Атанас Капралов пред журналистката Ирина Кирилова
Поетите са особени хора. Казват, че техният талант да съчиняват стихове,
идва отгоре. Но да си поет и да ръководиш Националния литературен
музей, това вече е свързано с отговорност и обич към работата.
Атанас Капралов от 2017 година е директор на тази престижна институция.
Сигурно точно там му е мястото. Неговите стихове са представяни в
Лондон, в Чикаго, в Париж, във Виена, но той, заедно с екипа си, обгрижва
къщите на най-ценните български поети и писатели. Висок, слаб, със сини
очи, той ми вдъхна доверие, още преди да включа микрофона. И както
сами ще се убедите, не съм сгрешила да се докосна до неговия свят.
– За кое Ви е най-мило, г-н Капралов – за някогашния Съвет за култура,
за времето, когато сте били уредник в музея „Пеньо Пенев“, или за
директорското място в Драматичен театър „Апостол Карамитев“-
Димитровград?
– Всички тези работни места, през които съм минал, са важни за моето
развитие и за всяко едно от тях аз си спомням с умиление и с носталгия.
Скътал съм добър спомен за повечето от тях. Когато бях в дом-музей
„Пеньо Пенев“, се чувствах на мястото си, защото пазех духа на един голям
поет, а и самият аз намирах време за творчество. Беше в навечерието на
демократичните промени, в кипежни години, заредени със светли
очаквания. Моето работно място често се превръщаше в сборище на
романтици и мечтатели. Пристигаха хора от цялата страна, които се
срещаха с мен, общувахме и вярвахме, че ще се преборим заедно за по-
добри дни.
– Има едно изречение на Пеньо Пенев: „Ще има пак звезди и кучета
ще има, лаещи по тях.“ Много актуално днес.
– То има и продължение: „Но нека вярата не оскъднява, яснее този
мирен ден отвъд…“ Аз знам много от стиховете на Пеньо Пенев наизуст. За
съжаление напоследък за него излиза само някоя жълтевина в печата, а словото му е в немилост.
Уви, младите хора не познават творчеството му, то е изхвърлено от учебните програми.
– Колко ръкописи има в този музей?
– Има много негови ръкописи, снимки, книги, които са свързани с
онази епоха. Това е добре обгрижен музей, с богато наследство и най-
важното е, че обществеността в Димитровград прави всичко възможно да
пази духа на Пеньо Пенев чист и неосквернен. Е, невинаги с успех, защото
живеем в мътни времена. В града се провеждат през година литературни
празници, посветени на името на поета от Добромирка. Връчва се
национална награда, която напоследък ощастливява съвсем случайни
имена. Аз съм писал сценариите за тържествата, първия статут за
международната награда е мое дело, многократно съм участвал в
организацията, журирал съм определянето на едни от най-достойните
лауреати. Дори една година можех да получа наградата, но направих
необходимото това да не стане. Смятах, че не е морално, тъй като бях на
висока служебна позиция. Исках да дам морален пример на разни мои
колеги, които използват своите властови позиции за постигането на
задкулисни цели, но уви… Случващото се с литературните награди
напоследък все повече заприличва на фарс. Добре е да припомня, че да си
поет е мисия, че поезията не е спортна дисциплина!
– Като бяхте уредник в музея успяхте ли да откриете: дали времето
уби Пеньо Пенев?
– Пеньо Пенев е много сложна личност и да търсим вината само във
времето, не би било точно. Много са причините, поради които той си отива
от този живот. Разбира се, че една от причините е и времето. На автори
като него в онази епоха се е помагало, властта се е грижила за тях, но от
друга страна е обичала да ги удря с тоягата, за да влязат те в правия път.
Подобно отношение е нанасяло дълбоки рани на свръхчувствителни хора
като Пеньо Пенев. Той е имал проблемно детство, разстроени семейни
отношения поради мизерията, в която е живеел, застигнат е от коварни
болести и т.н. Не бих искал да задълбаваме в тази тема.
– А как се чувствахте в театъра?
– Работих честно и всеотдайно като директор на Драматичен театър
„Апостол Карамитев“ в Димитровград и мисля, че оставих добри следи в
сърцата на много свои съграждани. Радвам се, че с немалко от тях
поддържаме прекрасни отношения и до днес. Все пак аз съм автор на
неофициалния химн на този град, изпълнен от ангелогласната Ваня
Костова. Но в момента се чувствам най-удовлетворен, бидейки част от
Националния литературен музей, защото винаги съм бил кръвно свързан
със словото. Каквото и да предприема – отдалеча ли се от словото, обзема
ме вина пред самия мен. Знам, че нямам право да предам мисията си и се
старая по най-бързия начин да се връщам към високите послания. Защото
по този начин се връщам към същността си.
– Някой помогна ли Ви да стигнете в София? Имам предвид времето, в
което сте живели тогава. Или някоя конюнктурна личност?
– Всеки човек се огражда в живота си с някакъв приятелски кръг. Аз
също имам хора, които са от моята кръвна група, на които съм помагал и
които са ми подавали ръка в трудни моменти. Онова, обаче, което ми е
носило гордост и удовлетворение, съм го постигнал преди всичко с талант,
умения и характер – благодарение на жаждата да бъда полезен на моя
малък свят. Имам почитатели на поезията си на всякакви нива в
обществената йерархия. През 1987-1989 година мои стихове се
разпространяваха на циклостил заради тогавашната ми подземна слава –
след Чернобилските събития вече категорично отказвах да се съобразявам
с тогавашната цензура. Обаждаха ми се хора от различни краища на
България, които искаха да им ги препиша и да им ги изпратя. Е, какво да се
прави – някои от тези хора бяха свързани с …Държавна сигурност. Моите
рецитали не един и два пъти се превръщаха в митинги и когато ми даваха
думата, публиката ме окриляше с отношението си. Винаги съм държал на
хигиената в общуването и по този начин с годините си спечелих много
истински приятелства. Разбира се и врагове не ми липсват, което е
нормално.
– Отсявате ли приятелствата в годините?
– Задължително!
– Аз също.
– Внимателен, но взискателен човек съм. Не понасям лъжата,
хитруването, а към подлостта съм безпощаден – произхождам от честен и
корав род.
– Литературният музей е стопанин на къщите на Иван Вазов, на
Славейков, на Пейо К. Яворов, на Елин Пелин, на Христо Смирненски, на
Никола Вапцаров, на Димитър Димов, на Емилиян Станев… спирам до тук.
Къде Ви е най-драго?
– По-същественото е, че тези къщи са добре обгрижени, въпреки че
щатните ни бройки съвсем не са достатъчни за целта. Но да не се
оплакваме. Наскоро получихме дарение на нов имот от писателя Иван
Симеонов – т.е. вървим напред. Истината е, че навсякъде се чувствам
комфортно, защото всеки един от тези автори е важен за България,
оставил ни е ценно наследство.
– Ще вмъкна, че когато имаше обявен конкурс за най-добрата книга от
български автори в БНТ, тези писатели бяха на първите места, определени
от читателите.
– Точно така. Ние се гордеем с всички наши къщи – музеи и правим
всичко необходимо да съхраняваме паметта на техните патрони. Когато
станах директор, заварих доста от тях в лошо състояние, а някои – направо
в трагично. Къщата на Христо Смирненски приличаше на руина. Тя беше
почти отписана, къщата на Яворов се намираше в непредвидимите частни
ръце. Заедно с хора от моя екип направихме необходимото те да са в
съвсем друго състояние днес. Къщата на Смирненски вече е един
прекрасен музей, където има зала за творчески вечери, там представяме и
изявени съвременни автори, и големите български класици, организираме
литературни вечери, рецитали, конференции. Събираме отбрана публика и
в къща- музей „Славейкови“, и в двора на Яворовата къща… Важно е да
осъществяваме мост между минало и настояще, между значимите автори
от различните епохи…
– Чувства ли се там, в Яворовата къща, специалният дух? Усещате ли,
че някоя врата ще се отвори и ще влезе най-голямата хубавица на София?
– Още с влизането в тази къща се чувства, че въздухът е пропит с
усещането за някакъв дълбок трагизъм. Всеки, който посети този дом,
сякаш се докосва до извисения и печален дух на Яворов и на Лора. Когато
мои познати искат да ги разведа лично аз там, всеки път потръпвам от
вълнение, качвайки се по вътрешната стълба към стаите горе. Взираме се в
бюрото на Яворов, обхождаме трапезарията и спираме пред мястото на
разигралата се трагедия в злокобната нощ, застиваме пред посмъртната
маска на поета. Последната година от живота на Яворов е болезнена
страница от нашата литературна история.
– Няма да връщаме времето за това, което прави с него Екатерина
Каравелова! Сега, за книгите Ви! Имате седем издадени книги.
– Седем – за възрастни, две – за деца. Автор съм и на сборници със
спомени, есета и други. За сериозните автори е важно качеството, а не
бройката.
– Те се превеждат на френски, на немски, на английски, на испански,
на руски, на украински, на турски, на румънски …
– Имам преводи на различни езици. Макар че моята поезия е трудно
преводима. Преводачката ми на руски нееднократко е заявявала, че някои
поети ги превежда за десет минути, други – за половин час, но: „Когато
взема твоите стихове, аз паля свещ и преводът на едно стихотворение ми
коства понякога цяла седмица.“ Моята поезия е по-сложна като
конструкция и не е проста работа да бъде възпроизведена на друг език.
Немалко преводачи са ми казвали, че когато сложат финалната точка се
чувстват удовлетворени от получения резултат заради изказа и
посланията. Срещат се доста поети, чиито творения са просто някакъв хаос
от думи. Сега изкуственият интелект може да пише като много мераклии
за литературна слава, но не и като истинските поети. Аз го пробвах,
зададох му задача да ме имитира, но написаното не беше на
необходимото ниво.
– Защото изкуственият интелект няма душа! Една от стихосбирките Ви
е любовна лирика и се нарича „Голота“. Защо „Голота“, когато голото тяло
е просто тяло, с което бихме могли да се слеем? Защо не е горчивина, не е
радост, не е мъка, не е щастие – все характерни черти на любовта?
– Това е едно от емблематичните ми стихотворения. Получавал съм
писма от мои познати, които са поздравявали с него дамите на сърцето си
за определени празници. Тук не става дума само за физическа красота, а
за духовната връзка на двама души, за преливането им един в друг, за
преминаването им в нови измерения. Включено е в доста любовни
антологии, препечатва се, преиздава се. Наскоро един от преводачите ми
се похвали какъв успех е постигнал с неговия превод пред другоезичната
публика. Очевидно има някаква специална душа това стихотворение. Така
че съвсем нормално е да нарека книгата си „Голота“.
– Имате няколко награди. Коя Ви е най-скъпа? „Димчо Дебелянов“,
„Златен Пегас“ – да не ги изреждам…
– Ценя всичките си досегашни награди, защото са получени честно,
без митарства. Но откакто станах директор на Националния литературен
музей, пазя известна дистанция от разните литературни награди, за да дам
морален пример на колегите си. Забелязал съм, че много от тях, когато се
облекат във власт, започват да използват тази власт, за да трупат призове,
облаги и пр. Недостойно е да се постъпва така. Направих този жест с
надеждата, че околните ще се заразят от примера ми. Уви, оказа се, че
моят глас е глас в пустиня. Даже започнаха да ме гледат с лошо око разни
пишещи, които се кичат ежесезонно с някоя незаслужена статуетка или
медал. Много се изродиха литературните награди в България в последните
години. Това го констатирам не само аз – то се коментира масово в
литературните среди, деморализиращо е. Но знаете приказката за кервана
и за кучето… Литературните ни кръгове днес приличат по-скоро на хайки,
които само към своята глутница придърпват плячката, а другите оставят на
сухо. И няма никакво значение кой е истинският поет и кой е ерзацът.
Живеем в болно време с изкривена ценностна система.
– И Вие стоите по-далече от болното време?
– Няма как да бъда по-далече. Част от него съм. Търся спасение в
поезията си.
– А как избягвате болестта?
– Опитвам се да бъда максимално честен и пределно извисен. Е,
доколкото е по силите ми, разбира се. Аз съм човек, не съм Христос и няма
как да претендирам, че не ми се налага да правя компромиси понякога.
Старая се да бъда докрай истински в словото си. Още в младите си години
бях получил престижни литературни награди, спечелих си искрени
почитатели, но постепенно установих за себе си, че наградите не са най-
важното. За да преминеш на по-високо ниво, трябва да оголиш докрай
сетивата си, да бъдеш все по-силен, все по-безкомпромисен, все по-
рисков. Залагал съм на карта много неща в живота си и разбрах, че Господ
помага на тези, които имат силата да се извисят над делничното, над
дребното, над страха си. Писането на голяма, на въздействаща поезия е
свързана с умението да отвориш нови пространства за духа си – нещо
много сложно, много трудно, но истинските поети го могат.
– Последното Ви стихотворение?
– Последното ми стихотворение е за есента, но аз ще ви поздравя с
една от най-новите си творби, която съм нарекъл „Молитва за живота“.
– Бъдещето на музея? Ще го оставите ли жив за вечността?
– Не само жив. Постоянно правя с екипа ми така, че да става все по-
привлекателен и все по-интересен за хората. Музеят е важен, защото само
за Деня на будителите в къщите на Вазов, на Петко и Пенчо Славейкови, на
Яворов дойдоха много деца и аз видят в очите им искрата на
родолюбието, на преклонението им пред делото на литературните ни
титани. Обнадеждих се от жаждата им да се докоснат до тази памет, която
ние пазим. Това връща позагубената ми вяра, че ще има бъдеще за
България.
– Благодаря Ви, г-н Капралов! Беше удоволствие да си говорим!
Молитва за живота
Светът е болен.
Безнадеждно болен.
Там горе диагнозата му знаят…
Отчаяно със свещ в ръка се моля
за век,
за два
да му отложат края.
И не от страх,
че с него ще политне
душата ми към зиналото нищо…
За Слънцето е моята молитва –
да не зага̀ся своето огнище.
Земята –
съмнала, следзимна, гола –
пак да се ежи като цветна пъпка.
За нейните дървета аз се моля –
в небето
върховете им
да стъпват.
Луната при вестта,
че е вдовица,
да не припадне в полумрака възнак.
До всеки лишей,
храст,
калинка,
птица
да стигат глътките вода и въздух.
А в хората свещта си щом вторача –
миг разумче открил сред ери глупост! –
ще се помоля:
кулите от алчност
да не градят.
Те с гръм ще ги затрупат…
Но не за тях на колене осъмвам,
а за Човека…
Ти,
любов,
го носиш!
И моля те да преведеш страха ми
отвъд –
да се огледа в него Господ!
Атанас Капралов
Ирина Кирилова и Атанас Капралов специално за „Тракийски Свят“
