– Това наскърби ли го?
А.М.: Не, не, защото той много отдавна – генерал Милушев знае – беше поръчал на генерал Милушев да приготви резиденцията в Княжево. Мисля, че месеци или година преди това непрекъснато му даваше зор да приготви тази резиденция, защото тя е значително по-малка – да отиде да живее там, да излезе от Банкя. Но не знам, все не беше готово, нещо се случваше и ден след ден той оставаше в Банкя.
– Капризен ли беше в битов план? Придирчив ли беше?
А.М.: Не. Той беше сравнително лесен за обслужване, точен, организиран. Когато кажеше определен час, стараеше се на минутата, на секундата да бъде точен. Нещата си оставяше винаги по определен начин, така че на нас, медицинските сестри, ни беше лесно да го обслужваме. Не съм чула да повишава тон, да се кара на обслужващия го персонал, поне аз не съм чула. Не бих могла да кажа, че е капризен. Към храната също не е капризен. Мисля, че поне в това не могат да го обвиня.
– Кой определяше храната му? И всички тия неща?
А.М.: Храната му отчасти определях аз, аз и другите сестри, и съгласувахме с лекар диетолог, защото той имаше някои заболявания, които изискваха това.
– Позволяваше ли си някои излишества? В живота имам предвид, храна, удоволствия, такива неща?
А.М.: Храна – ами по някой път, когато искаше да си хапне баница или пържоли, а ние му давахме зеле и моркови всяка вечер, ни освобождаваше по-рано да си отидем и поръчваше на готвача баница. Но иначе не мога да кажа. Към дрехите си също не е бил капризен. Даже по някой път той се смееше и казваше, че съм стисната или циция, нещо от тоя сорт, като ни събираше и пиехме кафе, просто аз не смеех да му изхвърля старите костюми. Имаше костюми, които въобще не можеше да облече, но стояха там. Просто не смеех да ги изхвърля, стояха си. Сравнително запазени, годни за носене.
– Пари виждали ли сте у него?
А.М.: Сметките му минаваха през УБО.
– Питам ви, защото Сталин например никога не е разполагал, и изобщо държавниците от този тип…
А.М.: Пари, мисля, че имаше в охраната – не мога да ви кажа точната сума, 200 или 500 лева, но когато се налагаше да се плаща нещо, те го плащаха и след това се възстановяваше сумата. Дребни суми съм виждала. Някой път, когато се е налагало – нали ви казах, аз се занимавах със закупуването на дрехи и разни други неща – лично на ръка са ми давани пари. Така че съм виждала пари, за които след това се е налагало да се отчитам на него, на внучката му.
– Има или няма вина Живков?
А.М.: Вероятно има. След като са празни магазините, има вина. Не ми стана ясно, защо изведнъж страната се оказа в такава яма, както я нарече проф. Чирков – обрулена страна. Лично на мен не ми е ясно, изведнъж стана нещо страшно. Аз не бях в състояние…много мислих в началото, как стигнахме до това положение, какво стана въобще, за България, за целия социалистически лагер, за Съветския съюз…
– Не е ли говорил Живков за това?
А.М.: Ами, говорил е, аз съм била на разговори с проф. Чирков, той е говорил с часове, имал е идеята за реформа. Нямам впечатлението, че е бил против преустройството, но мисля, че той беше против точно този тип преустройство, който се предлага в Съветския съюз. Мисля, че търсеше нещо ново и до последния момент, да ви кажа. Имам чувството, че живееше с мисълта, че ще се оправи България, че ще може да оправи нещо в тая страна.
– И до края ли така мислеше?
А.М.: Това ми е чувството. Това ми е вътрешното усещане. Даже си спомням един от разговорите с военния прокурор – никой не може да ме убеди, че Живков не е милеел за българския народ. То малко грозно звучи на фона на това, което днеска е България, но аз съм го виждала как преживява в човешки план – ставаше въпрос за спрени разни доставки, които са предварително планувани от външни страни, разни други неща – нямате представа, по цели вечери е разговарял с разни отговорни другари, ядосвал се. След това дозата на сънотворните се увеличаваше. Че той просто нямаше личен живот, животът му изцяло беше посветен на труда му.
– Той имаше ли реална представа за това как живеят хората у нас?
А.М.: Мисля, че не. Съвсем определено – не. А когато на нас ни задаваше въпроси, на техническото обкръжение, всичките му отговаряхме, даже и ние – всеки се стараеше със захаросани отговори…
– И вие ли?
А.М.: Ами…
– Защо?
А.М.: Защото всеки от нас имаше началник. Нали ви казвам – когато стана въпрос за пенсионирането му, близо половин час след това генерал Милушев ме извика, нямате представа, каква сцена последва! Мислех, че трябва да се пенсионира. Един болен и възрастен човек не може да бъде начело на страната.
– Той не е имал представа за реалното положение на страната.
А.М.: Мисля, че нямаше. Когато отивахме по разни заводи, виждахме прясно боядисана боя, нови машини, работничките с нови престилки.
– Как се управлява тогава при това положение?
А.М.: Ами защо мен ме питате? Би трябвало…
– Ами вас ви питам, защото би трябвало да разберете, че всъщност, колкото и да се мъчи един държавник, при такова положение той не може да намери верни решения. Изключено е, ако той няма реална представа.
А.М.: Ами аз нямам представа, не знам дали всички по този начин са постъпвали. Ако са постъпвали така, то нас трябва да ни съдят повече от него.
– А кога той разбра, че отива стремглаво надолу страната? И реши, че му трябва още време. Вие казахте, че още време е искал да има.
А.М.: Имам чувството, че този човек неимоверно се бореше със себе си, със старостта, с решенията си. Нямате представа, всеки ден беше за него борба със старостта може би, не знам дали съм точна.
– Лъжеха ли го?
А.М.: Лъжеха го. По най-безцеремонен начин. Много хора го лъжеха.
– Можеше ли да промени системата? Можеше ли да се промени изобщо?
А.М.: Ако трябва да съм честна, предполагам, че не можеше да се промени нищо. Така си мисля. Нещата сигурно с всеки изминат ден са се утвърждавали в една посока и са вървели еднозначно, някаква натрупване се е получавало и даже имам чувството като че ли сега, изключвам себе си, но на отделна част от хората като че ли им липсва Живков. До такава степен мисля, че нещата са натрупвани, натрупвани, той е ръководил всичко, всички са свикнали с това да се подчиняват…
– Страх ли ви е сега от Живков? Ако кажете нещо, което не е особено благоприятно за Живков?
А.М.: По-скоро съжалявам го, жал ми е за него. Не ме е страх, няма от какво да ме е страх. Даже аз ви казах, че наскоро съм ходила при него, след като го пуснаха от затвора, от Военната болница, аз отидох при него, за да му се извиня, той беше по-страшен преди, отколкото сега. На 10 ноември просто не ми издържаха нервите и без да искам, две-три изречения му казах, които, мисля, че не биваше. Просто трябваше да му се спести, защото едва ли е имало по-тежък ден от този. И затова отидох да му се извиня. Той е човек, преди всичко е човек и след това всичко останало.
– В какво го укорихте на 10 ноември?
А.М.: Казах му, че ми е много тежко. Моят работен ден в продължение на години започваше от 7 и завършваше вечерно време, когато той си легнеше – в 10-11 часа. Аз имах семейство, дете. Вярно е, че през деня, когато отидеше на работа, по някой път ме пускаше по един-два часа. Но всяка минута и секунда беше предварително разчетена, но не е имало нито един случай за тези 15 години, когато да ме потърси охраната, лекар или който и да е от отговорните другари, да не ме намерят. Аз денонощно 15 години съм била на разположение. Някои колежки сега ме упрекват, че заплатата ми била голяма, гледат привилегиите, разни такива неща. Основната заплата ми беше 325 лева. Но ако се съберат работните ми часове, не знам колко би излязла реалната ми заплата.
– Но защо говорихте за тия неща точно на 10 ноември?
А.М.: Ами защо! Защото…нали ви казвам, явно, че българите имаме много странен морал. Просто ме е срам, когато го говоря това нещо. Защото ако е трябвало да реагирам, можело е да реагирам преди това. Мисля, че даже беше непочтено, грозно от моя страна в този ден да реагирам по този начин.
– Той какво ви отговори?
А.М.: После, съпругът ми беше в чужбина. Аз исках да замина при него, просто мислех, че не мога повече да работя, вече нямаше какво да дам от себе си, до такава степен бях вече изхабена, със здравето не се чувствах вече добре. Той явно разчиташе на мене, знаеше, че каквато и задача да ми се възложеше, всичко точно и стриктно се изпълняваше. Вие ме запитахте, какво ми отговори? Не мога да се сетя. Аз самата бях доста разстроена, разплаках се. Но той ми каза да не се тревожа изобщо, сега вече имал друг персонал, в последните две или три години работехме екип от три колежки, така че те можеха напълно да ме заместят. И той каза, че другите момичета ще поемат работата, освобождава ме да замина при съпруга си.
– Вие сте искали да напуснете, така ли?
А.М.: Да.
– Защо точно и веднага на 10-и?
А.М.: Ами много хора могат да си задават този въпрос. Аз ви казах, че просто ме е срам от начина, по който постъпих с него на този ден. Грозно, грозно…Но ми беше много тежко, години наред се беше събрало и просто без да искам си изпуснах нервите. И нали ви казвам, като го пуснаха от затвора, още първия ден отидох и се извиних.
– Мислеше ли си Живков, че партията никога няма да го изостави?
А.М.: Ами, да, да. Когато видя, че събирам дрехите и явно по някакъв начин е личало, че съм се притеснявала, той попита: „Какво?” И аз попитах къде да занеса дрехите, на кой обект. Той вика: „Не се притеснявай изобщо. На мен нищо не ми трябва – една стая, нищо повече. Нямам никакви претенции за нищо, още повече, че мен партията никога няма да ме изостави, толкова години съм работил. Как си представяш, че ще ме захвърлят?” И накрая вика: „В края на краищата, аз съм на толкова години, при Людмила в гробищата са определили едно място и за мене, това е.”
– Значи беше сигурен, че няма да го изоставят?
А.М.: Да. Това са точните думи, които ви предавам, които той каза.
– А сега, когато го видяхте? Стана ли дума за това?
А.М.: Той, в най-общи линии, нещо подхвърли за партията и аз го попитах: „А спомняте ли си и знаете ли, колко ми струваше на мене, когато трябваше да ви събирам багажа, подсказваше ми се, че трябва да ви предам веднага да напуснете, едва ли не ви изхвърлиха? Същите ваши другари.”
– Той?
А.М.: Той замълча.
– Пак се връщам към един въпрос – защо твърдяха и твърдят, че вие сте имали много голямо влияние над Живков? Да не би по този начин да искат да прикрият някого, който е имал влияние?
А.М.: Не знам, аз не правя коментар върху това. Все едно да защитавам себе си. Аз ви казах, че не съм го лъгала никога. Когато ме е питал, в общи линии, когато е било възможно да му се каже нещичко, много деликатно съм му казвала. Иначе в общи линии съм постъпвала, както всички останали около него – със захаросани истини и с усмивка. По някой път съм имала чувството, че този човек трябваше да остане един-два месеца без работа. Просто да спре тая информация, тоя огромен поток от информация, която му се поднасяше – да спре да я чете. Трябваше да спре всичко и просто само да остане на наблюдава или да размишлява, просто да анализира някои неща. Имам чувството, че се затлачваше от информация. Такова усещане имах.
– През последните месеци кой беше, все пак, най-близкият му човек?
А.М.: Не знам. Най-близкият човек…вероятно в службата си е имал близки хора. Не трябва да се изключва политическия му кабинет. Знам, че винаги това са били хора, на които той много е държал. Въпреки че в последните две години станаха някакви промени там. Но имаше добри хора, които не знам по какви причини излязоха – Нико Яхиел, Горан Горанов, може би Никола Стефанов – той беше началник на кабинета. Имаше приятели…Одеве мисля, че ми зададохте въпроса, как са му поднасяни нещата в истински вид. Знаете ли, единственият човек, който съм чувала директно да говори неприятната истина в кабинета на Живков, това беше Георги Джагаров. Единственият човек, за тези 15 години – не мога да се сетя поводите, по които той направо се е разправял с Живков – това е бил Георги Джагаров. Всички останали – с усмивка и с благи думи…
– В какъв смисъл се разправяше? Дори спореше и се караше, така ли?
А.М.: Спореше, без да иска повишаваше тон. Даже аз си спомням, че на лов, вероятно някъде в провинцията сме били, там медицински лица също го обезпечавахме, аз и лекарят стояхме до края на масата му, щем не щем слушахме и разговорите. И понеже сервираха в началото чашка ракия и салата, поглеждах да не се е напил тоя човек. Така разговаряше с него директно и остро! Мисля, че като се започне от културата, за националния въпрос, за много неща са говорили. Те бяха много близки на Тодор Живков – Джагаров, Пантелей Зарев, Ангел Балевски – почти на всички излети те го съпровождаха. Последните години мисля, че ловната дружинка е била в друг състав. Той така я наричаше Тодор Живков.
– Вие казахте веднъж, че се чудите дали той е изградил системата или тя него?
А.М.: Ами да. На тоя въпрос не бих могла да отговоря. Не ми е ясно, кой кого е изградил.
– Казахте ми също, че сте имали чувството, че във всеки момент Живков може да извади нещо срещу всеки, включително и срещу вас?
– Ами, да, не го отричам това. Като вероятно това не са материали, които той е ходил сам да събира. Вина имат и тези, които са му поднасяли тая информация.
– Страшничко е.
А.М.: Ами, страшно е, но…съдба. Просто съдба. Всеки си носи кръста.
– Страхуваше ли се той от Горбачов?
А.М.: Мисля, че не бяха приятели.
– Помните ли нещо например от първата им среща?
А.М.: Спомням си едно копче, което трябваше да зашия. На една среща, която трудно вървеше, между Живков и Горбачов. Живков, наблюдавала съм, когато има някакви притеснения, хващаше копчето на сакото си и го въртеше. Живков и Горбачов са били в кабинета, аз и лекарят бяхме навън, и след 10-15 минути ме извикаха да му зашия копчето. И ми беше много неудобно, защото между двамата там трябваше да шия копчето. Той беше притеснен. Историята ще каже какви са били нещата, тепърва…
***
Кеворк Кеворкян
https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN https://afera.bg/
