Вярвам, че приближава епохата на истински герои, на истински миротворци – смирени, благородни, доблестни чингачгуци, казва легендарният екшън актьор
Още първата сутрин по време на XXVI Международен кинофорум “Златен Витяз”, който се проведе отново в Севастопол (22 – 31 май т.г.), във фоайето на едноименния стилен хотел ме стъписа странна за строгото ежедневие глъчка край една от масите: по фотьойлите и наоколо се тълпяха млади хора с писалки и фотоапарати. Приближих се да видя кой дава автографи… Гойко Митич – филмовият мит от детството ми; идолът на милиони деца в Източна Европа, които често си играеха “на индианци” (тогава по екраните триумфираха произведения с негово участие)… Не бях го виждала от десетилетия. Физиката и осанката му бяха същите. Когато се обърна към мен и ми се усмихна, забелязах възрастовите знаци, които все пак не бяха засегнали неговата мъжественост. На времето у нас гальовно го наричаха “Бат’ Гойко” и го възпяваха в песни. Сега – половин век по-късно, днешните младежи идентифицираха легендарния индиански герой от екрана…
Известно е, че югославският и сръбски киноактьор, режисьор и каскадьор (завършил Белградската академия за физкултура) е изпълнявал главни роли в над 50 филма, повечето от които – с широка популярност. През 1960-а година дебютира на големия екран като каскадьор в английския филм “Ланселот и кралицата”. Това начало е последвано от многобройни участия в масовки в серии за индианеца Винету – екранизации по литературни творби на Карл Май. Световна известност му донасят изградените от него образи на индианци като Чингачгук, Текумзе и др. Първата си значима роля – на индиански вожд, изиграва в “Синовете на Голямата мечка”(1964 г.). За нея той сам избира режисьора Йозеф Мах. Този образ се превръща в своеобразен модел за подрастващото поколение.
– Преследва ли ви славата?
– Не бих казал – споделя Гойко Митич. – Аз съм роден черноработник. А и славата не ме преследваше особено. Като, че ли тя ме споходи най-вече в Русия, откъдето получавах чували с писма. Творческият процес на много от филмите ми се провеждаше именно тук: в Крим, а също и в Кавказ, Самарканд. В Минск пък бях “брадат партизанин” (играл съм и други партизански роли), но никога не съм се изживявал като звезда.
– Снимал си се и в България: спомняш ли думи от българския език?
– Разбира се: чат-пат (смее се на глас), горе-долу. И други “отговорни” думи и изрази помня…
– По време на снимките на “Синовете на Голямата мечка” не изпитваше ли страх?
– Не, тъй като възприемах мечката като плюшена играчка. Инак не сам смелчага.
– Всички по онова време вярвахме на твоите герои. А самият ти вярваше ли в тяхната правда?
– Цял живот я търся… Вярвам по-скоро в себе си.
– Ти си сред малцината актьори, на които тялото е служило безотказно. А духът?
– Още древните са отговорили на този въпрос: “здрав дух в здраво тяло”.
– Спазваш ли здравословен режим на живот?
– Да. Всеки ден плувам в басейн, независимо от времето.
– А имаш ли в дома си кон, който винаги е бил верният ти спътник?
– Не, макар, че цял живот яздя. Толкова обичам животните, че не бих понесъл смъртта на някое от тях.
Актьорът разказва, че е отгледан от баба си. Спортува от малък. Няма спомен от Втората световна война, тъй като са живели далеч от територията на сраженията. И все пак баща му става партизанин. Той е пословичен със своята честност и безкомпромисност. За него Истината е над всичко. След победата се отказва от отредената му пенсия за участник в бойните действия, тъй като новият ред не му харесва и не го приема.
– С годините все повече заприличвам на него – продължава Гойко Митич. – Когато ме питат: “Защо постъпваш така”, отговарям: “Така се държеше баща ми”. Той ме научи да бъда самостоятелен във всяко отношение. Сигурно по тази причина завърших Института по физкултура. Там усвоих футбол, баскетбол, гребане, джудо, бокс, яздене. Особено добър бях в хвърлянето на копие, но никога не съм мечтал за професионална кариера.
– Какво ти беше отношението към филмовото изкуство?
– От дете обичах киното. Бях във възторг от изпълненията на Джон Уейн, Жан Габен, Марчело Мастрояни, Кърк Дъглас… Щом Уейн се появяваше на екрана, момчетата започваха да ръкопляскат. Всички искаха да са каубои, а не индианци, които смятаха за лоши. В книгите беше тъкмо обратното. Обичах романите на Карл Май. Те събудиха моя интерес към тази тема и изиграха важна роля в съдбата ми… По онова време при нас в Института по физкултура пристигаха агенти на актьори. Оказа се, че за някои от тях приличам на изпълнителя на главната роля в британския филм “Ланселот и кралицата”. Отначало ме взеха като дубльор: връчиха ми ужасно дълго копие и тежък щит. Дадоха ми и антураж – двеста конници! Така започнах…
– Сред това те поканиха за ролята на убиеца на Линкълн в екранизацията “Чичо Томовата колиба”.
– Да. И това беше целият ми опит в професията. С него встъпих на територията на западногерманско-югославските копродукции – екранизации на Карл Май за Винету, с Пиер Брис. Макар, че ролите ми тогава не бяха големи, за студент като мен парите, които получавах за тях, бяха твърде достатъчни.
– С какво се отличаваше западният Винету от твоите гедеревски вождове?
– Индианецът на Брис е велика, непостижима и фантастична личност, а моите герои бяха по-близо до исторически прототипи. Ние екранизирахме истории за реални хора: Текумзе, Улзан, Оцеола. През онази епоха – в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, индианските уестърни бяха много популярни, подобно на тарзаноманията през петдесетте. Успехът им бе бърз и масов. Но накрая продадоха правата на Карл Май и един ден, когато тръгвах на ски, телефонът започна продължително да звъни. Двоумих се дали да се върна и да вдигна слушалката. Не подозирах, че този разговор ще реши съдбата ми. Беше агент от източногерманската киностудия ДЕФА, решила да заснеме шест филма по романите на Лизелота Велскопф-Хенрих, която е живяла дълго сред индианците и е знаела много за тях. Карл Май е измислял останалото… Добре, че тогава се върнах от вратата, на която явно е “почукал” късметът. Чух глас: елате бързо в Белградската киностудия. Там вече ме чакаше цялото началство. Попитаха ме мога ли да яздя, говоря ли немски език. Отговорих: да, макар, че малко бях учил езика в училище. Накрая те радостно се почерпиха с коняк, тъй като бяха открили “своя” Токей Ито.
– И така през 1966 г. пристигаш в Източен Берлин и започваш да се снимаш в ДЕФА, предимно в роли на индианци. На следващата година по екраните се появява филмът “Чингачгук – Голямата змия”, по романа на Фенимор Купър (1789 – 1851), наричан “американският Уолтър Скот”… Екранизацията има огромен успех. Какво се случи след това?
– След година тя е закупена в Съветския съюз, където публиката е многочислена. Нейното влияние е огромно, особено сред подрастващите. Филмът постепенно завладява зрителите в цяла Европа.
– В моето съзнание неизменно “стои” гордият образ на Чингачгук, превързал с червено шалче дългите си коси, за да не му пречат, когато язди “звездочелия” си кон…
– С коня преживях смешна ситуация. Преди започването на филма от цирка докараха огромен кон – върху него аз изглеждах като кривокрако джудже от приказките. Дори не можех нормално да се кача на него. Още в началото на снимането в планината, близо до Дубровник, “могъщият”” кон започна да куца. Какво да се прави! На гарата случайно откриха подобен кон. Стопанинът му обаче ни предупреди, че той хапе по-лошо от куче. Добре, че му дадох захар и ябълки, та се сприятелихме. Инак провалът беше сигурен.
– Твоят Чингачгук успя да наплаши американците през 1973 г. Те твърдяха, че именно той е вдъхновил индианците за въстанието в Уундид ний. Почувства ли се тогава като народен герой?
– Не, но съм щастлив, че се снимах в този филм, разкриващ най-драматичния епизод от американската история. Европейската имиграция в Америка е била истинска война: на юг са безчинствали испанците, от север са настъпвали французите, от запад – англичаните. Всички искали да завоюват повече земя. Хората изобщо не са ги интересували. На индианците са подарявали специално отровени одеяла – така умирали цели племена, без да успеят да вземат оръжие в ръце. В отделни случаи е имало опити за диалог между цивилизациите. Коренните американци питали индианците колко струва земята им. Те пък не разбирали за какво става дума. Недоумявали: какво общо имат тук парите? Земята ни е Майка и ние не сме й стопани. Това простичко нещо англосаксонците така и не разбрали. Пришълците са проклети от местните, които живеели в хармония с природата и притежавали оригинална философия…
– Винаги се снимаш без дубльори. Коя каскада е най-трудна?
– Не ми беше лесно в пълен галоп да скоча и да се хвана за клон за да остана на дървото. Всеки път клонът се изплъзваше от ръцете ми и аз, като изстреляна от лък стрела, излитах в полето. Наложи се вместо клон да използваме метална пръчка и много да тренирам. Има ситуации, които няма как да пресметнеш… Веднъж в монголската степ моят Скаут трябваше да отнеме от американските войници стадо от хиляда и двеста мустанги. Никой от екипа не знаеше как точно ще снимаме такъв епизод. Каскадьорите започнаха да стрелят и срещу мен тръгна лавина – не успях да скоча на коня си. Вкопчих се в гривата му и двамата, блъскайки се в “морето” от коне, се втурнахме към скалата. Това се оказа спасение за нас и успех за филма. Епизодът, когато трябваше да запаля Лулата на мира, също ми се “опъна”, тъй като не съм пушач. Прокашлях двадесетина дубъла и ядосан я захвърлих в пропастта. Оказа се обаче, че лулата е незаменим реквизит и дълго я търсиха, докато я намерят.
– А как попаднахте в САЩ и получихте истинско индианско име?
– През 1997 г. германски студент-математик, започнал работа в компанията “Майкрософт”, решил да учуди колегите си и направил субтитри на два мои филма. Година по-късно решили да покажат тези творби в резерват и ме поканиха по този повод в Америка. Приеха ме радушно, като свой човек. Шаманът ме покани у дома си. Попита ме: “Кой си ти?” . Отговорих му, че нямам индианско име, просто съм актьор. Той ми каза: сам ще видиш какво е името ти – помисли какво животно стои пред теб. Затворих очи и веднага видях вълк. Веднага чух думите на шамана: виждам Мангун. На техния език това е вълк. Как бе видял същото като мен, до днес не мога да разбера…
– След бомбардировката над Белград спря сърцето на майка ти.
– Директно твърдя: НАТО уби майка ми. В Германия мнозина разбират на чия страна е истината, но не вярват, че могат нещо да променят. В епохата на Интернет обаче не можеш да скриеш правдата. Една германска журналистка неотдавна създаде филм, разобличаващ лъжите на ръководството на ФРГ, което разказваше басни за масовия геноцид над албанците на стадиона в Прищина. Самите косовари потвърдиха: нищо подобно не е имало… Нито един сърбин никога няма да признае независимостта на люлката на своя народ – Косово. Босненци, хървати, черногорци и сърби са един народ. След като получиха независимост, съседите ни започнаха да си измислят език, абсурдни думи. Така, че аз изведнъж се оказах полиглот. Това варварство нищо ли не ви напомня? Като изпод земята се появиха потомци на нацистките помагачи – усташите и сложиха мемориална плоча на входа на концентрационния лагер, където са извършени чудовищни зверства. Един съветник на американския президент нарече косовските събития “първата война на НАТО”. Оттогава американците продължават да сеят хаос по цялата планета… И все пак вярвам, че приближава епохата на истински герои, на истински миротворци – смирени, благородни, доблестни чингачгуци. Време е да върнем на земята хармонията и плодородието, докато не е станало безвъзвратно късно.
– След спада на зрителския интерес към филмите за индианци пристигате в ГДР, където се снимате в телевизионни сериали. Там в театралната трупа на град Бад-Зегеберг изграждате доста значими образи като Робин Худ, Спартак, Д’Артанян, Труфалдино.
– Добих и известен театрален опит. Още в средата на седемдесетте години участвах в екранизацията на пиесата “Мария Тюдор” на Виктор Юго – там изпълнявах и ролята на разбойника Фабиан.
Сега Гойко Митич живее и работи в Берлин, където се снима в телевизията. Като режисьор реализира и няколко детски филма. Отново му предлагат роли на индианци и на театрална сцена. Значителен успех му донася участието в постановката “Полет над кукувиче гнездо”. Миналата година пак се появява на големия екран – като индиански вожд във филма “Винету и Олд Шатерхенд”…
Не съм забравила, че той не обича да говори за личния си живот и не питам за неговата жена и дъщеря. Когато иска да избегне тази тема, шеговито посочва наоколо с думите: “Вижте – край мен е пълно с красиви девойки”. Към всички други въпроси е отзивчив и акуратен; точен и прецизен. Отнася се с разбиране към аудиторията, която явно го счита за кумир.
– Всяко поколение има свои кумири, които естествено му помагат да порасне – небрежно заключава той.
