Осем от десет процента били доказано психично болни в България? Не знам кой е измислил подобна статистика и няма да я представям като научен факт. Но понякога, когато наблюдавам обществото ни, разбирам защо човек би стигнал до подобна горчива хипербола.
Трудно ми беше през годините да приема колко лесно разумът може да бъде изместен от суеверие, самозаблуда и фанатизъм. И може би точно затова толкова мъчно се случват хубавите неща в България.
На всяка крачка срещаш някой „ясновидец“, „колобър“, „вещер“, „духовен учител“, „посветен“, „избран“ или — разбира се — прероден велик владетел, пълководец или спасител на човечеството.
Всеки има тайно знание.
Всеки разговаря с миналото.
Всеки знае бъдещето.
Само настоящето никой не може да оправи.
А как сред този шум да говорим за философия, Просвещение, история, наука и образование? Как да изградим общество на разума, когато доказателството е заменено от „усещане“, знанието — от самопровъзгласено откровение, а критичното мислене — от фанатична вяра в поредния „водач“?
И сякаш по някаква странна закономерност част от тези „феномени“, „преродени“ и самопровъзгласени духовни водачи неизбежно се озовават около някоя политическа формация. Няма значение коя. Партийните знамена се сменят, но механизмът остава един и същ: по-малко разум, повече месии.
А от месии България отдавна няма нужда.
Има нужда от образовани хора. От мислещи хора. От хора, които проверяват фактите, преди да повярват. От хора, които могат да обичат България, без да мразят света.
Затова разчитам на онези условни 20 процента.
На хората, които още пазят ума си.
А след ума — родолюбието си.
И след родолюбието — най-важното:
човечността си.
