Човек сам се научава да пее, такова нещо „да те научи някой” не съществува, казва баритонът
„Моята кариера не гръмна изведнъж като фойерверк, всичко стана с много труд“, казва певецът Кирил Манолов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков
На 25 юни той закри сезона като солист на Чикагския симфоничен оркестър под диригентството на Рикардо Мути. В концертно изпълнение на „Аида“ българският баритон Кирил Манолов бе в ролята на Амонасро, цар на Етиопия и баща на Аида. Тази вечер, 7 юли, Манолов ще излезе пред публиката на старозагорския стадион „Берое“ в „Трубадур“, в ролята на Граф ди Луна.
Кирил Манолов е роден в София, завършва Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. Печели различни певчески конкурси в България, носител е на престижни награди за млади оперни певци във Виена, Варшава, Барселона и Бреша.
Репертоарът му включва ролите на Набуко („Набуко“), Симон Боканегра („Симон Боканегра“), Амонасро („Аида“), Марсел („Бохеми“), Енрико („Лучия ди Ламермур“), Жорж Жермон („Травиата“), Ренато („Бал с маски“), Фигаро („Севилският бръснар“), Дандини („Пепеляшка“), Фалстаф („Фалстаф“), Ескамилио („Кармен“), Жерар („Андре Шение“) и др.
През 2010 г. той участва като Фалстаф от едноименната опера на Верди в продукция на Операта на Висбаден и същата година стъпва за първи път на сцената на Хамбургската Щатсопера. В следващите няколко години името му не слиза от афишите на оперния театър във Висбаден, един след друг идват ангажименти в Кьолн, Хановер, Есен, Вупертал, Загреб, Нюрнберг, Дармщат, Будапеща, Равена, Лука, Парма, Пиаченца, Рим, Берлин, Лас Палмас, Триест, Ферара, Триест…
2015-а е знакова в кариерата му, когато триумфира като Фалстаф под диригентството на Рикардо Мути на музикалния фестивал в Равена, Италия. Мути обявява Кирил Манолов за „новия най-голям Фалстаф”.
Дни преди представлението в Стара Загора разговаряме с Кирил Манолов за пътя в изкуството, за разликите между българина и италианеца в началото на една оперна кариера, за школите, личните контакти и хладнокръвието.
– Съвместявате участия на най-големите оперни и концертни сцени и същевременно нерядко пеете в България. Може ли да се приеме това като доказателство, че България е на световната оперна сцена, г-н Манолов?
– Държа да пея в България, защото смятам, че и българската публика има право да ни слуша. Това е моята родна сцена и винаги съм държал да пея тук. Разбира се, в моментите, в които съм бил много дълго време навън, не съм имал тази възможност, но напоследък съм упорит в това да пея в България колкото се може повече.
– Сега и на стадион „Берое“… какво е това предизвикателство за Вас?
– Пял съм на всякакви сцени, на всякакви места, но не и на стадион. Това е добра идея на Старозагорската опера, защото ще могат да дойдат доста повече зрители и ще слушат опера в по-нестандартна обстановка. Хората като че ли се притесняват от това да отидат в зала, да се подготвят, да се облекат – няма такъв навик и не се прави масово…
– Мнозина казват, че днешната оперна школа не е като онази навремето, родила най-големите ни звезди. Вие не сте ли опровержение на това твърдение?
– Не съм само аз. Има доста българи, които работим и пеем навън. Сега, колко сме учили и колко сме научили тук и някой колко ни е научил… подлежи на коментар. Но не мога да коментирам дали има, или няма оперна школа – всичко е строго индивидуално. Човек се учи и сам в повечето случаи. За съжаление, нямаме шанса да сме родени в Италия например, където аз се срещам с млади хора по на 22, 23, 24 години, които идват почти перфектно научени от преподавателите. При тях операта е същото като при нас народната музика. Тези мелодии и фрази в италианската опера са народно творчество, откъдето са ги взаимствали композиторите. Традицията в тази страна е много стара, операта е създадена там преди пет века.
– Роден сте в България, дълъг ли беше пътят Ви към голямата сцена?
– Дълъг и труден. Десет години ми трябваха, за да стигна до Италия и там, откъдето започват те. Това е разликата. Тези десет години ги рискуваш и при много хора не става.
– При Вас кое беше разковничето, как Ви приеха?
– Работех много навън, но не пеех в Италия. Пеех в Хърватия, Германия, Австрия. В Италия, в оперния театър в Равена, попаднах с една младежка продукция на фестивала на Рикардо Мути и на съпругата му, там започна нашата колаборация.
– Можем ли да наречем дружба отношенията Ви с маестро Мути?
– Не мога да кажа, че е дружба. Тези хора са ме допуснали да работя с тях поради моите качества, аз нямам приятелски отношения с тях. Напротив, изпитвам невероятен респект и към двамата – защото това са хора, които са направили и правят страшно много за операта.
– Рикардо Мути ли беше Вашата врата към италианската сцена?
– Не бих казал. Преди да се познавам с него, първо се запознах с жена му. Тя е артистичен директор на фестивала в Равена и ме нае за една продукция на „Фалстаф”. От там се отвориха всички врати за мен в Италия. Това, разбира се, не стана веднага, костваше ми доста време, докато стигна дотам.
– Изпитвахте ли лишения, докато стъпите на голямата сцена?
– О, да. Нашата професия е такава. Да бъдеш в добра форма, означава да бъдеш здрав и отпочинал, не може да си позволиш всичко, което правят нормалните хора. Трябва да внимавам да спя, да не пия ледено и така нататък.
– Това са лишения, които сте си наложили доброволно. Понасяли ли сте несгоди от битов характер?
– Не. За щастие, аз винаги съм имал подкрепата на родителите ми и на съпругата ми, така че не ми се е налагало да се лишавам от елементарни условия.
– Вашите родители имат ли отношение към музиката?
– Не, никакво. Но винаги съм имал тяхната огромна подкрепа за всичко. Нашата професия изисква огромни разходи и няма никаква гаранция, че ще се върнат. Каквото и да правиш, не се знае как ще реагира организмът ти. Късметлия съм – защото винаги е ставало така, както е трябвало да стане. Не мога да кажа, че имам кариера, която изведнъж е гръмнала като фойерверк. Има и такива хора – тръгват с взрив. Но при мен не е така, всичко стана с много труд.
– Кога осъзнахте, че имате мощен глас и операта се загнезди в ума Ви?
– От малък пея по детски хорове, бях в хор „Гусларче“, част от хор „Гусла“. Ходех с голямо удоволствие, пяхме дори на сцената на Младежкия театър, когато правихме мюзикъла „Оливър Туист” – това беше първият ми досег с театър и страшно много ми хареса. Винаги съм имал хубав глас, детски, звънък. Събирахме се от училищата в София, но не знам дали още някой от там стана певец. Разбрах, че имам глас, може би на 17 – 18 години, когато започнах да се замислям за бъдещето. Пеенето винаги ми е доставяло радост и не съм гледал на него като професия. Не съм знаел, че е толкова трудно.
– Вълнувате ли се, когато излезете пред публика?
– В нашата професия трябва да си доста хладнокръвен, когато излизаш да пееш. Подведеш ли се по емоцията, много бързо свършваш – затова човек трябва да е много внимателен да няма никакво подкосяване. Излизаш и трябва да си много събран и съсредоточен, иначе не свършваш добре. Когато бях по-млад, вълнението много ми пречеше.
– Само актьорство ли са емоциите, които показвате на сцената?
– Операта е и актьорско майсторство. Смятам, че добрите оперни певци сме и качествени актьори, защото съвместяваме много детайли от театъра – музика, пеене, балет, ако щете. Затова операта е велико изкуство, тя съчетава всичко: драматичен театър, сатирична музика… да не говорим, че има и опери с говорни диалози, „Кармен” например. Речитативите във всички опери на Росини са си говорни диалози.
„Човек трябва да направи нещо навън, за да кажат в родината му: „Да, той наистина е добър.” Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков
– Изпитахте ли културен шок, когато за пръв път стъпихте на някоя от големите чужди сцени?
– Не, защото аз не отидох на такъв форум директно от България, плавно беше. Имаше седем години, в които не съм пял на родна сцена, защото – за съжаление – никой не ме канеше, не се интересуваха от мен. А аз пеех в големи театри в Германия, Италия, в Америка, Япония, Белгия.
– … И така Ви забелязаха в България?
– Нали знаете тук как е… Човек трябва да направи нещо навън, за да кажат в родината му: „Да, той наистина е добър”.
– Родителите Ви успяват ли да запазят самообладание, когато Ви аплодира публиката?
– Вълнуват се, приятно им е, виждайки как хората реагират на моите изпълнения и предизвиквам емоция с това, което правя. Но мога да ви кажа, че даже и те започнаха да разбират, че техния Кирил май наистина е много добър в тая работа, едва когато започнаха да ме канят навсякъде.
– Как се понася отговорността Рикардо Мути да каже за Вас „най-добрият Фалстаф на нашето време”?
– Това се случи преди четири години, когато с него правихме „Фалстаф” в Равена. Една продукция, която направихме първо със съпругата му като режисьор и с друг диригент. Практиката в Италия е на принципа „стаджоне“ – изиграваш пет-шест спектакъла на едно заглавие, след което то пада. Но този „Фалстаф” започна да се иска от страшно много театри, хората го харесваха. И го завъртяхме сигурно 20 пъти в различни театри – сигурно сме обиколили половината театри в Италия с тази продукция. Така през 2015 г. маестро Мути реши, че ще възобнови спектакъла и ще го поеме като диригент – което беше страхотно, защото макар да бяхме работили много, когато той пое спектакъла, нещата от музикантска гледна точка станаха на съвсем ново ниво.
Това беше истинската ми среща с него. Познавах се с него от преди, идвал е на наши репетиции. След като направихме с него този спектакъл, го играхме пет-шест пъти в Равена, после ходихме с него на турне в Испания. Мисля, че каза в някакъв вестник, че за него „Кирил Манолов е най-добрият Фалстаф на света”. Не го казва всеки, и съм горд от това, да.
– Почувствахте ли се наследник на знаменитото поколение български певци – Борис Христов, Гяуров, Гюзелев…?
– Ти не се появяваш от нищото и не изчезваш в нищото. Това са някакви натрупвания, които придобиваш, ако си достатъчно интелигентен да си слушал и да си запомнял старите певци какво са направили, какво са казали… Човек не се учи на пеене само докато пее, а и слушайки да отсява онова, което му е важно. Така че, ако се върнем на въпроса за българската оперна школа – не мога да кажа дали е изчезнала, или не. Човек сам се научава да пее, такова нещо „да те научи някой” не съществува. Някой може да те води по пътя, но ако ти сам не си свършиш работата и не си намериш посоката, ако нямаш глас и музикалност, по-добре не се занимавай с тази работа, няма смисъл да си губиш времето.
Аз имах щастието да не ми се пречи, което е много важно, и да ме водят по един път, който в никакъв случай не е бил грешен – даваха ми свободата да търся себе си. Имаше хора, на които им забраняваха: „Няма да правиш това, няма да правиш онова, това трябва да бъде така”. Радвам се, че такова нещо на мен никога не ми е казвано. Мисля, че това е една от причините да стана това, което съм днес.
„Успях, защото ми даваха свободата да търся себе си.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков
– Има ли някой от големите гласове в българската опера, с когото сте имали личен контакт?
– Запознавал съм се с Гюзелев. Той беше велик певец и артист и можеше да се научи страшно много от него. Въпросът е, че когато го срещнах, не бях готов. При него трябва да отидеш подготвен технически, да си намерил пеенето си и да си спокоен, че когато започнете да работите, ще можеш да изпълниш вокално онова, което ти казва. Така, както той представяше интерпретацията на някоя роля – такова нещо не съм виждал някой друг да го прави в България. Велико нещо! За съжаление си отиде.
– Рикардо Мути имаше концерт с оркестъра на Миланската Скала у нас през 2004 г., в зала 1 на НДК. Някога споменавал ли пред Вас нещо за България?
– Говорили сме за колеги българи – за Гена Димитрова, за Гяуров, за Дарина Такова, за Светла Василева… Но Вие сигурна ли сте, че е идвал в България? Възможно е.
– Мечтаете ли за „Ла Скала“?
– Всеки мечтае за „Ла Скала“. Да, Соня Йончева пее там… Влизането в „Ла Скала“ е адски трудно – въпросът не е на качества, а по-скоро на контакти, дали импресариото ти е способен да те продаде на този театър. Моят изглежда не е. Сигурен съм, че ще стане някой ден.
Всеки иска да пее в големите оперни театри, това е венецът на нашата професия. Но и да не стигнеш дотам, не е фатално – пак можеш да направиш страшно много.
– Какво точно съдържа това „страшно много“?
– Страшно много е да имаш работа и да имаш дълго работа – да имаш глас, да бъдеш интересен на публиката. Има хора, които свършват за 5 години. Аз работя вече 20 и се надявам да го правя още толкова. Много важно е да подбираш добре репертоара си. Лесно можеш да се подлъжеш, че можеш да пееш всичко. Има тежки роли, има и леки – когато си млад, е фатално да пееш тежки роли. Тежката роля ти взима от гласа. Като понатрупаш опит, тези роли се посрещат по друг начин и стават удоволствие за певеца.
– Когато бяга от България, Кристо пътува в Италия и казва, че тази страна е „побъркване за душата”. При Вас, в музиката, имаше ли подобно „побъркване за душата“, когато попаднахте в този зашеметяващ оперен свят?
– Аз може би не съм такъв гений като Кристо, за мен това беше огромен стрес. Звучи ми странно, когато някой започне да говори така… „побъркване за душата”! Ти отиваш там, изправяш се и трябва да си десет пъти по-добър от тях, родените в Рим, за да предпочетат теб, българчето, от „Сухата река“. Тях ги знаят от малки, а аз трябва да направя така, че да им взема хляба. Какво побъркване, дайте да слезем на земята…
– Операта отнема много от времето Ви, интересувате ли се от проблемите на България, където културата е последна грижа за държавата?
– Интересувам се, гласувам. Ситуацията в България трябва да се промени спешно, от много години е спешно… и жалкото е, че нищо не се случва. „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“, така се управлява. Единствено инвестицията в образованието и културата ще спаси нацията, нищо друго.
– След толкова години работа по света, продължавате ли да сте с българско гражданство?
– Разбира се! Това никога не е било коментирано. Живели сме със съпругата ми по 8 месеца в чужбина, след това сме се връщали в България. Тук е нашето място – независимо, че нещата не вървят на добре, а и не виждам как ще се оправят… В културата всичко се обърка, когато Вежди Рашидов въведе делегираните бюджети и каза, че културните институти трябва да се издържат като търговски дружества. Хубаво, обаче изкуството навсякъде по света е дотирано. Тук системата е сбъркана, националните културни институти трябва да бъдат дотирани директно от държавата, независимо от приходите им.
