Ако управляващата класа в България можеше да се илюстрира с различни песни, щеше да е супер забавно…
Например – гледаш някакъв нелеп чичка, който, поради ирония на съдбата ти е да речем зам.-председател на НС и лидер на квазинационалистическа партия от Бургас.
Гледаш чичката, а в главата ти вместо неговото слово се носи песента от една популярна преди времето реклама на вафли:
„Куку руку
вафла чудна
пълна с течен шоколад“
А защо се носи точно тази песен в главата ми не знам. Сигурно защото чичката е сладък. Спира DJ – ите, спасява производството на домашна ракия, изобщо – няма как да не премляснем, като се появи на екрана на телевизора.
Мислех си това, докато вчера слушах Онова, което имаме като председател на НС, госпожа Караянчева.
Колко музикални са всичките ни политици… И колко музика има в действията им.
Вика госпожа Караянчева – „Който протестира, да не ползва метрото“. И веднага се сещам как имаше една песен на Роси Кирилова:
„Боса по асфалта вървя си
свиркам си и нищо не търся
просто детски навик още в мен
живее“
С което Роси Кирилова изведнъж се превръща в протестър, осъзнал собствената си несъстоятелност, който е тръгнал пеша от центъра на София към квартал Гевгелийски.
Да бе, всичко у нас напоследък става на песен. Ето, вземете ситуацията с нашия премиер-министър Борисов.
Отвън, пред Министерски съвет стоят някакви хора. И скандират. Пеят нещо от типа:
„И ето идва най-щастливия ден,
когато ти ще си далеч от мен“, очевидно визирайки не друг, а нашият водач, ментор, баща, баце и каквото още там се полага като терминология за някой, който ни управлява отпреди да се родят децата ни.
Впрочем от време – на време хората се събират повече и тогава песните стават далеч по-юнашки. Те заемат позиция някъде между ранните опуси на Napalm Death и късните на Slayer, а пред МС и НС се завихря едно пого – да им е кеф на полицаите да смелят от бой десетина невинни хипстъри, които седят в градинката пред Народен…
И докато тия песни се вихрят навън, ние гледаме как премиер-министър Борисов обикаля с някаква джипка и си пее оная песен на Тату:
„Нас не догонят, нас не догонят“
А после спира някъде в нищото, където – о, чудо, са се събрали неясно как 50 отрудени работници в местното пътно стопанство, които започват да пеят:
„Обичам те
обичам те
ласка като песен
в моето сърце ще нося“
А премиер – министърът запява
„Здравей, как си приятелю
как, добре ли я караш
получи ли 50 лева добавка към пенсията тоя месец“…
Да бе, да бе, знам, че такава песен няма, но не можах да намеря подходяща и достойна, за да опиша фундаменталното значение на ситуацията.
А иначе у Софето всичко е ток и жица. Или, както казват в някои крайни софийски квартали – всичко е цветя и кебапчета.
Телевизиите излъчват паметни, фундаментални дебати „за“ и „против“ подаването на оставка. В тия дебати едни и същи трима души обикалят студията на телевизиите и ако трябваше да ги илюстрираме с песен, то тя щеше да звучи така:
„Води ме в някоя квартална кръчма
и поръчвай
пий за мене и се сбий заради мене“
И ние гледаме и сме наясно, че защитата на това управление ще свърши, когато кавалерът (властта) спре да поръчва храна и напитки за защитата. Но си траем и гледаме как маститите „политолози“, ‘социолози“, „антрополози“ и други видове склерози пеят ли пеят:
„Ако тииииии
си отидеш за миииииг
ще дойдат злите КОМОНИЗДИ
и ще излезем от НАТО и ЕС“
Или както там беше текста на песента, че вече не помня и аз… Тя склерозата не ходи само по говорещите глави от телевизията.
Междувременно, всичката Мара втасала, ами и малките коалиционни партньори решили и те да покажат, че искат да направят велики неща за MAJKA BALGARIQ.
И ВМРО, фрустрирани, решили пък да си отмъстят на всички – „Ние скатахме казармата, но вие сега ще страдате заради нас“.
И ги гледаме милите… Войводи с костюмчета от по неколко бона застанали и пеят:
„Среднощен мрак, обгърнал е простора.
Мълчи нощта, врагът и той мълчи!
Пълзят напред безстрашните сапьори,
пронизват мрака с орлови очи!“
На словосъчетанието „орлови очи“ юначните войводи наместват очилата си (4000 лева, Гучи) и извършват най-героичното нещо, което някога са правили – вземат папки със смешни законопроекти и поглеждат мрачно и с погледи, изпълнени с родолюбие в екрана.
Изобщо, не ви ли се струва, че не живеем в обикновен свят, а в мюзикъл? Ама не мюзикъл, написан от Ендрю Лойд Уебър, а мюзикъл, написан от дузина клети естрадни композитори?
И пеем ли пеем естрадните бози, създадени за да си мислим, че това е много яко и забавно, че и естетично. И гледаме как довчерашни партньори днес са застанали един срещу друг и са готови да се разкъсат.
Цветанов и Борисов.
Корнелия и Добрев.
Местан и Доган.
От любовта до омразата в тоя мюзикъл има само една крачка разстояние.
И тази крачка можем да извървим по два начина.
Или с метрото, ако сме фенове на ГЕРБ.
Или пеша, ако сме протестъри.
За това е хубаво да се замислим – ние от кои сме? От тия, които ходят пеша или от тия, които ползват метро?
Хайде стига толкова. Неделя е, починете си, изключете телевизорите, извадете кабелите на компютрите и изобщо – спрете да слушате тая тъпа естрада, преминаваща в поп фолк, която ни залива отвсякъде в последните години.
В крайна сметка все още живеем в обществен строй, в който можем сами да сменим певците, които ни пеят песни постоянно и непрекъснато.
Сменете ги тия певци. И дайте да видим дали и другите няма да са толкова бездарни, колкото и тия.
И ако не стане пак и пак и пак, докато се получи.
Няма нищо страшно в това. И на Златния Орфей някога така подбираха най-добрите в естрадното пеене.
Е, това е. Чао.
PS. Госпожо Караянчева. Що не си вземете метрото с Бойко Борисов и не си го занесете у вас? То се е видяло, че сме егати и неблагодарниците…
Венци Мицов
