Ирина Кирилова
Мисля си, ако Димитър Димов беше завършил право, а не ветеринарна медицина, щеше ли в съкровищницата на българската литература да има романите „Поручик Бенц“, „Тютюн“, „Осъдени души“…
Човекът е започнал висшето си образование с ветеринарна медицина, прехвърлил се е в специалността право, но е разбрал, че правото не е за него и се върнал към първото си предпочитание.
Той е казвал, че предпочита философията пред литературата. Затова в романите му има толкова дълбоки философски възгледи за живота и толкова дълбоко изградени психологически образи.
С Димитър Димов ме свързва изпита ми по съвременна българска литература, когато бях студентка във Факултета по журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски“ в трети курс. Тогава ми се падна въпроса „Осъдени души“ и любовната лирика на Веселин Ханчев. Започнах от оня факт, който кара Димитър Димов да напише „Осъдени души“. Когато бил в Испания и пътувал с влака за Толедо, в купето седял един свещеник. Захванали разговор и след време Димитър Димов използвал неговия образ за прототип на отец Ередия.
Дали заради безнадеждната любов на Фани Хорн към Ередия, дали заради пепеляво русите ѝ коси, дали заради фаталния ѝ край, но аз с такава любов разкрих образа ѝ пред доцент Михаил Василев, че той ме посъветва да се прехвърля да уча българска филология, за да стана литератор. Не приех съвета му, цял живот съм журналистка, но неговото предвещание се сбъдна – написaх осем книги.
И до днес съм поразена от филма на Въло Радев „Осъдени души“ и винаги, когато го повтарят, аз го гледам отново и отново. И все си мисля как Димитър Димов е могъл да надникне в душите на две жени – Фани Хорн от „Осъдени души“ и Ирина от „Тютюн“ и да разбере колко страшно е, когато любовта няма отклик, когато обичаш един мъж и бавно умираш за него. Може би, защото самият автор е имал три жени и товa му е дaло възможност за сравнение, за търсене на онова, което прави един образ необичайно различен, дълбоко трагичен и духовно унищожен от най-красивото чувство, наречено любов.
Ирина – толкова красива, толкова обичаща, толкова даваща и същевременно загубваща себе си, среща един мъж, който не е от нейния свят – Борис. Така си остават до края на живота на Борис – в различни светове, с различни искания, с различен поглед за любовта, с различен мироглед, две човешки същества, които непрекъснато търсят да запълнят живота си – Борис с власт и пари, а Ирина с любов и топлина. Никой от тях не намира това, което търси. Животът ги поставя пред изпитания, пред обстоятелства, които ги карат да тръгнат по грешните пътеки на живота им. И става страшно. Празнотата е основното, което се настанява в душите им. Празнота, която не носи равновесие в дните им, която отнема спокойствието на нощите им.
Фани Хорн – тази красива англичанка, тръгнала да се развлича в Испания, ненадейно по пътя среща един красив, интелигентен, начетен отец Ередия. Тя, която би могла да има който си поиска, тя – богатата, образованата жена от висшето общество, изведнъж разбира, че никога не е обичала истински, че чувството ѝ към отеца е дълбоко, искрено, дотолкова влязло в самата нея, че е готова да умре за тази любов. Безразличието на отец Ередия я докарва до състояние, в което тя търси спасението в опиатите. Каква трагедия! Да обичаш, а да не получаваш нищо, да те отхвърлят, а ти да си готова да умреш за него. Сполучливото вплитане на тази лична история с гражданската война в Испания кара Димитър Димов да разкрие истинския образ на отец Ередия и любовта на Фани Хорн да се превърне в омраза. Точно, когато той признава, че я обича от деня, в който я вижда за първи път, тя, научила истината за неговата същност, знаейки, че ще умре от опиатите, застрелва единствената си голяма любов.
Димитър Димов – каква психологическа драма изгражда той в „Осъдени души“ и в „Тютюн“! Какво дълбоко проникновение в душите на влюбените и на обречените! Четеш и си мислиш колко са малко хората, които биха могли да изпитат такива чувства, които не се измерват с мярка, защото в тях има обич, отдаденост, готовност за саможертва.
Такива хора са погалени от Господ. Защото да обичаш, това значи да даваш – не трохички, а целия себе си. Само тогава любовта е велика. Останалото е игра на любов. И Димитър Димов изгражда два женски образа – на Фани Хорн от „Осъдени души“ и на Ирина от „Тютюн“, които отдават живота си на мъже, които не са ги заслужавали. Затова и двете му героини имат трагична съдба. А смирението и прошката, вероятно Бог им е дал след смъртта им.
