Интервю на журналистката Ирина Кирилова с Румен Стоянов
Журналистическата ми професия и дълбоката ми интуиция са ме научили да определям основните характеристики на човека, с когото водя разговор. Така още след първия разговор разбрах, че Румен Стоянов е благ човек, с голяма култура, много жизнен опит, възпитан така, че да не доближава твърде много събеседника до себе си. Естествено, това е резултат не само на умението му да пише, да превежда от испански и португалски, да преподава, не само на оная пространна и така полезна за България работа, която той е вършил като дипломат в Латинска Америка, но и на това, че той е радетел за запазване на чистотата на българския език. Мисля си дали тази негова вглъбеност и тиха скромност, тази склонност към чистите селски думи в речника му, не са резултат от факта, че е роден на село. Защото хората, израснали сред ниви и трънаци, сред цъфнали слънчогледи, сред синчец и диви макове цял живот носят в себе си мириса на шепа угар и това ги пази чисти.
– Г-н Стоянов, след завършването на гимназията в Горна Оряховица вие сте студент в Софийския университет една година във Факултета по българска филология, а след това се прехвърляте във Факултета по испански и португалски език. Изглежда сте учили усърдно, за да Ви дадат стипендия за университета в столицата на Куба – Хавана. С какво Ви обогати тази държава?
– Бях добър ученик. Средношколската ми диплома имаше една петица – по математика. Като студент в испанска филология също изкарвах отлични, много добри оценки. В канцеларията на факултета работеше Живка Бучаклиева, таткова братовчедка. От Министерството на образованието дошло искане да бъде представен списък на студенти с оглед изпращането им в Куба, че да довършат следване в Хаванския университет. Сетила се за мен леля Живка, погледнала и видяла, че имам висок успех, та ме включила, барабар Петко с мъжете. Така през 1964-та от Прага литнах към далечното Карибие. Там престоях три години и половина. Това не е малко време, то ме обогати прещедро и всестранно. И не можеше да бъде инакояче, онова беше друг свят спрямо оня, в който бях до тогава живял. Безброй неща бяха различни: южното море, палмите, мирисът на пури, ястия, вкусът на ром, боят с петли, кокосовата вода, музиката и танците, другостта беше навсякъде, често непредвидима, изненадваща, почудваща. С жадно отворени сетива поглъщах бликащи от къде ли не различности, поглъщах действителност, която пряко и положително влияеше върху моето общуване с езика и носителите му. Бяха години благодатни, златни. Испаноезичието обхваща двадесет и една държави, съвкупност необозрима и за мен, а нейното преддверие беше Куба. Онова бе преживяване за цял живот, в професионално отношение основополагащо, незабравимо, всеблагодатно. Бит, междучовешки отношения, словесност, култура, спорт, политика и какво ли не засипваха оня млад мизиец и го правеха ратник за българо-испаноезични общувания.
– Завършвате с отличие испанска, американска и кубинска литература. След това още две години специализирате художествен превод от български език. В Хавана Вие получавате подарък от едно момиче от Мексико романа „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Този колумбийски писател, който получава Нобелова награда за литература през 1982 година, е причина Вие първи да преведете „Сто години самота“. Защо точно с този роман започнахте? Толкова ли Ви трогна?
– В Хавана бях приятел с мексиканец стипендиант като мен. Дойде на гости сестра му, постоя що постоя, на тръгване запита ме искам ли да ми прати някоя книга и тъй получих „Сто години самота“. Изборът бе неин, аз дори не знаех, че романът е излязъл. Прочетох го, много ми хареса, скоро се върнах окончателно в България и го предложих за превод и издаване. Не знам кой по ред е моят превод, но е от най-ранните. От нея първа моя среща с Буендиовци е минал над половин век и паметта ми не е съхранила впечатленията от нея.
– Вие сте живели осемнадесет години в Латинска Америка. Преподавали сте пет години български език и литература в Мексиканския национален автономен университет. Били сте преподавател и в Университета в град Бразилия. Как се отнасяха тамошните хора към нашия така труден, но и много красив и богат български език?
– Козобрадият Чичо Сам притискаше Организацията на Американските Държави, в която членуваха всички страни от материка, да го последват в бойкота му срещу Фиделова Куба и единствено Мексико не се подчини. То има зъб на САЩ, отнели му земи от единия океан до другия. Затова пък ние поразвивахме отношения с чедата на ацтеки, маянци и тъй започнахме да преподаваме езика ни в УНАМ (Мексикански Национален Автономен Университет), по него време с 320 000 студенти. Сред тях винаги ще се намерят достатъчно по брой желаещи да изучават родната ни реч, твърде различна от обичайно достъпните им.
– Като захванахме темата за българския език, ще подчертая, че Вие имате десетки статии, посветени на запазването на чистотата на българския език. Ще изредя само някои от тях: „България против българския език“, „Език нам насущний“, „Език български или англобългарски“, „Към англоезичие, пълен напред“ и още, още…Накъде сме тръгнали, г-н Стоянов? Ще съсипем ли езика, който прадедите ни запазиха дори под робство?
– Въпросът за опазване самобитността, чистотата на изказността ни за мен е болезнено важен и посредством демократясалата всепозволеност ѝ нанасяме непоправими щети. Знайно: език и мислене са неразлъчимо взаимообвързани, затуй с колкото повече буквени дошляци боравим в речниковия ни състав, толкова по-чуждоугоден, по-небългарски е/сме. Написал съм стотици статии в защита на говора ни мил, събрани в три обемисти книги: „Език нам насущний“(2023) , „На ползу езику“ (2025) и „Трите кръста на България“ (неотпечатана). Нужна е цялостна езикова политика, че да осъществим значителна положителна промяна, обаче на държабата не ѝ пука на дудука и на куйрука. Не ще и толкоз. Помислете колко много телевизионно, радиовреме бива разходвано, колко пространства посвещават списания, вестници да ни възпитават = обучават в чревоугодничество и как не щат да се занимават с нищо езиково, та лъсва съвсем ясно кое каква стойност има за тия осмърдителни средства: черпакът е по-силен от думата. Вярвам, че по милост Божия ще запазим речта си, но силно, излишно, кощунствено замърсена, каквато усърдно я правим от как демократясахме, чак и демокретенясахме.
– Чувала съм да казвате, че нашата книжовност започва, когато Кирил и Методий превеждат Библията. А има ли опасност нашата книжовност да бъде зацапана с английски думи при превода на дадена книга? Вие как сте съхранили чистотата му?
– Уви, за жал и срам, такава опасност има. Тя зависи от нагласата на прехвърляча, сиреч от готовността му да отстоява чистотата на говора ни. Редакторът също може да подкрепи опазването ѝ. Според моето разбиране това е техен дълг и трябва да бъде изпълняван, ако човек си върши съвестно (чети българолюбиво) работата. Лично аз гледам да употребявам колкото мога по-малко буквени дошляци.
– Каква е връзката между българския език и православието? Вие сте човек, който ходи на черква всяка седмица. Там ли се пречиствате, слушайки проповедта на свещеника, или предпочитате да прочетете православна книжка?
– Връзката Православие и български език е основополагаща и непреходна = неотменима с оглед възникването, развитието и целокупното осъществяване на книжовността ни, тоест описмения вид езиковост. Пълноценното пречистване за мен е постоянна потребност, а от там и бдителност да не изпадаме под съблазните на изкушението, а с Божията милост да го възмогваме. Ние българите сме в неизплатен и неизплатим словесен дълг към Църквата Майка, достатъчно е да помислим колко хиляди, хиляди нови, ясни, точни, читави думи са сътворени, превеждайки, съчинявайки, в нейното милостиво лоно. Въздействат ми пречистващо, укрепващо, както проповеди, тъй и четива.
– А като сте живели толкова дълго в Латинска Америка къде се кръстехте там?
– Аз не съм бил цял живот там. Сега, навършвайки първите осемдесет и пет, изповядващ православната вяра, късно стигнах до нея. В Куба и в Мексико не ходех да се черкувам. В столица Бразилия посещавах с двамата ми сина Момчил и Преслав гръцкия храм „Свети Георги“, съграден по проект на най-големия бразилски архитект Оскар Нимайер. Преслав следваше музика и ръководи една година черковния смесен хор. Момчил има образование по иконопис. Тук се черкувам в „Света София“, една от най-старите действащи християнски църкви в света. В нея Момчил се венча за бразилката Моника и по-късно кръстихме трите им деца.
– Вие сте дипломат. Били сте три пъти по три години културно и пресаташе в българското посолство в Бразилия. Каква беше ролята Ви за разпространението на българската литература и култура в Бразилия?
– За да отговоря на този въпрос, би трябвало да прегледам отчетните годишни доклади на посолството ни в Бразилия през годините, когато работих в него, съхранявани от Министерството на външните работи. Би ми било много любопитно, приятно, защото съм изпозабравил какво правих, но нямам време за това удоволствие. А такъв преглед би бил полезен даже не само лично, а и обществено, би хвърлил светлина върху двустранните ни културни вземодавания, би насърчил сегашни, предстоящи. Ако не ме лъже паметта, четири семестъра преподавах български език в Университета на град Бразилия, веднъж седмично, безплатно, далечко ходех с хаджи Пешовия файтон, един семестър водих бразилска литература в България, с изпит и оценки. В кратце: тази ми двуединна (културно-печатна) дейност не ще да е била мижава, щом за нея получих орден “Рио Бранко“, офицерска степен, а след години бях удостоен от същото учебно заведение (2012 година) с почетно докторство и съм единственият българин почетен доктор в Латинска Америка и Иберия. Преди това (2007 година) излезе писаният на португалски мой изследователски труд, озаглавен „Друмонд и България“ (с. 294), съдържащ десетки негови писма, почти всички до мен. За мнозинството бразилци той е най-големият им национален поет. Подобни неща върших в Мексико, затуй стоях там години пет, вместо обичайните две.
– „Чака ме светът“ – това е книгата Ви за Никола Вапцаров. Защо точно към този български поет има толкова голям интерес в страните, в които говорят испански и португалски език?
– Интересът е обясним с равнището на поетическите му творби и с читаво разпространителство, без тях двете съвършено непознат словесник не може проби сред инородци.
– Ваши публикации има в Куба, в Мексико, в Никарагуа, в Испания, в Еквадор, в Перу, в Гватемала, във Венецуела, в Аржентина, в Бразилия, в Коста Рика, в Португалия, в Австрия, в Русия, в Унгария, в Молдова… Каква цел си поставяхте с творчеството Ви, за да достигне то в тези държави?
– Не си поставям за цел да пробивам из чужбини, отдавна мина ми тоя мерак. Но имам две книги в Мексико, две в Бразилия, една в Унгария. Бидейки православен, разсъждавам така: не мога избра преди да се родя с каква народност ще кацна в мира сего, това го решават сили небесни, пък не знам дали не Самси Господ. Но във всеки случай моя смиреност да съм българин е пряко предопределено свише. Затуй предполагам, че в отвъдието може да ми бъде казано: ти като част от вселенския замисъл бе предназначен за българин, дълго те държахме на земята, какво ти направи като българин, я казвай сега да видим как изпълни заръката ни.
– Всички ли ще ни попитат в отвъдното какво сме направили за България?
– Аз смятам, че ще е така. Щом е отредено да се родим на българска земя…
– Преподавали сте, написали сте повече от четиридесет книги, превеждали сте, били сте дипломат… Кое надделява у Вас – писателят, преподавателят, преводачът, дипломатът?
– Не съм теглил на кантар койо натежава най, обаче от как блажено се пенсионирах яко преобладава писането. Натискам си гащите и щракам по компа, лесно, та чудесно.
– Аржентинският писател Хулио Кортасар, смятаният за един от най- изтъкнатите в Южна Америка – аржентинецът Хорхе Луис Борхес – поет, писател, преводач, португалският писател Фернанду Песоа с неговата „Книга за безпокойството“, една изповед на хвърчащи листове, която намират в сандък и я отпечатват, са автори, чиито книги са минали през Вашия преводачески талант. Кои техни книги преведохте?
– От Кортасар прехвърлих пет книги; от Борхес две: „История на вечността“и „Пясъчната книга“; от Карпентиер две: „Бароков концерт“ и „Гонитбата“; от Песоа две: “Фернандо Песоа“ и „Песоа Фернандо“. Първият ми отпечатан превод, разказ във вестник, е от 1963- та, пък най-новият датира от тази година, стихосбирка „Словосъздания“ от бразилеца Марко Лукези. На португалски съм превел „Обсерватория“, Левчева антология, “Разкази с тенец“, Йордан Радичков сборник тоже мое съставителство.
– Затова ли получавате орден Барон Рио Бранко?
– Отначало помислих, че ми се дава за особени заслуги към бразилките, а пък нещата излязоха съвсем различни. Вече без плоски шегички, не помня точната обосновка, но е за развитие на двустранните отношения в културата и съм дълбоко благодарен за оказаното внимание.
– Шест години след това сте награден от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с нагръден знак, а Министерството на културата Ви дава грамота. Не е ли странно да сте оценен толкова високо в Латинска Америка, а тук, Вие, който навсякъде говорите и пишете за свещения ни български език да остане нашият, истинският език, да превеждате, пазейки го, наградите Ви в България да дойдат след тези в чужбина ?
– Не е моя работа да умишлявам колко е или не оценено това, което върша. Важното е да ми бъде чиста съвестта: пред мен, пред България и най-вече пред Бог, че действам, до колкото ми позволяват моите скромни възможности, в съответствие с Неговите повели, а в случая те звучат взаимообратно: чиста душа – чист език и чист език – чиста душа, едното води към другото и обратно. Приемем ли твърдението за вярно, неизбежимо и неумолимо лъсва защо, защо тъй много неотстъпно езикът нам насущний е скорострелно, кощунствено, жестоко омърсяван.
– Г-н Стоянов, Габриел Гарсия Маркес е казал: „Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.“ По какъв начин стигнахте до върха на планината?
– Не съм си поставял за цел да изкатеря планина. Съзнавам, че никой не е писал толкова настоятелно за преизобилните, понякога смайващи сгоди на говора ни мил. Не ща да кукна себедоволен на върха, Господу моля се да ми отпусне още години, че да основем Всенародно Движение Езиковъзраждане и чрез него широкообхватно да милеем с дела за родната ни реч омайна, сладка.
– В живота сте се старали да запазите себе си или другите около Вас?
– Тази питанка не стои пред мен, сега първем я виждам отправена към моята особа и нямам отговор, не мога да премисля живота си, дирейки неин ответ. Често казвам: ако можеш, помогни, ако не – не пречи.
– Как изхвърляте предателите?
– Като проумяваме сторваното от тях и го избягваме, ако е възможно разобличаваме, заклеймяваме.
– Как ще спасим България от духовна нищета?
– Като съзнаваме, че духовното ѝ възвеличаване е наш личен и обществен дълг и се питаме нашите постъпки, бидейки даже най-обикновени, не спомагат ли, пряко или косвено, за духовната нищета или духовното издигане на България. Нека се запитваме: това, което правя, какви последици носи за милодрагото ни отечество, положителни или отрицателни и как да превърнем лошите в добри. Народът мъдър казал: имаш ли цел, път ще намериш, та: каква ми е целта, какво целя в семейството, в общуванията с приятели, в работата, в обществото. Нека се изпълваме с добри намерения, както изисква Православието и се стремим да ги прилагаме.
– Бъдете здрав! Благодаря, г-н Стоянов, че отделихте време да разговаряте точно с мен!
ПОСЛЕСЛОВ:
Благодаря на Господ, че ме е дарил с талант и чрез журналистиката ме среща с високо издигнати духовно хора. Така се пречиствам, обогатявам културата си и ставам по-добра.
22 април 2026 година Ирина Кирилова
