автор Вера Йорданова
Последният шедьовър на Чарлз Дикенс „Загадката на Едуин Друд” е най-горещата премиера от каталога на престижното издателство „Милениум“. Романът от автора на класиките „Големите надежди”, „Дейвид Копърфийлд”, „Приключенията на Оливър Туист” светкавично стана едно от най-търсените заглавия на родния книжен пазар.
„На 9 юни 1870 година, в 18:10 часа, без да дойде в съзнание, Дикенс умира на петдесет и осем годишна възраст“ – така съобщава за смъртта му вестник „Гардиън“. Осем месеца по-рано той започва да пише „Загадката на Едуин Друд“, а през април 1870 година петнайсетият му последен – и първи криминален! – роман е публикуван на части, на месечни „свезки“, подлистници, досущ като съвременните телевизионни сериали.
Година по-рано Уилки Колинс е написал „Лунният камък“, чийто криминален сюжет се радва на огромен читателски успех и Дикенс приема предизвикателството да създаде равностойна литературна загадка. Но както във всичките си предишни романи, бележитият класик внася своите разбирания в детективския жанр – сложни, изобретателни, многопластови и иронични. В книгата му се преплитат три линии, скрити са три тайни и има три различни ключа за разгадаването им.
Смъртта на автора оставя на читателя рядката възможност да предложи своя, оригинална интерпретация и да продължи активно да участва в загадката на Едуин Друд.
Йордан Костурков, доцент по английска литература и преводач на романа, разказа пред „Ретро” любопитни подробности за създаването на творбата, интересни детайли около написването и и разкри недовършен ли е „Загадката на Едуин Друд”.
– Г-н Костурков, последният роман на Чарлз Дикенс излиза за пръв път на български 149 години след отпечатването на първото му английско издание. „Загадката на Едуин Друд” има ли качествата да се превърне в литературна сензация за книжния ни пазар и защо?
– През последните десетилетия на демократично развитие книгоиздаването вероятно дори изпреварва възможностите на читателите. Въпреки че в две трети от българските семейства няма нито една книга, ние като специалисти по чужда литература, преводачи, издатели се радваме, че на книжния пазар има такова многообразие, че се превеждат и издават нови книги успоредно с тяхната поява на света и сме горди с това. Има много проблеми. Поради състоянието на библиотечното дело читателите, които искат да се насладят на всичко, което се издава, се изправят пред големи трудности, защото само собствениците на по-луксозни домове биха могли да осигурят място за истинска домашна библиотека.
И другаде има такива проблеми – например нюйоркската книжарница „Странд“, която работи всеки ден от 9:30 до 22:30 ч., има близо 30 км рафтове. Само на английски език. Трудно е да си представи човек кой ще ги купи, кога ще ги чете… За мен обаче истински и реален проблем е, че около 1500 заглавия от всички жанрове английска и 1500 заглавия американска литература, които не са преведени, а трябва да бъдат на разположение, както е в големите и по-малки културни нации, тези книги така си и остават непознати, при положение че се издават ежегодно три хиляди англоезични книги. Това е на фона например на една много по-малка съседна държава, която е в процес на развиване на национален език, която превежда и издава много от тези „забравени“ книги. Не знам дали „Загадката на Едуин Друд“ ще се превърне в сензация – това зависи и от медиите, но че има качествата да бъде сензация, определено да. Да, това е един от тези 3000 „забравени“ англоезични романи, който вече е преведен и издаден в България. През последните десетина година се занимавам главно с това – да съдействам на българските издатели да преоткриват подобни творби, и съм изключително удовлетворен – това е принос към културата на моя народ.
– Дикенс умира на 58 години през 1870 г. и до последния си ден пише „Загадката на Едуин Друд”. Защо се смята, че романът е недовършен, откъде идва това усещане?
– Романът „Загадката на Едуин Друд“ наистина е незавършен, но предполагам, че такова определение може да породи у читателите съмнения за стойността му, което налага да обясня нещо много важно. Завършеност и незавършеност не са параметри на романовия жанр – още първите романи на английски писатели от 18. век нерядко се издават в една незавършеност – в смисъл, че се дописват многократно. Такъв е случаят с „Памела, или възнаградената добродетел“, който авторът, великият Самюъл Ричардсън, създателят на съвременния роман с герои от средната класа (у нас, уви, познат само от ироничното подмятане на аристократа Пушкин „А за жена му, то се знай, бе Ричардсън любим безкрай“), продължава да „дописва“ многократно, защото такова е желанието на читателите. Подобно на днешните почитатели и почитателки на „сапунените“ сериали, съвременниците на Ричардсън не искали „Памела” да свършва. Това продължава и до наше време, когато се пишат продължения на успешните (никога на неуспешните) романи, когато авторите на 20. и 21. век дописаха и „Отнесени от вихъра“, и „Джейн Еър“. Действително повечето романи имат „финал“, еквивалентен на развръзката в трагедията, но пак ще повторя, това не е задължително. Двата романа шедьовъра, които съм превел, на другия велик романист от квартета на създателите на английския роман – Лорънс Стърн („Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен“ и „Сантиментално пътешествие през Франция и Италия“) – също са формално незавършени, като остава академичният спор дали те са смислово завършени. При това „незавършеността“ е реализирана по различни причини – Стърн умира през 1768 г. и физически няма възможност да завърши двата романа (девети том на „Шанди“ излиза през 1767 г., а първият том на „Пътешествието“ – през 1768 г.), но дали той наистина е искал да ги завърши, е открит въпрос, още повече че авторът сам обещава да издава по един том от „Шанди“ всяка година до края на живота си. А понеже споменахме Пушкин – недовършените глави на „Евгени Онегин“ също имат свое обяснение: те съзнателно са оставени така в подражание на любимия му писател – Лорънс Стърн. Както е вярно и че Пушкин умира през 1837 г., а „романът в стихове“ е издаден след смъртта му. Днес тази незавършеност е естествена част от „играта“ (jouissance) в постмодерната култура. В японския роман според специалистите е допустимо авторът в различни издания да завършва текста по различен начин. Както е известно, класикът Димитър Димов по силата на обстоятелствата остави два варианта на „Тютюн“. А ако трябва да се пошегувам – в необичайно и необяснимо кратката Шекспирова пиеса „Макбет“ някой може да се усъмни дали „танът на Кодор“ убива краля, защото и лейди Макбет, и двамата войници от охраната имат такава възможност…
– А може би това, дали е разрешена загадката в романа, е въпрос на гледната точка на читателя?
– Романът е незавършен, но това слабо засяга сюжета – първо, защото силата на Дикенс не е в това да фабулира, а да създава характери. Може да има спор дали убиецът е този, когото разпознаваме до края на романа, но само толкова – всъщност тук е и очарованието на романа, защото всеки може във въображението си да си представи различна развръзка. Списъкът на кандидатите да завършат романа вместо Дикенс е ужасно дълъг и много впечатляващ – аз само ще се надавам някой да преведе и издаде варианта на големите италиански криминалисти Карло Фрутеро и Франко Лучентини „Случаят Д., или истината за „Загадката на Едуин Друд“. Между другото, аз предпочетох в моя превод на заглавието „Загадката“, за да включа цялото богатство на интерпретации на тайните и загадките на романа.
– Вие изкушавахте ли се да „допишете” „Загадката на Едуин Друд”?
– По времето, когато превеждах романа на Дикенс, завършвах и моя роман „Болка или Немият лебед“, който ще излезе до края на годината. Сега, когато ми задавате този въпрос, си давам сметка, че и в моя роман не е ясно „кой е убиецът“ – може би съм се повлиял от Дикенс, макар че по-скоро в моя случай самият аз не зная отговора, но предполагам, че го знае главната героиня. И си мисля и че Дикенс може да не е знаел „истината“, защото за пръв път пише роман, без да нахвърля предварително сюжета. Авторите на продълженията са извършили епохални разследвания на всяка следа и намек, за да предложат своите версии. Патриша Корнуел, която днес респектира със своето творчество, още като студентка предлага своя убедителна версия. Само че Дикенс (също като Стърн в писмата си за бъдещето на „Тристрам Шанди“) в свои писма обяснява, че няма намерение да разкрива убиеца окончателно – тогава какво дописват адептите му?
– Как става така, че авторът на „Големите надежди“ се впуска в криминалния жанр?
– Криминалистите смятат, че младият му приятел Уилки Колинс го е убедил да се пробва в модния за времето жанр, в който Колинс се радва на голям успех – романите му „Лунният камък“ и „Жената в бяло“ са издадени от „Милениум“ и всъщност с този пръв превод на „Загадката на Едуин Друд“ на Дикенс се осъществява и още една културна връзка на дружбата на двамата викторианци. Има и едно убедително литературно обяснение: през различните периоди на творчеството си Дикенс на няколко пъти сменя своя подход и сюжетни предпочитания – аз не съм специалист на Дикенс, но като читател, който безкрайно го уважава, имам свои предпочитания сред романите му – примерно към „Мартин Чазълуит“ и „Домби и син“, пред по-различния, най-продавания му роман, най-продавания роман в историята на литературата, бестселър номер едно на всички времена „Повест за два града“ – близо половин милиард тираж. Дикенс обича да експериментира. Всъщност и последните две произведения на Дикенс, публикувани преди „Едуин Друд“ – романът „Нашият общ приятел“ и разказът „Стрелочникът“, също могат да бъдат дефинирани като криминални четива.
– Съизмерим ли е „Загадката на Едуин Друд“ с класиките на Дикенс – като стил, изграждане на сюжета…?
– Дикенс е един от онези романисти – Джейн Остин е такава, Айрис Мърдок също (и двете също недопреведени), при които дори специалистите не могат да отличават шедьовъра от останалите им творби. Романите на Дикенс (на Джейн Остин, на Айрис Мърдок) са абсолютно равностойни и читателите могат да имат само своите оправдани предпочитания. Романи като „Загадката на Едуин Друд“ имат специално очарование заради мистификационните моменти – свързани предимно с фактите от биографията на Дикенс предимно. Последният роман, който преведох – на Джон Ъпдайк, глава в който е легендарната история на „Българската поетеса“, също съдържа такава мистификация: кой е написал романа – Ъпдайк или фиктивният Хенри Бек? Издателят на Дикенс включи в текста на изданието на „Загадката на Едуин Друд“ и „спорните“ епизоди, както и моя по-подробен разказ за създаването на романа, за редица детайли и обстоятелства, свързани с написването му, които допълнително, надявам се, ще заинтригуват читателите.
