Той не е жаден за внимание, макар да е актьор.
Зарязал е амбициозността някъде по пътя и се е втъкал в бизнеса с дърво.
Вече не живее в България, а в Австрия, и актьорството отдавна е минало на отсрещния тротоар за него.
Но появата му във филма „Писма от Антарктида“ е същинско бисерче – вдъхновяващо и нежно, на един истински интересен човек.
А ако знаете какъв глас стои зад всичко това…
Той е Иван Стаменов! И не се ударжах да връхлетя в пространството му в единствения му ден в София, отбелязващ премиерата.
Не е ли малко особено един актьор да е по-познат с лицето си заради реклама на супермаркет?
От доста време не съм активно занимаващ се актьор. Съвсем нормално е актьор да се появи в една медия, а след това – в друга. Снимката за реклама е един вид медия.
Бате Мишо, както се казваш във филма „Писма от Антарктида“, защо не те взеха да снимаш на Антарктида?
Доколкото знам, съвсем минимален екип е отишъл да снима там. Абсолютният технологично необходим минимум. Бате Мишо нямаше работа там. Сцените, които ние снимахме и се водеше, че сме на Антарктида, бяха оборудвани със съответните вентилатори, с изкуствен сняг. Илюзията се получи. То това е киното.
Въпрос на илюзия ли е киното само?
Интересна тема е това. Киното разказва истории, разказва приказка. Колкото по-добре се разкаже, толкова по-хубаво се получава. Но зрителят също трябва да участва. Мерил Стрийп сме я гледали в много роли и всеки път вярваме, че тя е точно такава, каквато е и ролята ѝ.
Не искаш ли да разказваш повече приказки?
Да. Чест е да имам възможността да разказвам повече приказки. Много е интересен самият процес на съзидание. В творческия процес не знаеш какво ще се получи. Всеки добавя нещо от себе си… Киното ми е по-скоро хоби на този етап.
Защо се случи така?
Това е мой избор и нормална диалектика в живота. Една част от него бях професионален актьор, после завърших и финанси. Избрах да работя в определен бизнес, в който съм 19 години вече. Но от друга страна не прекъсвам връзката си. Имам толкова много приятели и близки, с които сме учили заедно в НАТФИЗ. Напуснах България буквално една година след завършването и по-голямата част от актьорската ми кариера беше реално извън страната.
Не съжалявам за изборите, които съм направил в живота си. Приел съм ги и съм о’к с тях.
Всеки човек трябва да има някакъв вид израз на съществото си чрез изкуство – дали е поезия, пеене, или рисуване…
Липсва ми изкуството в живота и се радвам, че от време на време идват проекти, в които човек може да живее в състояние на изкуство, а не да е съсредоточен само в свързване на двата края или решаване на бизнес проблеми…
Как разбираш за тези проекти?
Не ги преследвам активно. Обаждат ми се с питане дали искам да се пробвам. Пътувам до София или записвам кастинга на видео. Пращат ми сцени, имам реплики, хващам някой да ти партнира и запивам една-две версии на видео. След това режисьорът си решава.
Кого хващаш да ти партнира?
Обикновено жена ми (
).
Каза, че идваш до България средно на два месеца веднъж. Какво те води насам?
Работа, имам приятели, роднини… Наистина нямам много време за социални контакти в България. По-скоро съм концентриран върху работата.
Ама ти като че ли непрекъснато си концентриран.
По-скоро се усещам разсеян. Чувствам се постоянно, че правя нещо, но имам и моменти на тишина и спокойствие. Не мисля, че съм избил баланса.
Бих искал да имам повече покой,
вярно е. И наистина имам много заетости. Въпросът е дали човек и вътрешно е така напрегнат, или и в заетостите си намира тишина и покой. Това е майсторството, което с опит и желание бих искал да постигна, надявам се. Да имам вътрешен център на покой, независимо от обстоятелствата.
Кога се успокояваш?
Аз съм си спокоен, но рядко се спирам. Например, има работа в градината, има да се чисти вкъщи… Общо взето съм активен човек.
Кога обръщаш поглед назад?
Много от миналите моменти са ми избледнели. Интересно е как се трансформира миналото в паметта ми. Понякога се събираме с приятели и едно и също събитие го помним по различен начин. Защото тогава сме имали различни гледни точки, имали сме различни впечатления. Като сложиш и дистанцията на времето, реалността на миналото се променя.
Обръщам поглед назад всеки път, когато имам нужда от сила, от това да претръскам доколко правилни са били решенията ми в живота
и дали те ме вдъхновяват. Много е важно човек да прави избори, с които след това да може да живее, да не съжалява, да няма чувство на вина. Ако човек живее в истинност, няма нужда да се връща назад в миналото.
Сега в посока, която те вдъхновява ли си?
Да (тежка въздишка).
Защо въздъхна така?
Има страшно много неща, за които съм благодарен. Наистина. А нещата, които сега не ми харесват и не мога да променя, трябва да ги приема. Иначе е безсмислена съпротива.
Какво искаш да забравиш, че ти се е случвало?
Вече съм го забравил. Където има конфликтни ситуации, не бих искал да ги има. Но те не трябва да се забравят. Човек трябва да се научи как да реагира, когато му се предоставят такива обстоятелства отново. Иначе
нищо не искам да забравям.
Въпросът не е „да заметем нещото под килима“, а да си приемаме миналото като част от нас самите. Да се запиташ сам дали си в мир с това, което си си сготвил като обстоятелства, или не. Ако не, по-добре си прости и продължи напред.
От първия клас на Стефан Данаилов си. Взаимно ли се учихте?
Мастер Ламбо е естествен и натурален лидер, който вдъхновява хората около себе си. Рядко се срещат такива хора. Той е колоритна личност, която носи дълбока хуманност. Хората около него го усещат това и се чувстват приети. Когато някой те приема такъв, какъвто си, е много освобождаващо. Особено при начинаещи актьори, които се учат да се освобождават от задръжките си, от страховете си. Когато се учат да летят като творци, да бъдат обгрижени е изключително важно. Всички ние, които сме се докоснали до него, имаме късмет да бъдем водени от човек като Стефан Данаилов.
Имам няколко човека в живота си, които са ми като пътеводители заради човешките си ценности, заради това, което са. Те са ми като фар. Ламбо е един от тях.
Първият му клас беше много интересен, защото това за него беше нещо ново. Имаме момент на импровизация и от двете страни. Бяхме много сплотени. Видях, че си правила интервю с Влади Въргала, който също беше в нашия клас. Бяхме във втори курс и репетирахме откъси, но на сцената присъстваха само тези, които репетират в момента. Останалите репетират с колегите си. А срещу НАТФИЗ имаше ресторант „Унгарска среща“. Решихме да пийнем по една биричка. Стоим си ние, защото знаем, че горе си репетират с Ламбо. Обаче Владо отишъл в реквизита и взел бинокъл. Влязъл скромно в аудиторията и дал на Мастера да погледне какво събитие има отсреща в ресторанта. Владо е цар на практическите шеги. Предполагам, че вече цяла България знае това. Ламбо прати да ни викнат и ни се накара. Обаче викна едното момче, прошушна му нещо, даде му пари и то се върна с още бира. Мастера каза: „След репетицията искам аз да ви почерпя, като сте толкова ербап“. Не съм се сещал за този епизод дълго време… Бяха прекрасни 4 години! Неслучайно българският театър продължава да е на високо ниво. Разбира се, има и слаби представления, но като качество на театралните представления България е еталон. Ограничаващ е българският език, който не е интернационален, но се радвам, че са пълни салоните. Когато аз тръгвах, беше смутно време, голяма част от зрителите бяха толкова горди, че имат мобилни телефони, че като им звъннеха, редовно се случваше някой да си отговори на обаждането и да проведе разговор.
И сега го правят.
Наистина ли? Значи не е от телефоните.
Каза, че се замисляш за българската сцена…
Театърът е истинската ми любов. Там самият съзидателен процес е бавен, градивен. В киното едрите жестове не се четат добре на камера. Добрата актьорска игра е добра навсякъде. Интересно е, че в театъра човек трябва да има по-… Ще ти дам един пример. Ед Харис е сред любимите ми актьори. На сцена обаче се губи. Гледах го в представление и не беше Ед Харис, който знам от екрана. Изразните средства трябва да се напаснат според медията, в която се работи. С Ал Пачино не е такъв случаят. Той е най-вече театрален актьор.
Не преследвам проектите активно, защото съм затрупан с работата си. Но се хващам, че мечтая отново да усетя адреналина на театралното представление.
Кога ти убягва спокойствието?
Истинското спокойствие е чистото съзнание. Отвъд него е нещото, което не може да бъде назовано или описано – вечността.
Всичко, което ние правим като живи същества – мисли, чувства, действия, – не е спокойствие.
Всеки от нас все едно рисува върху едно платно и това не е състояние на покой, а е състояние на движение, в което ние търсим баланс. Ако човек е в баланс, това може да се определи като относително спокойствие.
На какво би сложил многоточие сега?
Толкова е абстрактно това… Ти ме вкара в медитация направо! На всичко, свързано с любов между хората, искам да сложа многоточие. Бих искал хората да се усещат като равни, независимо от позициите, които заемат, или имането си. А на теб пожелавам все така да си креативна, с чувство за хумор, да не губиш мотивация за това, което те вдъхновява, и всичко да постигаш с лекота. На това също слагам многоточие…
