Ирина Кирилова- журналистка в разговор с проф. Божидар Янев
Ако тази дама беше живяла в друга държава, би видяла най- великите
архитектурни творения и би проектирала чудеса. Но тя се е родила в село
Враня, община Сандански в петия ден на първия месец на 1922 година.
Едва ли баща ѝ Георги Поцков, който е прекарал две години от живота си в
затвора в Солун Баяз Куле, защото е бил член на Вътрешната Македоно-
одринска революционна организация и е участвал в Илинденско-
преображенското въстание, е предполагал, че дъщеря му Йорданка ще
стане толкова известна десетки години по- късно.
Пиша за нея, защото в последната ми книга „Закъснели срещи“ има
едно чудесно интервю с нейния племенник- проф. д-р инж. Божидар
Янев, който е бил инспектор на 800 моста в Ню Йорк. Той ми изпрати
архив, който е намерил за леля си и най- ценното е, че пред мен е
снимката на паметната плоча на най- голямото творение на арх. Йорданка
Поцкова – Висшия военно- медицински институт в София, сега с название
Военно- медицинска академия.
– Проф. Янев, леля Ви завършва Архитектурния факултет на
Държавната политехника в 1951 година. Започва работа в ГЛАВПРОЕКТ –
дирекция „Здравно проектиране“. Да си представим с Вас 1951 година!
България четири години преди това става република, а баща ѝ е бил
депутат от 1914 до 1919 година от Демократическата партия. Какви
вътрешни сили трябва да е имала леля Ви, за да изживее този факт и да
започне да работи съвестно за новия строй?
– Според мен за всички сериозни резултати, добри и лоши винаги
трябват поне две независими причини. Мисля си, че спрямо
управляващите политически системи, от една страна македонските
българи и от друга страна строителите, изпитват някакво морално
превъзходство, или поне индивидуалност. Поцкови са от Мелнишко, а
Яневи (всъщност Хаджи Паскалеви) – от Костурско и имаха и двете
качества. Георги Поцков е казвал, че комунистите просто искат да станат
другите, за да седнат те. А баща ми каза, че не може да ги приеме
сериозно заради това, когато го оставиха без работа за близо година като
американски възпитаник. Всички те и особено баба ми Параскева Поцкова,
смятаха Исус Христос за истинския комунист.
И така баща ми Симеон Янев построи първия бетонен път Пловдив –
Пазарджик и издаде първите инженерни таблици и наръчници (с проф. П.
Шапкарев). Брат му Христо Янев основа младежките лагери „Чайка“ във
Варна и в Боровец, вуйчо ми Горан Поцков беше главен инженер на Строй
обединение София, и леля ми Йорданка Поцкова – проектира десетки
болници. Реални неща. Научиха се, научиха и нашето поколение да сме
настрана от политиката. Баба ми е била в Народното събрание, когато са
счупили главата на министър-председателя и той е извадил пистолет. Това
го казваше, за да илюстрира своето презрение към целия процес. Има
повече в книгата на Мерсия Макдермът за Сандански. Това, че Георги
Поцков е бил кумец и касиер на Сандански също не му е помогнало
особено. Когато турци опожаряват къщата във Враня и избиват всички,
освен него, там изгаря и организационната каса. Макар че дядо ми е в
затвора, а прадядо ми в укритие, Сандански си иска парите и казва: „Имат
земи, да ги продават.“ Аргати намират и донасят жълтиците, стопени в
кюлче. Сандански ги претегля и намира, че една е „ексик“, но от него да
мине. Прадядо ми хвърля една отгоре и казва: „Ние на никого не дължим.“
На 80 години леля ми се пребори да възстанови отчуждените земи във
Враня и къщата на ул. „Витоша“ № 50, освещавана през 1925 година.
Напуснала е един по- ожесточен спор с думите: „Който е посегнал на
Поцкови работи, не е свършил добре.“
Така леля ми е мислила всеки проект директно за неговата полза.
Питаше ме в последните години какво е това социално-ориентиран
архитект. Отговорих ѝ, че не разбира термина, защото това е тя.
– Цял списък на болници, проектирани от арх. Йорданка Поцкова има
пред мен. Ще си позволя да изредя някои от тях: Районна болница в
Свищов, Окръжна болница в Търговище, Балнео-санаториум и
поликлиника в Сандански, Районни болници в Пирдоп и в Панагюрище,
Работническа болница към Нефто- химически комбинат в Бургас със 600
легла, Онкологична клиника във Варна… и още, и още…Колко стават общо
нейните архитектурни проекти в областта на здравето?
– Около четиридесет.
– Генерал Добри Джуров, тогавашен министър на народната отбрана е
изразил съмнение, когато са му казали, че жена ще ръководи
проектантския колектив на строежа на Военно- медицинския институт. Все
пак Министерството на въоръжените сили са ѝ дали възможност сама да
се справи с организацията на целия строеж. Защо са имали такова доверие
на арх. Поцкова?
– Леля ми беше супер амбициозна и неизлечим диктатор. Всеки
свестен генерал веднага би разпознал в нея колега. Помня я от края на
следването ѝ, когато казваше: „Аз ще блесна.“ С много професори като
Квартирников, Доросиев, Борислав Стоянов и други се сприятели още от
студентските години. Около Военно медицинския институт установи
отлични професионални отношения с ген. Славчо Трънски. Пътуваха из
Европа да гледат болници в Италия, във Франция, в Германия, в Полша.
– Пред мен е писмото на арх. Йорданка Поцкова до ген. Джуров и ще
включа в интервюто една част: “Цялостното архитектурно
градоустройствено решение, възприетата конструкция, сложните и
многобройни инсталации, качествено изпълнени от строителите, както и
въвеждането на съвременна техника и апаратура, правят Висшия военно-
медицински институт болничен комплекс действително от нов тип.“
Проф. Янев, кое прави тази сграда и до днес толкова уникална? Може би,
защото арх. Поцкова е приложила опит и от Италия, от Франция, от
Швейцария? Функционалните връзки между отделните елементи на
сградата ли? Вие сте инженер, имате „Конструктивен поглед“ / цитирам
заглавието на една от книгите Ви/, разшифровайте, моля, тази част от
писмото на леля Ви!
– Функцията винаги беше основният ѝ приоритет – тя не беше
художник. В болницата я уважаваха и откликваха незабавно на всички
нейни здравни оплаквания, (а тя ставаше от легло, за да ги почерпи като
пристигнат). Но в болницата, както е на количка, вдигаше скандали,
защото са разместили предназначенията по нелогичен начин, и искаше да
се възстановят веднага както по проект.
– Мрамор, дърво, врачански камък и съчетаване с други изкуства са
характерни в работата на арх. Поцкова. От къде идва нейната наклонност
към естествените материали и към скулптурата, която е неделима част от
проекта на един голям архитект?
– Семейството се е занимавало исторически със земеделие, предимно с
тютюн и лозя. До 1950-те години баба ми поддържаше някаква дейност, а
леля ми работеше през лятото по земите. Тя имаше любов към земята и
знаеше всички семейни парцели от опит. Начерта плановете им по памет.
Естествените материали и бяха естествения избор.
– Разбрах, че арх. Поцкова е проектирала и участъкови болници в
Оряхово, Хайредин, Расово, Катунци и други. Намерих кмета на Катунци –
Красимир Кисов. Селото е разположено на 30 километра от Сандански.
Оказа се, че болницата още съществува. Не е минала през секирата на
приватизаторите. Дори о6щината преди няколко години е правила ремонт
на покрива, защото сградата е на два етажа, с партер , с подземие и е била
една много хубава болница, в която самият кмет се е родил. Сега, освен
кабинета на личния лекар на селото, другите помещения не се използват.
Важното е, че някои от проектите на Вашата леля, проф. Янев, още
съществуват. Това радва ли Ви?
– Катунци е специално село, защото мисля, че Георги Поцков го е
основал. Леля ми ангажира скулптори да поставят негови барелефи на
училищата в Катунци и Враня и им даваше пари.
– Веднъж пред колеги арх. Поцкова казва: „Когато мисля за моето
трудолюбие, то е мое вътрешно, дълбоко изживяно чувство, то е мое
възпитание, дадено ми от моите родители, живели в турско време.“
Трудолюбие и талант – това ли са двете характерни черти на леля Ви,
които я издигат до там, че да получи орден „Народна република България
– първа степен, „Червено знаме на труда“, златни значки, Медал за заслуги
към България, грамоти…?
– Те дават форма и съдържание. Без талант, трудът се разпилява
безформен. Без съдържанието на труда, талантът е кух. Знаем, че
количествените натрупвания водят до нови качества, но не и как става
това. Как талантът постига висоти, също не знае. Той ползва натрупвания,
наследени от поколения, но сегашният труд ги реализира. Така и леля ми –
не знаеше колко поколения са я гонили да постигне всичко, но знаем, че ги
е имало.
– А къде са наградите ѝ днес?
– Предадох на Държавния архив каквото можеше.
– Нейният богат опит е бил популяризиран на различни симпозиуми и
научни конференции в чужбина, но тя никъде не споменава в кои страни
извън България е била. Вие знаете ли, професоре?
– Не говореше чужди езици и не беше много по симпозиумите –
докладите ѝ бяха по същество – с данни и с цифри.
– Тя е живяла с философията на майка си, която е казвала:
„Човек в живота може и да печели много, може и да купи всичко, но той
не бива да се отчайва, нито главозамайва. Единственото важно е да бъде
здрав, за да може да се труди.“
Така тя е спазвала тази философия цял живот – проекти, десетки научни
статии, доклади, с работата изгражда свой висок авторитет сред колегите в
ГЛАВПРОЕКТ. Казват, че когато се е строял Военно- медицинския институт,
всички военни са я гледали в очите. Не напразно при голямото
земетресение през 1977 година нищо в конструкцията не е мръднало на
този строеж. Това означава задълбочени познания в областта на градежа,
нали?
– Инженер на Военно медицинския институт беше Рангел Благоев –
май някога е бил стажант на баща ми, а аз бях негов в Главпроект. Около
леля ми имаше само отлични специалисти, тя други не търпеше. И всичко
проверяваше на място.
– Безспорно, ВМИ е най – високият връх в архитектурната ѝ работа. Все
пак говорим за сграда с 400 хил. куб. м. и застроена площ 15 хил. кв. м.
Архитектурата е безупречна – функционална връзка между отделните
сектори, вътрешни холове и чакални, ясни транспортни комуникации,
компактно проектиран операционен блок с 20 операционни и т. н. И какво
друго ново е внесла в това здравно заведение, за да наградят арх. Поцкова
от Министерството на въоръжените сили и името и до днес да се
произнася с уважение?
– Бях в болницата неотдавна и се възхитих колко добре „работи“.
Добрият архитект проектира начин на живот. Тя правеше това.
– Арх. Поцкова е творила във време, когато нямаше новобогаташи, за
да им изграждат имения със съмнителен естетически вкус. Как мислите
Вие, какво ли би сътворила на подобни хора тя с нейния мащабен поглед
напред в бъдещето?
– Мисля, че най-добре се разбираше с генералите – така имаше
пълномощия да създава мащабни утилитарни съоръжения.
– Тя е останала сама в живота. Но от всичко, което прочетох, останах с
убеждението, че никога не е била самотна. Не вярвам само работата ѝ да я
спасявала. Архитектите са духовно издигнати хора. Тя художествена
литература ли предпочиташе, спектакли, опера, балет?
– Беше хубава жена, заобиколена от почитатели, все с нещо
забележителни. Загуби детето си и от там не потръгна семейството с много
културен човек, от когото се учех. Не разбираше от музика. В библиотеката
ѝ има история, поезия, всичко за Македония, книги с посвещения от
авторите. Вече в 90-те години мои приятели я посещаваха за разговори.
Когато разбра, че синът ми активно тренира футбол, осведоми се по
темата, за да може да комуникира с него.
– Как прие факта, че Вие сте заминали за САЩ? Поощряваше ли Ви или
Ви кореше, че не сте в родната страна?
– Аз се завърнах след доктората в университет „Колумбия“ и се видя
недвусмислено, че тук съм в повече. Нямаше съмнение, че пътят ми е на
запад. А заминах точно, когато ни отчуждиха дома. Баба ми ме изпрати с
думите: „Ще те гонят, но няма да те стигнат.“
Арх. Йорданка Поцкова днес ни гледа от горе. Гледа как хората влизат в проектираните от нея 
болници
, как забързани отварят вратите на
Военната медицинска академия и как рядко някой спира, за да прочете
нейното име като главен проектант и имената на хората, участвали на
времето в този грандиозен проект. Аз не съм влизала в тази болница, за
да почувствам нейния дух. А той е там – във всяка стена, във всяка чакалня,
във всяка инсталация, във всяка операционна. Там е нейният поглед, който
някога е поразил всички, че една жена има такава висока степен
интелигентност, за да проектира болница на бъдещето. Според мен
ръководството на Военната медицинска академия трябва всеки ден да
оставя на паметната плоча по едно цвете. Защото хора като арх. Поцкова
пращат светлина от звездите, за да осветява пътя ни в нашия объркан
живот.
Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“
