означава “дигам” – “вдигам” – има безброй съвременни думи, киито го потвърждават – например “дига” – изкуствено издигнато предпазно съоръжение. От българското и тракийско ΔΥΓΕ произлиза древното келтско собствено име ДЪГЛАС – DOUGLAS, което в британските речници несигурно е преведено като “тъмен дъб”, но произходът му трябва да се търси в тракийския и старобългарския език – ΔΥΓ – “издигнат”, “висш”. А също и “вожд”, “водач”, защото от ΔΥΓ произхожда латинският глагол ducо – водя и dux, ducator – дук, вожд. Първото цитирано в историческите извори – от времето на канас Крум – име на ичиргу боил е Тук, а то, според мен, може да означава само ΔΥΓ – ДУК.
Едно от известните имена на кимерийски владетели е Дугдам, което логично свързвам с “дук” – вожд. Но питали ли сте се какво може да означава сричката “дам” в имена като ДУГДАМ и КАРДАМ ( КАРДАМА )? Смятам, че нейното пряко обяснение е ДОМ – ДАМ. Думата “дам” доскоро съществуваше в българския език със значение на обор, яхър – дом на домашните животни. В древността, включена в името, тя явно е указвала видния РОД на аристократа. ДугДАМ – “от рода ( дома) на дукове – вождове”, КарДАМ – “от рода ( дома ) на карани – “пълководци” – думата “каран” е била насъщна в древна Персия, но тя ни напомня и названието на древна Кария, което произхожда от колесница – car. От “дук” – водач – вероятно произлиза и името на канас Токту. Светлина върху смисъла на името Дугдам, хвърля фамилното име на популярния румънски футболист Дукадам, в което словото “дука” е очевидно. АДАМ в такъв случай означава “без дом”, “без род” и това е естествено, тъй като той е първият човек, създаден от боговете и нито е роден, нито би могъл да има род.
Следователно в първото изречение от надписа имаме призив към БОИЛА ЖУПАН ДА ВДИГА – чашата, разбира се, защото ΤΕСН очевидно означава ЧАША, но думата, изпълнявайки ролята на допълнение в изречението, е в падеж. Всъщност, ако се замислим, ще разберем, че думите ЧАША и ТАС са идентични, имат еднакво звучене, а в съвременния немски, чиято лексика безспорно е силно повлияна от тракийския и “славянските” езици, ЧАША е TASSE, произнасяно “ТАШЕ”.
Но какво ще рече тази странна частица – или цяла думичка – ГН, която три пъти се явява в надписа и е залепена за глагола ΔΥΓΕΤΟI? Тълкувам нейния смисъл като личното местоимение “я” – за пряко допълнение от ж.р. И днес все още в множество български диалекти е запазена формата “ГИ”, вместо “Я”. Често ще чуете “НЕМА ГИ”, вместо “НЯМА Я”.
По такъв начин видът на първото изречение в моя прочит е:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица )!
Подлогът на второто изречение от надписа е ΒΟΥΤΑΟΥΛ ΖΩΑΠΑΝ – БОИТАУЛ ЖУПАН, а сказуемите са ΤΑΓΡΟΓΗ и HTZIГН. Смятам, че глаголите са употребени в трето лице, ед.ч. в минало свършено време – ТАГРО и HTZI – и към тях е “прилепено” личното местоимение ГН – което превеждам като “я”.
Впечатление ми прави окончанието “о” на глагола ТАГРО. Оригиналното му произношение вероятно е било с ударение на “о”. По същия начин се спрягат и произнасят в “отдалечено” минало свършено време – passato remoto – италианските глаголи от първа група в 3 л. ед.ч. Следователно суфиксът на глагола е “о”, а коренът е ταγρ – “тагр”.
Но какво означава “тагр”? А.Щапаров го тълкува като “гравирам” или “надписвам”. Преводът е примамлив, тъй като авторът се базира на думата “тарга” – “печат” – с допустима инверсия на “г” и “р”. Ще добавя, че “тарга” в Средновековието е наричан и вид лек щит, използван главно в рицарските турнири, но преди това е бил част от въоръжението на шотландските планинци. Покрит е с различни символи, така че може да се смята за “украсен”, “изписан”, а употребата му в Шотландия, говори, че е възможна евентуална връзка с траките и българите, както като атрибут на въоръжението, така и като слово от общата в древността лексика.
Но аз тръгвам по друг път, вземайки за отправна точка звуковото сходство на корена “тагр” с Тангра ( без носовката ), както и с името на прочутата иранска планинска верига Загрос. Названието Загрос правилно се свързва със Загрей – едно от тракийските имена на бога на Слънцето. Почти идентично име – Дагро ( силно напомнящо “тагро” ), носи връх, издигащ се над долината Малвалия в швейцарския кантон Тичино и в това няма нищо чудно, тъй като лигурите, населяващи в древността този район, от чийто език произлизат неговите най-стари топоними, са част от тракийския свят. Връзката със Слънцето, на което явно са посветени както планината Загрос, така и върхът Дагро, ме кара да мисля, че значението на корена “тагр” е “осветявам”, “посвещавам”, а ΤΑΓΡΟ – ГН – глагол в минало свършено време, към който е прикрепено личното местоимение “я”, би могъл да се преведе като ОСВЕТИ Я, ПОСВЕТИ Я.
Смисълът на названията Загрос ( от Загрей ) и Дагро, разкрива и значението на името на хърватската столица ЗАГРЕБ. Комично звучи битуващото тълкуване, че Загреб означава “изкоп”, “насип” и пр. и идва от “греба”, “изгребвам”. Много по-логично и стабилно стои обяснението, че Загреб е древността е бил култово място, свързано със Слънцето и името му означава ИЗГРЕВ. По този начин се разкрива и смисълът на названието МАГРЕБ в Северна Африка – ЗАЛЕЗ. Разширявайки значението на тези имена, можем да твърдим и че ЗАГРЕБ значи ИЗТОК, а МАГРЕБ – ЗАПАД.
Отдавна заявявам, че словесната археология е изключително благодарен метод за историческо познание. Чрез нея, тръгвайки по златната жила на едно понятие, ни се разкриват цели смислови ядра на невнятни до този момент думи и имена.
Стигаме до може би най-сложнотото за тълкуване слово от надписа – ΗΤΖΙΓΗ. Правилното му тълкуване ще даде обяснение и на един от най-парливите въпроси в българската историография – какво означава титлата ИЧИРГУ БОИЛ. Защото “ичиргу” в изворите се изписва по същия начин на “гръцки” – ητζιρ-γου
Да разгледаме твърдението на някои изследователи, че в надписа става дума за “пиене” на “вино”. Преди това обаче ще подчертая една много важна особеност, която характеризира тъкмо този надпис и с която изследователят е длъжен непременно да се съобрази!
Разшифроването на всеки древен текст е ребус, но в този случай изследователят е допълнително ограничен от три специални изисквания:
1. Преведената дума трябва да бъде глагол ( обуславя го еднаквата, добавена и към другите глаголи “частица” ГН ).
2. При тълкуването на ГН като местоимението “я”, трябва да съществува смислов синхрон между преведения глагол и това местоимение.
3. Смисълът на преведения глагол трябва да бъде съпоставим с понятието “ичиргу боил”. Защо? Защото ΗΤΖΙ и ητζιργου се пишат по един и същи начин, а това предполага сходство в смисъла.
Нека проверим дали преводът на ΗΤΖΙ като ПИЕ и ПИЕ ВИНО ( касае се за БОИТАУЛ ЖУПАН ) отговаря на зададените параметри.
Твърдението, че ΗΤΖΙ означава “пие”, се основава на думата icir ( ичир – питие ) в множество тюркски езици. Звученето ѝ ме кара да смятам, че тя е индоевропейска заемка в тях и тъй като съм непоколебимо убедена, че древният български език е арийски, ще допусна, че “пия” евнтуално може да бъде търсената дума, съответсваща на HTZI – във формата ИЗПИ Я ( мин.свършено ) – “чашата” – обръщаме внимание на заявената необходимост от съответствие между глагола и местоимението “я”. Чудесно – но как ще вържем нещата с въпросния ИЧИРГУ БОИЛ? Как при това положение ще определим неговата длъжност? Като “боил по пиенето”? Като “пияният боил”? Явно подобен превод на HTZI ни тласка към комична задънена улица и трябва да бъде отхвърлен.
Вмъкването в превода на думата “вино” е още по-несъобразно. То е продиктувано от асоциацията със споменатата в древните съчинения ( в Библията ) напитка СИКЕР, за която не е дори доказано, че означаа “вино”. А също от ненаучната версия, според която името на сливенското село Ичера е изопачен вариант на названието Сикера – римска крепост, построена в тази местност. Никаква податка обаче не ни кара да мислим, че “сикер” и HTZI могат да бъдат еднозначни или да произлизат едно от друго. “Сикер” се пише с убедително “к”, а буквосъчетанието “tz” ни внушава, че става въпрос за звука “ч” – както при “ичиргу боил”.
Тези изследователи, които с лека ръка предлагат въпросното “вино”, не са помислили, че това би бил втори субстантив в текста, а се убедихме, че съществителното в него е само едно – “чаша”. “Вино” по никакъв начин не се свързва с местоимението ГН – дори ако го приемем за “глаголно окончание”. И най-сетне – как ще разтълкуваме държавната титла ИЧИРГУ БОИЛ? Като “отговорник по производството на вино”? Или като ” ликвидатор на лозята и виното” във времената на канас Крум? Ясно е, че подобен превод е невъзможен.
Идва ред на идеята, че HTZI означава ВЪТРЕ. Мислих дълго върху това логично и примамливо предположение, тъй като с думата HTZI започват текстове от надписи върху паметници в некрополите от епохата на Първата българска държава. И – да! – според мен “ичи” в тези текстове не значи “тук”, а може да се преведе по-скоро като “вътре” – ” вътре лежи…” и т.н. Още повече, че наложеното тълкуване за “ичиргу боил” е “вътрешен боил”. Но какво ни кара да го определим тъкмо като “вътрешен”? Вътрешните боили са били повече на брой, а не само един. Защо само един държавник носи титлата ИЧИРГУ БОИЛ и той е сред тримата най-висши в Българската държава?
Явно, че тази титла трябва да съответства и на древното понятие ИЧИР, превеждано като ПЪРВИ, НАЙ-ГОЛЯМ, НАЙ-ВАЖЕН. Както писах в предишната си статия, в която оповестих своя прочит на надписа върху чашата, ITSYN на арамейски означава ГОЛЯМ, ВАЖЕН – откъдето произхожда думата ЧИН – пост, ранг. Към такова разбиране води и названието на народа ИТЦА, построил града Чичен Итца, такава идея се налага и от понятието ИНЧ – палец, първи, най-важен пръст. Турската дума ince ( инче ) – “малък, лукав” и т.н. в тоя дух, с която се обяснява прозвището Индже, всъщност е познатата в езикознанието инверсия, с която завоевателите преобръщат смисъла на сакралните за победените народи понятия, в техния антипод.
Несъмнено НТZI се родее с понятието ВЪТРЕ – съзнавах добре това, когато превеждах надписа върху чашата. Още повече, че турският израз avunc ici – “длан” – а длан е вътрешната част на китката, на турски означава и “шепа” – вид “вътрешно пространство”. Но как да синхронизирам ВЪТРЕ, което е наречие и следователно не фигурира в надписа, с местоимението “я” и със смисъла на държавната титла ИЧИРГУ БОИЛ, в която основната идея е ПРЪВ, ГЛАВЕН, НАЙ-ВАЖЕН?
И ето че Провидението се намеси, за да ми помогне.
Случайно, в старинна българска кулинарна рецепта от Смядово, открих израза ИЧЕН ПИПЕР. Ще узнае ли някога милата домакиня, предложила бабината рецепта за ПЪЛНЕН ПИПЕР, каква услуга е направила на историческата наука? Нашата трагедия е не че не владеем чужди езици – понаучили сме кое-що от тях – а че не познаваме своя!
Словото ИЧЕН наистина изникна в последния критичен момент – така, както винаги се появяват спасителите
Думата ИЧЕН – ПЪЛНЕН явно е страдателно причастие на стар български глагол – ИЧА – ПЪЛНЯ. Смисълът на това понятие идеално пасва с всички изисквания за превод на HTZI в надписа. То е глагол – ПЪЛНЯ – съгласува се смислово с ЧАША и съответно с местоимението “Я”. То носи иманентната идея за ВЪТРЕ. Третото условие – за съответствие с държавното звание ИЧИРГУ БОИЛ и ПЪРВЕНЕЦ – също великолепно се вписва. ПЪЛНОВЛАСТЕН, ПЪЛНОМОЩЕН БОИЛ, главният сред висшата аристокрация, първият след КАВКАНА ( чиято титла, както вече писах, означава КАТО КАН ). Неслучайно именно ИЧИРГУ БОИЛЪТ е изпращан от владетеля с посланически мисии – като ПЪЛНОМОЩЕН посланик.
Остава последната дума – ΤΑΙСН. Досегашните изследователи я превеждат като ЧАША или ТАС – тоест по същия начин като ΤΕСН в първото изречение. Но това би означавало, че гравьорът и поръчителят на чашата са били доста неграмотни индивиди – щом изписват и приемат да се изпише една и съща дума по два различни начина в един надпис. Защо винаги си въобразяваме, че древните хора са били по-глупави и небрежни от нас? Твърдя, че в повечето случаи е точно обратното. Словото ΤΑΙСΗ не може да означава “чаша”. Би трябвало да го преведем единствено като ТАЗИ – ТАЯ-СИ. В случая СН ( СИ ) е частица, подобна на CI във френския език, подкрепяща показателното местоимение – celle-ci ( ж.р.) или celui-ci ( м.р.). Тази частица потвърждава – ТАЯ ТОЧНО, ТАЯ СЪЩАТА. Тъкмо тя формира показателните местоимения ТОЗИ и ТАЗИ, чиято основа е той ( тоя ) и тай (тая).
Ето накрая цялостния превод, който давам на надписа върху чашата от Над Сент Миклош:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАПЪЛНИ Я ТАЯ ( същата ).
Според моя превод надписът представлява завет от баща към син или от дядо към внук. Тя е свещено наследство и символ на продължението на рода, пожелание за радост от живота – от старите към бъдните поколения. Чашата е равностойна почти на Светия Граал за този български род. Смисълът на надписа е величествен, мъдър и трогателен. Той остава завинаги в сърцето – не само на този, към който са отправени заветните слова, но и на всеки, който би го прочел – дори подир хилядолетия.
Нищо в звученото на тия ликуващи слова не напомня за гроб и надгробни ритуали. Там, където се вдигат наздравици, не бият клепала. Приемам надписа като триумф на живота. Смятам, че прочитът му е завършен.
Някога великият руски пълководец Суворов, получавайки най-сетне дългоочакваното известие за удостояването си със званието фелдмаршал от императрица Екатерина Втора, което се забавяло само по една причина – поради ниския ръст на Суворов – прескочил стола с ликуващ вик: “УРА, ФЕЛДМАРШАЛ!” ( с този поздрав започвала височайшата заповед за удостояване ). Е, днес и аз прескочих стола с възгласа: “УРА, ПРЕВЕДЕНО!”
Милена Върбанова
