Интервю на журналистката Ирина Кирилова с поета Бисер Бойчев
22 Януари 2026 година
Той е един обикновен човек, който живее в град Шивачево. Ходи на работа в местното читалище, общински съветник е, член на Комисията по култура в община Твърдица, има издадени няколко стихосбирки, стиховете му се превеждат на различни езици, обича семейството си, обичан е и единственото, което иска, е да бъде здрав. Това, което ще прочетете по- долу, ще ви даде представа не само за поета Бисер Бойчев, но и за неговата житейска философия, за разбирането на живота, за красотата на българското слово в едно интервю.
– Стихотворенията Ви не са римуване на думи и търсене на ритъм. При Вас поезията е израз на чувства – чувства на надежда, чувства на радост, чувства на тъга…Къде ги търсите тези чувства? В околните, в обстоятелствата, в себе си?
– Не се търсят нито навън, нито в обстоятелствата. Ако ги търсим, ще ги загубим. Те са винаги в нас. Когато разберем, че правилните чувства са това, което ни трябва , поезията е един от начините да ги открием и признаем, независимо дали са надежда, радост или тъга. Светът и хората може да ги провокират, да ги отразят, но самите чувства се раждат вътре – в теб, в мен, в мястото, където всичко е неподправено, всичко е истинско. Понякога тихи, като шепот , понякога гръмовни като буря, но винаги истина, която чака, иска и много често моли да се превърне в думи.
– А кой може да ги стъпче? Задавам Ви този въпрос, защото моите чувства може да ги стъпче само човекът, който обичам.
– Чувствата могат да бъдат наранени от много хора, но да бъдат стъпкани само от този, на когото си ги поверил, само от този, на когото си дал сърцето си. Любовта е доброволно разпятие и тогава си най-уязвим. Рискът да останеш без защита и да се довериш на неправилния човек е част от любовта, но смелостта да обичаш е по- голяма от всяка болка. Тя е най-високата радост и най-дълбоката рана. Всичко друго е шум.
– Грешен ли е моят ход, след като знаете, че имам ярка мисъл?
– Ярката мисъл не прави хода правилен. Тя не гарантира липса на грешка. Тя просто дава повече светлина, за да видиш пътя. Но светлината създава сенки, а стъпките там не винаги са сигурни. Ярката мисъл не ни прави праведни. Тя само ни прави по-самотни в избора. Колкото по-ясно виждаш, толкова по-тежко носиш отговорността за всяка крачка.
– Какво е разстоянието от ярката мисъл до грешния ход? Нали точно умните хора имат ярка мисъл, а това предполага, че няма да направят грешен ход?
– Това разстояние се нарича човек. В него има страх, надежда, гордост, любов. Умните хора не грешат по-малко. Те грешат по-съзнателно. Те знаят какво може да се случи и въпреки това избират – от любов, от вяра, от надежда, или от гордост. Грешният ход не е отсъствие на мисъл, а победа на нещо по-силно от нея и в определени моменти е единственият начин да стигнеш до истината.
– Моля се само за всички грешният ход да не е фатален, за да не отидем там, където Вие казвате, че всеки има „късче небе“. Ако имаме това небе, за да гледаме златистите отблясъци на слънцето, на луната, на звездите – добре! Но ако имате предвид, че отиваме горе и за нас е отредено късче небе, как да живеем с надежда и мечти?
– „Късчето небе“ не е присъда. То става страшно само ако го приемем като край. Истинското небе е вътре в човека – там, откъдето още можем да вдигнем поглед и да видим светлината. Понякога тя е слънце, понякога звезда, а понякога – просто смисъл.
– Но понякога се лутаме и правим грешки!
– Грешките не са фатални, докато питаме. Докато се съмняваме. Докато ни боли от въпроса как да живеем с надежда и мечти. Този въпрос вече е живот.
Надеждата не обещава сигурност. Тя е избор – небето да не бъде утеха след края, а посока сега. Истинският ад е живот без надежда. А тя е тиха – да станеш и да продължиш, без да знаеш защо. Това не е слабост. Това е човешко.
Мечтите не ни гарантират бъдеще. Те ни пазят живи в настоящето. Мечтите са крехки. Носим ги внимателно като искра в шепата, като вода в тъмното, за да стоплим някого, или утолим жаждата му.
Ако има „горе“, то не отменя „тук“. Ако има небе след нас, то започва от начина, по който живеем. А за късчето небе – всеки има късче небе – то не е отредено. Трябва да се извоюва.
С избора.
С думите.
С погледа нагоре, когато си поставен на колене.
– Кога мечтите са тесни, както Вие пишете в едно от стихотворенията си?
– Мечтите стават тесни, когато престанат да ни водят и започнат само да ни успокояват. Когато ги намаляваме, за да не ни боли, ако не се сбъднат. Когато ги напасваме към страха, а не към същността си.
Те са тесни и тогава, когато са само за нас – без място за другия, без риск, без излизане извън собственото удобство. Когато мечтата вече не изисква път, усилие или жертва, а само търпеливо чакане и се свива, свива, защото животът ни е притиснал. Случва се. Опасното е, когато свикнем с това свиване и го наречем мъдрост. Тогава мечтата ни вече не расте, а ни побира и тогава е тясно. Истинската мечта винаги е малко по-голяма от човека, който я носи. Кара го да се протяга, да греши, да върви. В мига, в който престане да ни предизвиква, тя вече не е мечта, а компромис.
А компромисите, колкото и да са удобни, нямат небе над себе си.
– Според поетичните Ви метафори, животът е едно голямо хоро. Да, ние го изиграваме това хоро с всичко, което ни се случва. Дали ние избираме ритъма на хорото, или ни е отредено как да го играем, обобщение няма да правя. Всеки има свое решение, свой път, свой избор. Но въпросът е в това, че хорото означава да сме се хванали за ръце. А ние не сме. Всеки играе своето хоро. Вашият живот не е лек. Какъв е ритъмът на Вашето хоро?
– В никакъв случай не е леко и равномерно. Играе се по ръба, не на мегдана. Ритъмът му е бавен и надявам се, устойчив – не тропот, а дишане. Има тактове на мълчание, паузи, в които кракът виси над празното, и после – едно не толкова сигурно стъпване, но стъпване, защото иначе няма накъде да се върна.
Не вярвам в това хоро, което е само весело. Истинското се играе със стиснати зъби, понякога със затворени очи. Ритъмът му се променя от загуби, от срещи, от вина, от прошка. Но ако има нещо постоянно, то е намерението да не пускаш ръката, дори когато другият я е дръпнал.
Права сте! Днес всеки играе сам. Кръгът е разпаднат, музиката идва от различни посоки. Затова моят ритъм е такъв, че да оставя място. Да не бърза. Да може някой, ако реши, да се хване. Не насила. Не по навик. А от нужда. Усетил в моя ритъм своя пулс.
– Истина и свобода – две ценности, в които Вие вярвате. И колкото повече остарявате, все повече лъжа и зависимост ли откривате?
– Не бих казал, че откривам повече лъжа и зависимост. По-скоро ги разпознавам по-ясно. Когато си млад, вярваш, че те са изключение. С времето разбираш, че често, за съжаление, са правило. Това не е разочарование, а трезвост.
Годините не ме направиха по-недоверчив, а по-внимателен. Лъжата вече не идва шумно, тя идва под формата на удобство, на оправдание, на „така е по-лесно“. Зависимостта рядко е насилие – по-често е навик, страх да не останеш сам, или нежелание да платиш цената на свободата.
– И продължавате да вярвате в истината и в свободата?
– Не вярвам по-малко в истината и свободата. Напротив. Колкото по-рядко ги виждам чисти, толкова по-ясно знам защо са необходими. Те не са даденост, а избор, който се прави всеки ден – понякога тихо, понякога болезнено. Свободата не е да правиш каквото искаш, а да не лъжеш себе си. Истината не е да казваш всичко, а да не предаваш същественото.
С възрастта човек губи илюзии, но ако има късмет, запазва посоката. Аз се старая да пазя именно нея.
– Г-н Бойчев, когато четях книгите на Эрнст Мулдашев за неговите експедиции в Тибет и за необикновените явления, които открива, разбрах, че има жива и мъртва вода в езера на тази странна планина. Даже, когато екип влиза навътре в „мъртвото езеро“, за да вземе проби, водата изведнъж побеснява, завърта лодката и едва се спасяват да не загинат. Вие също вярвате в побеснялата вода. Да не би да сте я виждали с Вашия поетичен поглед?
– Не съм виждал побесняла вода в буквалния смисъл, както я описва Мулдашев, но съм я усещал.
Водата, както и човекът, има памет. Тя е дълбока, тиха, понякога строга. Когато я нарушиш или влезеш без уважение, тя реагира. Може би не „побеснява“, а просто защитава своя ред и баланс – както природата, както и човешката душа, когато я притискат твърде много.
Живата вода утолява жаждата. Не само физическата, но и вътрешната. Мъртвата е изгубила връзка със смисъла си, както човекът може да загуби своята, ако живее против себе си.
А ако някога съм „виждал“ побесняла вода, то е било в очите на хора, които са прекрачили граница – своя или чужда. И поезията не описва чудо, а напомня: не всичко е дадено, за да бъде докосвано без мярка.
– Много вярвате в прошката. В християнството е казано да се покаем, да се смирим и да простим. Да, аз съм съгласна с Вас и като Вас питам: Как да простим на враговете? На тия, които са ни лъгали, които са ни унижавали, които са ни пожелавали зло, които ни завиждат и мразят?
– Да си призная, дълго време не вярвах, че мога да простя. Не защото не исках, а защото болката беше по-силна от думите. Имало е хора, които са ме лъгали, унижавали, отричали. Как да изтриеш това с едно „прощавам“? Разбрах обаче, че ако не простя, оставам завързан за тях. Те продължават да живеят в мен чрез гнева ми. Прошката не идва изведнъж. Тя идва като умора от омразата. Решение да не ставаме подобни на онова, което ни е наранило. И не простих, защото са го заслужили, простих, за да остана цял.
– След като Ви разпънах, но Вие останахте на хорото, сега ще Ви сваля на топло и удобно място, където се раждат и живеят Вашите стихове. Получихте две награди: на „Ротари клуб“ – Ямбол и статуетка на скулптора Гроздан Грозев – Пегас, митичният крилат бял кон, който, където тропне, вода извира. И двете награди са свързани с поезията Ви. Повече подробности?
– Мястото, където се раждат стиховете, никога не е удобно. То е кръстопът между болката и надеждата. Всяко раждане минава трудностите на съмнението, през въпроса дали ще имаш сили да продължиш. Поезията не се появява в уюта, тя идва там, където човек остава насаме със съвестта си.
В навечерието на Деня на народните будители – 1 ноември, бях номиниран от Сателитен „Ротари клуб“ – Твърдица и „Ротари клуб“ – Ямбол за „Будител на годината 2025“. Наградата получих от президента на „Ротари клуб“ – Ямбол – г-жа Снежана Енчева. Приемам това признание не като венец, а като отговорност. Това бяха хора, обединени не от суета, а от смисъл – от вярата, че доброто е общо дело. В тяхното мото „Единни за добро“ усетих не лозунг, а начин на живот.
Статуетката „Пегас“ дойде тихо. В първите дни на януари 2026 година ми я изпрати Гроздан Грозев – скулптор и автор на статуетката. Тя е награда за първото ми място в литературния конкурс „Доброслов“. За мен този Пегас не е мит за слава, а знак. Когато носиш думите честно, те сами намират пътя си и онова, което е твое по съдба, не се губи – то чака своя час. А може би не е случайно, че ме намери именно в годината на Огнения кон. И двете награди приемам като свидетелство, че поезията не принадлежи на автора. Тя е даденост, която минава през него, напомняне, че думите не са за украса, а за служене. Служене на човека, на истината и на светлината, която още не сме изгубили.
– Накрая ще ви попитам, г-н Бойчев, ако сега Ви кажат да спрете да пишете стихове, каква част от живота Ви ще се срути?
– Нищо. Нищо няма да се срути. Защото поезията не е нещо, което може да бъде спряно отвън. Тя се ражда от свободата, а свободата не се дава и не се отнема – тя се отстоява. Истината също. Няма кой да каже на един поет да млъкне, ако думите му идват от място, по-дълбоко от страха. Историята познава опитите да се заглушава словото, да се прекършва мисълта, да се наказва истината. Познава и техния край.
Това е причината да вярвам, че нищо няма да се случи. Защото, когато човек служи на истината, а не на удобството, словото не принадлежи нито на властта, нито на времето. То остава свободно. И докато има свобода, ще има и поезия.
– Имате ли намерение да напишете книга за Вашия живот?
– Госпожо Кирилова, и вие знаете, че не съм спирал да го правя.
Всеки стих е изповед, всеки ден е строг редактор.
– Тогава да завършим това интервю с едно Ваше стихотворение:
Знаеш единствено, Господи ти,
кое начало е, къде е края.
Аз съм безмерно щастлив да съм жив
и да обичам, ми стига да зная.
Глътка водица със залъка хляб,
някак си ще му намеря колая.
Радостен, жив на света на инат
аз да обичам, ми стига да зная.
Мислите изстрели с думи куршум
Боже, на целия свят и безкрая,
как да направим от тях светъл ум?
Аз да обичам, това само зная.
Как да превърнем отново в мечти
тъмният ъгъл на мрачната стая?
Как на врага си да кажем прости?
Аз да обичам, това само зная.
Как този кратък живот да блести?
Аз ще обичам, със сигурност зная.
Другото, Господи, знаеш го ти,
къде начало е,
къде е края.
Бисер Бойчев
