Интервю на журналистката Ирина Кирилова с проф. Аврам Ескенази
Ще започна това интервю с разказ за проф. Аврам Ескенази. През 2024 година излезе книгата ми „Закъснели срещи“, в която освен проза, журналистически разследвания, стихотворения, включих в нея интервюта с най-интересни българи от страната и от чужбина. Сред тях беше и той. В един зимен ден професорът пристигна в къщи, за да вземе книгите, които аз подарих на хората от София, дали интервю за моята книга. Подредих ги в един кашон, а в друг сложих шестте екземпляра за Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Проф. Ескенази измина 150 километра от София до моята къща насам и толкова на връщане, което беше изключителен жест към мен. Нагостих го с домашно приготвен бабек и направена от мен баница. Това, че прехвалва баницата ми не е причината, поради която разговорите ни с него са интелигентни, етични, културни… Това, че ме кани в къщата си във Варна всяко лято, а аз не отивам, за да не притеснявам семейството му, не прекъсва уважението ми към него, защото никога няма да забравя благородството му. Още повече, че сега, когато излезе новата ми книга „Стъпки към високото“, той отново предложи да дойде да вземе книгите за София.
– Проф. Ескенази, безспорно това благородство води началото си от първата половина на XIX век, когато се е родил Вашия прадядо – Христо. Той става свещеник в Крушево – Македония. Кое е дало повод на турците да го осъдят на 101 години затвор? Изглежда той не е бил от мирните глави.
– Прадядо ми поп Христо Стефанов е бил поканен от старейшините на Крушево да стане свещеник в новооткритата църква „Успение Богородично“. Идеята била църквата да се отнеме от гърците и в нея да се служи на български. Дядо ми приел, църквата била завзета и коледната служба за 1869 била извършена от него за огромна радост на българите от Крушево. После ходил една година с охрана, защото гърците не искали да се примирят със загубата. Уважението към него нараствало с годините и в един момент българския район на Крушево започнали да го наричат “Папа Христе Махалеси” (Махалата на поп Христо).
Макар и разочаровани от Берлинския договор, българите от Крушево не се отчаяли и започнали подготовка за бунт, днес известен като Охридското съзаклятие. Турците обаче не спели, намерили се и предатели и през април 1881 около 800 съзаклятници били арестувани. През септември в Битоля се провел процес срещу около 200 от тях. Повечето били осъдени на затвор от 3 до 15 години, но прадядо ми, като един от ръководителите на съзаклятието, получил 101 години заточение. Цял роман е историята с трите години, излежани в Битолския затвор, неуспешният му опит за бягство оттам, преместването му за заточение на остров Лесбос, новото му бягство, неволите му по Атонските манастири, достигането до Цариград и оттам вече, с помощта на Екзархията и на консула – д-р Вълкович, прехвърлянето му с кораб до Варна в началото на януари 1885.
– Къде се намира прадядо Ви, когато вече не сме под турско робство?
– Той е назначен за свещеник в църквата в село Хадърча, Варненско, днес Николаевка. Служи там до 1910 година. Продължава във Варна до 1919, където живее при сина си Никола и тогава се пенсионира. Умира през 1937 година.
– Прочетох, че петте деца на прадядо Ви са дадени на роднини, когато майката се удавила. Той ги търси, намира само две, едно от които е дядо Ви – Никола Попов. С тези две деца се заселва във Варна. Значи Вас трябва да Ви смятаме за един от кореняците на морския град.
– Щом казвате. Но за мене е по-важно, че и днес, 60 години след като се преместих в София, продължавам да се чувствам много повече варненец, отколкото софиянец.
– Дядо Ви трябва да е гледал доста надалеч, след като по онова време е бил съдия в Окръжния съд във Варна.
– Всъщност след като е бил две години стажант-съдия във Варна, бил е назначен за кандидат-съдия в Пловдивския окръжен съд. Но малко преди да встъпи в длъжност, участвал в конгреса на правниците и подписал телеграма до Фердинанд за лошото управление на властващата тогава партия. Резултатът бил светкавичното му уволнение. Това ускорило началото на кариерата му като адвокат. Тази кариера продължила до 1945 година. Прекъсната е веднъж заради трите войни (1912-1918), в които е бил взводен командир, раняван на два пъти, награден и достигнал до чин капитан. Второто прекъсване е заради кметуването му (1927-1930).
– Андрей Ляпчев е един от големите български държавници. Когато умира от рак, той казва: „Пазете Търновската конституция, пазете българската държавност…“ Дядо Ви е дълбоко свръзан с Македония, Андрей Ляпчев, роден в Ресен, Македония, цял живот е мечтал за присъединяването на Македония към България. Дали това не е причината дядо Ви да се кандидатира за кмет на Варна от „Демократичен сговор“?
– Дядо ми Никола винаги е бил много деен. Като студент например прави пет публикации по различни правни проблеми. Още преди 1910 година е избран за известно време за председател на окръжната комисия на Демократическата партия. Като делегат от Варна участва във Великия македонски събор в София през 1919, на който е избран за председател. Що се отнася до конкретния Ви въпрос, отговарям Ви с цитат от неговите спомени: „С Андрея Ляпчев ме свързваше старо добро познанство. Той и варненски приятели ми дадоха идеята да стана кмет на града и през 1927 година бях избран за такъв“
– Има един каталог, издаден от община Варна и в него е вписано името на дядо Ви като кмет. Администрацията на община Варна определя Никола Попов като инициативен, разбиращ и търсещ начини за просперитет на Варна кмет.
По време на управлението му се приема регулационния план на града, ускорява се покриването на улици с китон и павета, правят се нови шосета на улиците „Цар Борис“, „6-ти септември“, „Мария Луиза“, бул. „Фердинанд“, бул.“Сливница“ и други. Изработва се план за квартала „Сев-Севмес“. Продължава работата по водоснабдяването и електрификацията на отдалечените райони и Евксиноградския път, създава се специална винарска лаборатория за безплатни анализи на болни вина. През мандата на Никола Попов се извършва ремонт на Летния театър, рибните хали, пощенските станции. Той лично съдейства за увеличаването на капитала на фонд „Доизграждане на варненския театър“. И още много неща, за които искам Вие, професор Ескенази, да разкажете.
– Вие изброихте наистина важни негови приноси за добруването на варненци и на Варна. Мога да добавя към това активното му участие в проектирането, финансирането и построяването за рекордно кратък срок на Морското казино, превърнало се в една от емблемите на Варна. По негова инициатива се сформира комитет, който да се занимава с решаване на въпросите за подпомагане на бедните деца и издръжката на безплатни ученически трапезарии, както и с построяването на приют за възрастни хора. Но аз поставям над тези малко или повече конкретни полезни дела неговото виждане за превръщането на Варна в наистина модерен курорт. Знае се, че Варна е обявена официално за курорт преди неговия кметски мандат. Той е обаче първият, който обръща внимание на това, че курортното дело е бизнес и към него трябва да се подхожда по съответния за един бизнес начин. Тези свои идеи той упорито популяризира и съдейства по всякакъв начин за реализацията им. Давам само два примера:и – 14 юни 1929, а на 15 август 1929 – Заповед за ограничаване на движението на тежкотоварни ППС по някои варненски улици. Всъщност и Морското казино, което споменах преди малко, е добър пример – към него по инициатива на Никола Попов се изграждат „Дванадесет дюкяна, които да служат за изложба на български произведения“.
– И за всичко това Никола Попов е осъден от Народния съд години тъмничен затвор! Защото е знаел чужди езици, защото си е плащал със свои пари командировките в чужбина, защото е бил човек с интелект, възпитание и култура?
– За жалост не е единственият. Като нямало за какво да се хванат, обвинен бил в шовинизъм заради поздравителна статия във вестник „Варненска поща“ по случай навлизането на българските войски в Македония през 1941. Впрочем дядо ми винаги е бил съгласен с тезата на баща си – поп Христо, който в своите спомени, като посочва родното си село Сопотница, Битолско, добавя: „Както в тая енория, така и в околните други, населението беше чисто българско“
– Как живяхте с мисълта, че дядо Ви е „народен враг“, че са взели част от имуществото му, докато го реабилитират в 1996 година?
– Майка ми от ранно детство много ясно ни обясняваше подробно родовата история, като особено наблягаше на личността на дядо ни. Така че винаги съм бил наясно с фалша на „народния враг“ и придружаващите го лъжи. Но имаше практически последствия. Пратиха ме войник, както и брат ми и братовчед ми Николай, в Строителните войски. Всъщност нашето с Илко беше по две причини – най-вече заради въпросната присъда на дядо Никола, но също и заради сестрата на баща ми, която от 1946 година съвсем законно живееше във Франция. Когато трябваше да стана научен сътрудник, бавиха процедурата ми необичайно дългите осем месеца. Когато дойде време да стана доцент – мотаха ме три години. Добре, че имах ръководители, които държаха на служителите си и правеха чудеса, за да се преборят с мракобесническата система. Ще ми позволите да спомена трима от тях (вече покойници), на които винаги ще съм благодарен – директорът ни академик Любомир Илиев, прекият ми ръководител доц. Димитър Добрев и академик Благовест Сендов.
– Дъщерята на дядо Ви става съпруга на Моис Ескенази. От там е Вашата фамилия. Вие каква кръв носите – македонска, българска, еврейска? Всъщност то македонската и българската са с един и същи ген, но Вие сте православен християнин. Като прадядо Ви Христо, като дядо Ви Никола Попов…Майка Ви ли е била силната личност в семейството?
– Трудно е да правя класиране. Една от причините баща ми да има реномето на един от най-добрите варненски адвокати, беше, че се бореше докрай за каузата на всеки свой клиент. Наред с това му качество имаше и други, които го правеха силен характер. Но е вярно, че и майка ми беше такава. Не знам как са решили въпроса, но това, което казвате е факт – и аз, и брат ми сме православни християни, кръстени по канона и със съответното кръщелно свидетелство. Но по-важен е не този ритуал, а възпитанието, с което майка ми се занимаваше. То явно беше повлияно от наличието на поне трима известни нам свещеници, преки предшественици в родословното дърво на майка ми. Признавам си, че постепенно през годините доста се приближих до атеизма, обаче си останах завинаги с християнските ценности, внушени ми през детството. Но нямат ли те всъщност универсален характер, също както и юдейските ?
– Брат Ви – д-р Илко Ескенази е защитил дисертация и е бил научен сътрудник в Института за държавата и правото на Българската академия на науките. Преподавал е в Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, в школата по патентно право – София, в Икономическия университет във Варна. Кой го покани в 1990 година да влезе в политиката?
– Много бурни бяха събитията тогава. Някои неща ми се губят, но помня, че няколко юристи и икономисти (за жалост си спомням само Валери Борисов, по мое и не само мое мнение – един от най-добрите юристи по финансови, данъчни и банкови въпроси) сформираха нещо като група за действие в края на 1989 година. Обсъждаха юридическите и икономическите аспекти на промените, които предстояха, и намираха начин да направят резултатите от своите обсъждания широко достояние, доколкото беше възможно. Кога и как точно се включи той в СДС във Варна, вече ми е трудно да кажа.
– Да напомня, че във Великото народно събрание изборите бяха мажоритарни, което означава, че д-р Илко Ескенази е станал народен представител с името си.
– Всъщност изборите бяха смесени – половината депутати бяха избрани мажоритарно, другата половина – пропорционално. Според мене Илко беше във варненската пропорционална листа и от нея беше избран. Това беше естествено, защото той беше наистина известен, но най-вече в научните и юридическите среди и нямаше достатъчна популярност за мажоритарен кандидат. Популярен стана с дейността си във Великото народно събрание и на следващите избори той и Александър Йорданов бяха на разменени начала на първо и второ място в листите във Варна и Добрич.
– Като председател на Комисията по имуществото на партиите той безспорно си създаде много врагове. Аз съм правила журналистическо разследване за санаториума на ЦК на БКП в Хисаря, изграден върху общинска земя по решение на БКП, влязох след 10 ноември 1989 година в резиденцията на Министерския съвет и УБО в същия град и имам представа какви интереси е засегнала тази комисия. Смел човек ли беше брат Ви, или беше въодушевен от демокрацията, за която очаквахме да ни спаси?
– Права сте, че с дейността си в тази Комисия той натрупа сериозен политически актив. Ясно е, че си е спечелил и врагове. Но още тогава той показа способността си да преговаря и да постига компромиси с разумните си противници, без да отстъпва от фундаменталните си принципи. Продължи така до края на живота си. И до днес, когато за жалост вече твърде рядко се срещам с моя колега математик Васил Коларов, последният управител на БНБ преди промените и зам. председател на тази Комисия, той със задоволство ми припомня, колко резултатно и с взаимно уважение са работили с Илко. Това, разбира се, се дължи на характера на Илко и на способностите му. Дължи се също и на възпитанието ни. Тук вече много сериозен принос има и баща ни, завършил право в университета в Гренобъл, който ни възпитаваше в демократичните ценности и в осъзнаване на недостатъците и абсурдността на системата, в която живеехме до промените.
– Д-р Илко Ескенази споделял ли е за милионите на Българската комунистическа партия или беше дискретен човек?
– Част от задълженията и дейността му, както като вицепремиер, така и като депутат, беше проследяването на значителните суми (според Кольо Парамов, а той не е кой да е, над милиард и половина долара), които се оказаха липсващи в държавата след промените, свързани в повечето случаи с външнотърговските организации. Илко беше наясно с рисковете, които поема, но твърдо се въздържаше да споделя както със съпругата си Лидия, така и с мене каквито и да е данни по въпроса, просто заради нашата безопасност. Но по отделни признаци личеше, че се занимава системно с проблема.
Веднъж бях в кабинета му в Министерския съвет и докато разговаряхме, се получи телекс. Той го погледна и само каза, че телексът е дошъл от чужбина и потвърждавал хипотезата му за едни изчезнали пари. Другото, което ми е казвал (и това е май всичко по темата), е, че с премиера Филип Димитров са поканили и приели двама германски експерти по търсенето на парите на ЩАЗИ. Но какъв е бил резултатът – не знам.
– През 1992 година д-р Илко Ескенази става заместник-министър председател. Малко хора знаят, че още тогава България се подготвя за Европейския съюз. Участието на брат Ви в този процес?
– С риск да прозвучи нескромно – в първия етап, реализиран във втората половина на 1992 година от правителството на СДС и формализиран от следващото правителство с подписване на договора за асоцииране на България към ЕС, ролята на Илко беше решаваща. Назначиха го за ръководител на междуведомствената комисия по асоцииране на България към ЕС, която след много сериозна подготовка проведе няколко кръга преговори, множество консултации и оформи необходимите документи за асоциирането. Искам да подчертая, че той подбра за конкретната работа най-добрите и подходящи специалисти, без да се съобразява с политическата им принадлежност, но все пак след като в лични разговори с тях се убеди в положителното им отношение към задачата. Ще дам само един пример. Той привлече Станислав Даскалов, един отличен специалист в своята област, който по думите на Илко по-късно наистина е дал своя голям принос. А Станчо (с него покрай Илко станахме добри приятели) си беше с леви възгледи, беше после министър на външните работи в правителството на Беров.
– Какви бяха интересите му извън държавната работа?
– Изключително широки и разнообразни. Играеше тенис, през 1964 година даже стана републикански шампион в своята възрастова група, а като студент пък играеше в отбора на Софийския университет. Свиреше на пиано както класически пиеси, така и най-разнообразни песни, предимно по слух за радост на компанията. Френски език научи на много високо ниво с частни уроци още от дете, а английски – в студентските си години. Във всеки случай това му помагаше много не само в чисто научните му занимания, но и по-късно в държавната му работа. Във френския сенат беше изнесъл доклад за положението в България само по тезиси, а после над 40 минути е отговарял свободно на въпросите на сенаторите. В Лондон беше дал интервю на английски език на един от водещите журналисти на BBC. Разбира се, говореше и четеше свободно на руски. Пишеше много добре. Особено на млади години съчиняваше сценариите, по които компанията ни се забавляваше. Веднъж беше за султанското дембелхане, втори път поставихме цяла опера, трети път със специална церемония чествахме годишнината от рождението на виконт де Сантасе, уж създателят на играта на карти сантасе и пр.). Беше изключителен кулинар и гастроном. От една страна беше ученик на майка ни, която по общо признание готвеше на високо ниво, от друга – беше се снабдил с гастрономическия Ларус (френската гастрономическа енциклопедия) и други кулинарни пособия и реализираше от тях рецепти. Проявяваше и фантазия. Веднъж беше приготвил кулинарно плато «Битката при Трафалгар» с развълнуваното море, корабите, оръдията и други подробности – всичко направено от подходящи продукти – яйца, червен и черен хайвер, майонеза, деликатесни риби и т.н.
– Къде са архивите на брат Ви – статии, научни трудове, работил е върху закони като народен представител…
– След смъртта му от Държавна агенция „Архиви“– не помня какво беше името ѝ тогава, ни се обадиха и казаха, че по закон трябва да им предадем всякакви негови документи. Естествено с Лидия се съгласихме и с двама-трима приятели обиколихме местата, където имаше такива документи. Оказаха се доста обемисти. Наложи са да намерим един все пак неголям камион, закарахме ги и ги предадохме. Помня, че тогава се консултирах с Веселин Методиев по процедурата и между другото той ми каза, че сътрудничката, на която е било възложено да обработва предадената документация, е много сериозна и ще си свърши както трябва работата. За съжаление вече не помня името ѝ. Оставихме си само малък брой стриктно лични снимки, писма, бележки и подобни, които си поделихме със снаха ми Лидия.
– Краят на септември 1994 година е. Той е във Варна. Излиза в открито море с джет. Имате ли вече смелостта и спокойствието да разкажете какво стана на 28 септември?
– Не ми трябва смелост в случая. Трябва ми информация, а такава има съвсем обща, повечето от която е и общодостъпна. Разполагам с материалите от следствието, професионално е водено. Както е известно, заключението е нещастен случай.
– Много хора не повярваха, че морският човек, опитният плувец, смелия кормчия се е удавил точно във водите пред резиденцията на управляващите. Какво е това, проф. Ескенази? Прадядо Ви гонен и осъден от турците, дядо Ви осъден от комунистите, брат Ви, загинал при демократите?
– Чувал съм какви ли не хипотези, някои съвсем фантастични, други звучащи правдоподобно. Получавал съм и съвети да не се опитваме да ровим надълбоко. Трудно е да се разбере дали това бяха добронамерени съвети на предпазливи хора, които искат да ни спестят обичайните и безрезултатни сблъсъци с администрацията, или пък напълно сериозни предупреждения, за които имат основания. Имахме общ близък приятел, днес покойник, който заемаше една от най-висшите позиции в МВР за известно време след смъртта на Илко. Когато напусна поста си, позволих си да го питам дали е проучвал въпроса и ако да – какъв е резултатът. Отговори ми, че се е опитал сериозно да направи проучване в рамките на пълномощията си (а те не бяха малки), но не е стигнал до нищо определено.
– Няма да Ви връщам към деня, в който от цялата страна и от Варна хиляди хора са дошли на погребението на брат Ви. Но той не е забравен дори и днес, когато млади хора получават стипендия за разработки в областта на правните, икономически и политически науки от „Мемориален фонд д-р Илко Ескенази“. Вашето семейство ли ги награждава след конкурса?
– Всъщност наградите, които носят името на Илко, са две. Първата е на Фондация „Св. св. Кирил и Методий“, финансирана и организирана от нея и по-точно на Мемориалния фонд „Д-р Илко Ескенази“ към нея, учреден в края на 1994. До 2004 всяка година след конкурс приемахме по пет студенти второкурсници по право и по икономика. На тези млади хора давахме стипендии, организирахме им лекции на видни български и чуждестранни експерти и политици. Осигурявахме им и авторитетни научни ръководители, под чието ръководство всяка година до завършването си те навлизаха в дълбочина по определени теми от интеграцията на България към ЕС и правеха съответни разработки. От 2005 година, с наближаването на присъединяването на България към ЕС, променихме схемата и ежегодно организираме конкурс за млади юристи и икономисти до 35 годишна възраст на посочени от нас 4-5 теми, свързани с България и ЕС. След рецензиране от авторитетни специалисти, комисия определя двамата лауреати, които на церемония получават наградите си (по 3000 лв. всяка) от министър, европейски комисар или лице с поне подобен ранг и престиж. Досега наградите са връчвали Меглена Кунева, Кристалина Георгиева, Гергана Паси, президентите Плевнелиев и Стоянов, Даниел Митов, Томислав Дончев, управителят на БНБ – Димитър Радев, Филип Димитров, Даниела Бобева, Соломон Паси, Екатерина Михайлова. Ние с Лидия участваме както в комисията по наградите, така и в самата церемония.
– А втората награда?
– Втората награда е моя инициатива и се финансира от мене и двете ми дъщери Лиляна и Любомира. Аз преподавах между 1996 и 2021 година като извънреден и после като редовен професор в Икономическия университет във Варна. През 2013 година с активното участие на моя колега от този университет и приятел – Георги Зеленков предложихме на ректора – проф. Илиев и той одобри учредяването на ежегодна награда за най-добър студент по информатика, определян от комисия и по строго регламентирани критерии. Тя е на името на баща ми Моис и на Илко. И двамата са преподавали в този университет, даже баща ми го е завършил и като второ висше образование. А Илко е свързан силно с информатиката. Неговата дисертация, защитена през 1980 година, беше относно правната защита на софтуера – първа разработка на подобна тема в България и една от малкото по света тогава. Даже го бяха канили в WIPO (Световната организация за интелектуална собственост) в Женева и той изнася на два пъти там доклади. Та тази награда се дава вече за единадесети път. Сега е 1500 лв. В известен смисъл тя повлече крак и в Икономическия университет се дават в момента седем такива награди. Едната от тях е за юристи, учредена и финансирана от братовчед ми Николай Попов. Тя е на името на общия ни дядо Никола Попов и на баща му Владимир Попов. Любопитното е, че и двамата, освен адвокати, също са били и преподаватели за по няколко години в този университет. Хубаво е, че и настоящият ректор – проф. Станимиров силно насърчава това „наградно движение“ и винаги лично връчва наградите на празника на университета.
– Проф. Ескенази, с каква мисъл заспивате вечер, когато си мислите за брат Ви? Не се ли питате политиката ли го уби?
– Майка ни Люба беше на 85 години, когато Илко си отиде. Както споменах, тя беше корава жена със силен характер. Разплака се единствено, когато полагаха ковчега му в гроба. Какво е изпитвала тогава и в следващите десет години до смъртта си, тя си е знаела. Направи и още едно нещо – закле ме (никога друг път не го е правила) да не влизам в политиката. Е, аз така или иначе нямам подходящите способности за това и не ми беше трудно да откажа, когато по очевидни причини ми предложиха да се включа активно в политиката.
А по първия Ви въпрос – едва ли е важно какво аз си мисля. Струва ми се, че е далече по-важно какво правя, за да запазя паметта както за Илко, така и за другите ми предци, които са оставили по-малка или по-значителна положителна следа в обществото ни.
– Благодаря Ви за това интервю! Извинете ме, разстроих Ви, но заради всички, които живеят днес, си заслужава да си спомним за д-р Илко Ескенази – един голям държавник и политик, чийто име остава в политическата ни история и в историческото развитие на България.
Ирина Кирилова в интервю с проф. Ескенази
Септември 2025 година
