Автор съм на български роман със заглавие “Море от мечти”, който на 28 октомври 2024 излезе с ново издание. Написах го, защото лисват романи с красиви български локации и защото вярвам в смисъла на книгата. Разпространявам я безплатно в български библиотеки в чужбина. Надявам се “Море от мечти” да вдъхнови българи в чужбина да се върнат обратно. Както и хора от България да не заминават навън. Като късче към “зърно за посева”, за което говори Шекспир в Сонет 14.
Лека и многопластова, забавна и смислена, книгата ухае на лято и се чете на един дъх. Отвежда ни на любими български локации, оваляни в дъха на рози и песента на щурчета, и сменя пред нас като на калейдоскоп Несебър, Варна, Созопол, Велека, селца в Струмската долина. Озоваваме се на цветните тераси на Ботаническата градина в Балчик. Политаме с балон над залива на Албена. Улавяме дъха на Родопите. Разхождаме се по калдъръмените улички на Стария Пловдив. Гледаме звездите в мастиленото небе над крепостта Калиакра. От страниците ни трогва българска песен, която напомня за Балкана и морето, за полет на чучулига и долина от рози. И на този фон се разказва историята. Виждаме България през погледа на двама чужденци. И през очите на възрастния български таксиметров шофьор Камен – някогашен учител, който не се отказва от мечтата си, въпреки натиска на битието.
Ще се радвам, ако може да споменете “Море от мечти” в Trakiaworld.com, за да достигне до повече хора. В атачмънта е корицата и общ текст за смисъла на романа с няколко цитата, ако желаете да погледнете.
„Най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството“. Тези думи на
Атанас Буров срещаме в новия български роман „Море от мечти“, който е по
книжарниците отскоро.
Лека и многопластова, забавна и смислена, книгата ухае на лято и се чете на един
дъх. Отвежда ни на любими български локации, оваляни в дъха на рози и песента на
щурчета, и сменя пред нас като на калейдоскоп Несебър, Велека, Созопол, селца в
Струмската долина. Озовававаме се на цветните тераси на Ботаническата градина в
Балчик. Политаме с балон над залива на Албена. Улавяме дъха на Родопите.
Разхождаме се по калдъръмените улички на Стария Пловдив. От страниците ни трогва
българска песен, която напомня за Балкана и морето, за полет на чучулига и долина от
рози. Гледаме звездите в мастилено небе над крепостта Калиакра. И на този красив
фон се разказва историята. Виждаме България през погледа на двама чужденци. И през
очите на възрастния български таксиметров шофьор Камен – някогашен учител, който
не се отказва от мечтата си, въпреки натиска на битието.
Увлекателно и свежо, романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен
живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към
родината. Не спестява и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените
села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи… Неусетно
научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България. От
къде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно. Кое цвете символизира силата
на българския дух и не се среща другаде по света.
Kнигата е дебютен роман на Мари Робес – автор на две книги за интериорен дизайн
и декорация, станали бестселъри в Германия и Китай.
https://www.ozone.bg/product/more-ot-mechti/
Цитати от романа
Пътят бе притихнал в очакване на залеза. Виеше се успоредно на брега между поля
и високи треви, хълмове и изоставени складове. Минаваше през Балчик, Каварна и
Българево, докато стигнеше удивителната панорама на Калиакра – полуостров,
вдаден два километра навътре в морето, с отвесни скали в червеникав оттенък,
които се извисяваха седемдесет метра над водата, облени в пурпурни ивици от
залязващото слънце.
В България не е лесно. Но дори само Родопите да имахме, пак бих останал. Такова е
сърцето ми. Тук иска да бие.
Том Бранд се взираше в компютър последен модел Епъл. Светлина от настолна
лампа, поставена на стара дъбова маса, падаше върху десктопа, потрепваше на
повърхността и се разпиляваше на златни прашинки. Но сиянието ѝ бледнееше пред
това на снимките, менящи се на екрана. Седемте рилски езера. Плажът Ропотамо.
Пътят на звездите в Странджа. Бекови скали в Родопите.
Не ми трябват плоскоекранни телевизори. Нито екскурзии до Гърция и изкуствени
дубайски острови. Но искам справедливи битки. Хуманност. Свобода. А реалността
става все по-несвободна. Не стига за размаха на крилете ми.
Велека се стигаше по пътя Ахтопол – Синеморец. По отбивка така скрита между
дървета, че човек не можеше да не я подмине, ако идва за първи път. Табела
липсваше. Том зави вляво по черен път, който криволичеше между брястове и ясени
, цъфнали ружи и магарешки бодили. Колата заподскача като ледче в шейкър.
Не ни трябва консуматорство, а смисъл.
С излизането от колата усети омаен, ленив въздух. В мастиленото небе сякаш
кръжаха невидими листове със стихове. Над скалите се стелеше аромат на лагерен
огън, витаеше любима мелодия. В сумрака просветна светулка.
Не е нужно да вървим до Сантяго. Най-важният път никога не е далеч. Просто не
дръзваме.
Беше тиха лятна вечер в българско село. Песен на щурчета милваше сънливата
уличка. Светлина от прашна крайпътна лампа проникваше слабо в съседно дворче.
Въпреки тъмнината Стела остана с впечатление за малка градинка с избуяли
зеленчуци. Ако беше ден, щеше да види лехи с розови домати пред схлупена къща със
стар прозорец, по който се нижеха саксии с нацъфтяла върбинка.
Отново го усещаше. Разговорите на хората звъняха в нощта. Около нея летяха
думи на език богат, многопластов и жив, напоени с магически акорди. Носеха древен
духовен код, композиран от небесна филхармония и благословен от Бог като
българската земя.
Стела трудно намираше думи. Прекара пръсти през косата си и отвърна на погледа
му.
– Сякаш се влюбвам в… цяла държава.
Поздрави,
Мари Робес
