Херо е нейно превъзходителство посланичката на САЩ в София.
Наскоро тя поздрави българския народ за участието му в изборите – и го ожали, че за една година е трябвало пет пъти да гласува. Но му спести укора, че толкова малко хора са гласували.
Това със сигурност й е направило впечатление, обаче тя предпочете да не се разпростира върху тази подробност.
Може би и в посолството й вече са се уморили да изчисляват, как ще се нареди Българският Пасианс.
Херо по начало предпочита да я възприемаме като някаква грижовна матрона.
След думите на Радев, че Крим е руски, ако посланик беше все още Джеймс Пардю, който наскоро почина, той щеше да се опита да промуши поне един самолетоносач през Босфора, за да си мерят приказките нашите политици.
Тропането на капралските ботуши на Пардю се чуваше, доста преди той самият да се появи.
Екипът на Херо предпочита да бъде по-внимателен, особено, когато става дума за наистина важни неща – по-значими от правенето на българска баница или пригласянето на песнички на известни наши естрадни изпълнители.
В посолството сигурно вече са наясно, че трябва да се изчака, какво ще произведе „вторият“ акъл на българина.
И наистина, Радев се доуточни, сетне пък американците му се извиниха, че неоснователно са му издърпали ушите – и така се стигна до типичното за нашите работици мазало, с което никой не може да се оправи.
От всяко нещо, дори най-дребното, ние правим някаква загадка.
И какво сега – Крим руски ли е?
Наричам нейно превъзходителство само Херо, защото самата тя призна, че се радва, когато я наричат така, смята го за знак на особено внимание и интимност.
По начало, отношението на българската публика към американските посланици никога не е било еднозначно – във всеки случай, с тях вече не си говорим за Фокнър, а за самолети Ф 16/блок 70.
Няма да бъде забравен посланик Сол Полански, който се опитваше коректно да осмисли Българската Промяна. Човек оставаше с усещането, че наистина иска да проникне в естеството на някои хунвейбини, които се появиха през 1989-1990 година.
Бейкър, държавен секретар на САЩ по онова време, обаче не беше толкова деликатен и остави едно убийствено свидетелство за тях, представяйки ги като политически неандерталци. То вече е забравено, а и новите играчи са доста по-ловки – и значително по-подли, разбира се.
Сетне посланик Монтгомери играеше доста по-твърдо.
Твърдо или меко, обаче американците така и не проумяха особеностите на местния манталитет.
Преди изборите през 1994 година, на Българското сдружение за честни избори гостуваше делегация на Националния демократически институт на САЩ, с който много активно работехме, водеше я Сюзън Атууд – за съпруга й Брайън Атууд се намекваше, че ще бъде следващият държавен секретар, вместо това той стана шеф на Американската агенция за международно развитие.
Дадох й обяд в „Шератон“ – тя дойде от среща с Жан Виденов и не спря да го хвали. Брайън също не беше кой знае колко по-наясно.
Посланик Хил, когото предпочитах заради елегантния му силует и главно заради неговата въздържаност, написа в края на 1990-а в споменника на „Всяка неделя“: „Няма нищо страшно, освен самия страх“. Той, всъщност, цитираше Реймънд Моли.
По онова време вече бе създал част от тукашните си приятелства – например, беше близък с Любомир Левчев, очевидно беше наясно, че „Българската Истина“ можеш да проумееш от хора от такъв калибър.
Не от услужливата цаца, която предугажда какво ще се хареса на посланика, още преди той да си е отворил устата.
„Няма нищо страшно, освен самия страх“ – сега се питам, какво се случи с българските страхове и дали те не се прекроиха в една неизкоренима вече глупост.
А посланик Уорлик здраво ни забавляваше, беше неописуем – вършееше, примерно, в дискотеката „Ялта“, която не е най-целомъдреното място в София, така сякаш наваксваше постните си юношески години; дори участва в сериала „Стъклен дом“ – добре поне, че играеше себе си, а не някой по-сериозен герой. И доста други приключения имаше.
Изобщо, извиси дипломатическия занаят до висотата на скечовете на Роуън Аткинсон.
В тайната си деятелност може да е бил много ефикасен, не знам – споменавам публичния му образ, който беше трогателно небрежен.
При Херо всичко е по-различно.
„Херата“, както я прекръсти Бойко, се опитва да привлича с достъпността си.
Произходът й също я прави по-близка, „по-своя“.
Тя може да се остави Падишаха да я смачка в прегръдките си. Предполагам, че и нейните не са безопасни – но тя предпочита да я възприемаме като отзивчивата съседка.
Във всеки случай, не се заплесвайте по широката й усмивка, за да не пропуснете острия й поглед.
Но и нейната публична роля може да я въвлече в нелепи ситуации – например, да се снима с някой насилник – ей го на снимката.
Думата „насилник“ не е попаднала случайно тук, напротив, съвсем е уместна, дори е прекалено учтива – защото този човек погази българския наказателен закон и дори и българската Конституция, злепостави президента, превърна го в заложник на измамата си; навря се в Парламента, сега се готви да премиерства, а, отгоре на всичко, заплашва и главния прокурор.
Нито една от тия хашлащини не е възможна във великата страна, която госпожа Херо представлява тук, те дори не могат да бъдат схванати от прагматичния американски разум.
Защо тогава Херо го амнистира публично, като се снима с него?
Може да е някаква протоколна неизбежност – но това, все пак, сериозно я злепоставя.
Не изключвам вътрешно да го смята за нахален глупак – защото в САЩ да излъжеш в официална декларация означава мигновения край на клетника, който си го е позволил, особено ако е министър.
Американските закони са безжалостни – но тукашните са нищо за нашите случайници и затова те си позволяват да ги мърсят всякак, дори се гордеят с това.
Херо вече сигурно е наясно, че ако заради някакъв налуден експеримент американският главен прокурор временно заеме поста на българския си колега, на втория месец и на него ще му искат оставката.
Има едни катили, които няма да мирясат, докато не ги оставят сами, по собствената си „конституция“, да си избират главен прокурор – и пак скоро ще си прегризат гърлата, понеже ще се изпокарат.
Сега нахалникът от снимката заплашва българския главен прокурор „да си иде с мир“!?
И какво ще се случи, ако хероят не бъде послушан – какво ще направи, с какво ще замести „мира“ – със секирата ли?
Да се надяваме, че Херо е наясно, колко отвратително е подобно говорене и до какво оскотяване на политическите нрави води то.
Този човек с измама стана български министър.
И сега, в продължението на измамническата си одисея, се готви да става премиер.
Вече съвсем е загубил контрола над говоренето си – тия дни, докато се пазаряха в един мол за коалиционен кабинет, казал, че ще „оправи образа на България като корумпирана страна“.
Това е българската Мазня: измамници ще преборват корупцията.
Нещата изглеждат неспасяеми – Херо няма възможност да обяви мораториум върху съюзническите ни отношения, но поне може по-рядко да се фотографира.
Държава на откуп, Харизана държава, Подарена държава – всички тези срамни определения се отнасят до едно и също: за идиотското безразличие, с което държавата бе хвърлена в ръцете на двама пришълци.
Христо Иванов сигурно е много щастлив – все дуднеше „Да си върнем откраднатата държава“, а сега участва в официалното й подаряване и стои като някакъв просяк, за да му подхвърлят и на него някой залък „победителите“ в последните избори.
Много пъти съм писал за случайния фактор в българската политика, за фаталната роля на случайниците в нея, но не съм предполагал, че тя може да пропадне до такава степен.
В харизването на държавата пагубна роля имат и медиите: телета се напъват да схванат, какво им казва баснописецът Кирчо – примерно, за Българската банка за развитие.
Вместо да направят нещо съвсем просто – да поканят някой специалист, който да претегли публично акъла на кандидат-премиера.
За повече от година той не бе поставен в полемичен режим нито веднъж, само се любуваха на невнятните му монолози.
Мисля, че той направо щеше да се парализира, ако трябваше да спори, например, с финансиста Никола Филипов, наскоро впечатление направи коментара му, озаглавен „Време е БНБ да се събуди за случващото се в ББР“.
Вземам наслуки едно име, а хората, които с лекота ще отвинтят фантазиите на Кирчо са десетки.
Българските политици винаги са се подхранвали с изобилни дози фукни, но такова чудо никога не е имало.
Ония, които му преправиха пътя, сигурно са си били оставили разума в някоя заложна къща.
Фактически, без никакви солидни основания, на кирчовци им се дава на тепсия цяла държава – само заради дългите им езици – и то в момент, когато тя е разкъсвана от всевъзможни кризи.
Това е златният час на въпросните самодейци. Блазе ни.
Намериха си и подходящите балами за коалиционни партньори.
Хората на Слави не искаха Кирчо за министър – понеже бил измамник, но сега ще го преглътнат като премиер, може би вече са преосмислили отношението си към измамничеството.
Тъй или иначе, всички са посрамени в някаква степен от несмислени съглашателства. Излишно е да се питате, кой им бие камшика на тия пумпали – сами успяват да се нашибат, заради алчността си за власт.
Дори бившият военен министър Ненчев, който се хвалеше, че е стар тъпан, дори той наруга „десните“ за съюза им с „комунягите“.
Но всички преглъщат покорно униженията, сервирани им от някакви кирчовци.
Правят го и защото смятат, че Народа е идиотизиран до крайна степен, та няма да забележи позора им.
Настъпват мрачни дни – защото натискът на самодоволната глупост е по-трудно поносим от всяка друга несвобода.
Лошият пример вече е даден и официално възнаграден, остава само паметник на Измамника да се направи.
Така че, можете да се чувствате свободни да мамите държавата, както ви падне.
Радев има страхотен шанс: макар и със закъснение да се извини, че е нарушил Конституцията и да скъса квитанцията на измамника.
Историята помни главно такива жестове. Но няма да го направи.
Товарът на неразумността и на всепозволеността е най-унизителен.
И с това ли ще свикнем?
Мрак, озвучаван от кикотенията на кирчовци.
До къде ще се стигне с тази наивна наша природа, готова да бъде насилена от всеки пореден хвалипръцко.
„Харвардските“ изтърсаци дори нямат представа, в какво непосилно за тях състезание влизат с безброй истински значими Българи и че сравнени с тях фукните им не струват и един пробит гологан.
Единственото им предимство е перделъкът им, наистина са страхотни пердета – и тъкмо на тях се дава на откуп цяла държава.
Седмица преди изборите на 14 ноември те разпространиха един текст, който би трябвало да изглежда като тяхното „свещено писание“.
Иначе си е безподобен инфантилен буламач – наречен е „25 причини да гласувате за Продължаваме Промяната“.
Сякаш е писан от студенти-натегачи, за да бъде прочетен на 8 декември пред Тодор Живков.
Ето една от тези „причини“: Асен Василев пее превъзходно опера.
Друга причина: уволнението на корумпирани звена в ББР и ДКК – обаче във вторник стана известно, че тъкмо назначеното за изпълнителен директор на Държавната консолидационна компания/ДКК протеже на Кирчо е уволнено от Съвета на директорите заради извършването на редица противозаконни действия, включително и подписването на извънсъдебна спогодба за 50 милиона лева.
Часове по-късно служебният министър на икономиката пък заплаши да уволни целия Съвет на директорите.
Ойларипи, Хаос – и това е само началото.
Тия хора ще направят така, че в скоро време думата „почтеност“ ще трябва да се пояснява от преводач.
Също и думата „нормалност“.
16-а съветска република не станахме.
Обаче в недъгавия отбор на самопродалите се държавици спокойно можем да заемем челно място.
Кеворк Кеворкян
в. Уикенд https://afera.bg/
