Пътепис
Автор – наш специален пратеник
Зелено…. От двете страни на пътя се ширят гори и обраснали хълмове, какви ли не причудливи дървета разперват листа и клони. Там бананови дървета, после маниока, кокосови палми люлеят листа, а отдолу надничат едрите зеленикави плодове. Над всички се е разперило монументално памуково дърво, извисява могъща снага на повече от шестдесет метра.
Иззад поредния завой се развяват нежните пера на бамбука, ефирно леки в светло-зелената си рехавина. Напоените с влага тъмни облаци са увиснали ниско неподвижни, готови всеки момент да отдадат живителната си влага.
На места между зелените хълмове се издига бяла пара от наскоро навалелия тропически дъжд. Появяват се плетени къщи, измазани с кал, с покриви от палмови клони, изкусно сплетени в непромокаем за дъжда щит. Около къщичките е пометено, изравнено и чисто. В центъра на селцето е разположена жива беседка с чудно виещо се растение в средата, образуващо покрив от приказно нежни виолетови цветове. Същински чадър от цветове, приютил уютни плетени столчета и масички под него. Притичват деца и ни махат ли, махат.
Гората изведнъж свършва пред безкрайно широка река, подобна на езеро, толкова е спокойна и тиха. От двата бряга мангровите дървета са спуснали милиони корени във водата и сред тази гъста плетеница намират убежище хиляди малки животни: птици, риби, влечуги, всички, които търсят убежище сред непроходимата плетеница от клони. Люлката на живота – всички малки се крият тук, недостъпни за големите хищници, докато пораснат достатъчно, за да се впуснат в широките води. Накрая пристигаме в Буканън.
На сутринта потегляме с водач към мястото с тропическата река Сейнт Джон, преди да се отдаде на прегръдките на океана. Пътят е учудващо гладък и равен, обикновен черен път в самата почва, характерно обагрена в керемидено-червено. Наоколо се редят добре гледани градини, в които расте всичко: царевица, корнишони, маниока, фъстъци, сладки картофи, захарна тръстика.
Виждаме и няколко красиви стари църкви в характерен колониален стил, декорирани с цветни храсти и добре познатите ни карминово-червени цветове. Виждаме и много мангови дървета с увиснали на дълги дръжки плодове, пъпешови дървета – папая, под чиито зелени чадъри надничат едрите плодове. Накрая стигаме до спретнато кътче с голямо мангово дърво в средата, под чийто гъсти клони приютяваме колата на сянка.
Влизаме под гъстата зеленина на огромни дървета и кокосови палми, една същинска зала от живи колони и зелен таван, почти непробиваем за слънчевите лъчи, под който намираме така желаната сянка и прохлада. Под дърветата е пълно с младежи, повечето с мотори, насядали в очакване на голямата лодка. Заговаряме с тях, разказваме им за България, те за тяхната страна и за Мама Нини – название за традиционната им култура. Предлагат ни току-що откъснати манго, чудно вкусни с оранжевата си сочна месеста вътрешност. Изсмукваме всичко до последната капка и светът вече изглежда по-добре.
Междувременно намираме по телефона капитана на лодката и се оказва, че трябва да почакаме. Започваме да се разхождаме наоколо и нагазвам в редките остри треви, за да снимам красива светлочервена лилия, разтворила две едри камбанки. Тутакси ме ухапват зверски няколко мънички червени мравки, които моментално размазвам, но вече е късно – кожата пламти и сърби. Е, поне съм снимал чудното цвете.
После се озовавам под разперените симетрично ветрила от палмови клони, образували зелен покрив, подобен на витраж, през който се процежда светлината. Отивам на брега, за да се насладя на безкрайната широта на реката. Течението върви обратно. Казват, че водата става солена на километри навътре. Толкова е силен океанът. Не го виждаме, но го чуваме, нейде зад безкрайните наноси от пясъци. Малки дребни рибки са стрелкат сред бистрата плитчина.
Внезапно тишината се разцепва от мощен плясък и една голяма риба подскача и цопва обратно. Плясъците зачестяват. Тук гъмжи от риба, а рибата храни други създания. Не е желателно да се пресичат хранителни вериги. Няколко дни по-късно тук един крокодил ще нападне деца, нагазили на същото това място, за да ловят риба. За първи път разглеждам отблизо няколко майсторски издълбани лодки-еднодръвки с издължени носове.
Връщам се обратно под сянката, а там вече е дошла млада майка с бебе на гърба, понесла на главата си голям леген, пълен с банани и непознати ярко червени плодове, подобни на удължени камби, с едро черно топче в основата на дръжката. Дошла е, милата, с надежда да изкара някоя пара от чакащите пътници. Купувам цялата колекция за четири долара. Тя е толкова щастлива, че цялата сияе и се радва, че съм я отървал от грижата за прехраната. С тези пари щяла да изкара седмицата.
Докосвам отрудените майчини ръце, които излъчват безкрайна топлина и нежност. Твърди и същевременно напоени с обич. Докосвал съм много такива втвърдени от труд топли майчини ръце в тази страна и всеки път съм усещал искрена радост и внимание към госта. Щастливата майка услужливо донася целия леген до колата и с нарастващо удивление вижда как изчезват плодовете.
Колегите и местните сеирджии гледат невярващо как големия бял омита наведнъж тридесет банана, а след това пита за още. Но бананите са свършили, затова решавам да опитам червените камби. Момичето показва, обяснявайки, че черното топче не се яде, а се използва за татуировки, тъй като съдържа мастило.
Последното демонстрира красотата си върху собственоръчно избродирания надпис на ръката й: Аз обичам Хана (рисунка на сърце). Така се казва самото момиче. Едната колежка изяжда червения плод и захапва черното топче, за да опита вкуса на мастилото, но момичето изкрещява предупредително и мигом дръпва топчето от устата ѝ.
Обяснява, че мастилото е толкова силно, че ще и боядиса даже зъбите.
Най-сетне голямата дървена моторница пристига. Капитанът – старият Бенджамен е облякъл избелена зелена тениска с черен череп на нея и го докарва досущ на стар пират, каквито са се намирали в изобилие по тези места, във времето, когато е разцъфтявала търговията с роби – “черно злато”.
На стария Бенджамен му е свършило моторното масло, та се налага пак да почакаме, докато отпрашва с мотора си към цивилизацията. Но пък се връща учудващо бързо и най-после потегляме. Широта и простор! Високо издигнатият нос на лодката пори гладката повърхност, солени пръски прехвърчат, а напред се открива безкрайността на разлялото се във всички посоки езеро, родено от сливането на двете реки. На вътрешния бряг са се ширнали мангрови гори, а на външния – към океана се разстила пясъчна коса, обрасла със стелещи се зелени стебла с ярки лилави цветове – бъдещи мангрови гори.
Отляво вече се открива изходът към океана, по-скоро входът към вълните. Белите им гребени се устремяват към нас и разливат мощта си сред тихата вода в дълги кръгове. Наближаваме приятно уютен бряг, обрасъл с кокосови палми, през които прозират няколко покрива. Лодката забива нос в пясъка и настава време за слизане. Това се оказва, обаче, нелека задача за дамите, принудени да скачат от повече от метър във водата, затова услужливо се намесвам и ги нарамвам последователно на рамо, за да ги пренеса до плажа. Оттам тръгваме към старинната църква – основната местна забележителност. Това е първата методистка църква и нейният основател почива под белия паметник пред нея. Прекръствам се и прекрачвам портата на храма. Грижовно поддържана сграда, макар и с разрушен през гражданската война покрив, заместен с дървена рамка и вълнообразна ламарина, подобно на всички африкански къщи.
Атмосферата в храма е толкова спокойна! Любов и грижа струят отвсякъде: от старателно варосаните стени до излъсканите от старост дървени пейки и каменен под. Няма икони, замества ги струящата през стройно издължените готически прозорци светлина. Простота и неподправена обич към ближния царуват в селската църква, събирала молитвите и надеждите за по-добър живот на толкова много поколения. Отпред с трогателна грижа са насадени розови и други храсти с яркожълти листа. Водачът ни Еманюел нещо е притеснен. Обяснява ни, че преди да тръгнем да обикаляме, първо трябва да поздравим кмета – такъв е обичаят за всеки новодошъл.
Отиваме при кмета. Спретната къща в центъра на преметен и просторен двор, отстрани украсен с яркожълти храсти. Приветлива мами ни маха от стълбите между наредените тенджери. Оказва се, че кметът го няма, но ако искаме, можем да похапнем. Присъствието на свободно разхождащи се кокошки и характерната миризма на козичките от близкия обор ни дава добра представа за съдържанието на тенджерите. Сядаме под сянката на широко разперило клони дърво.
Вниманието ми е привлечено тутакси от дългата изгладена тояга, подпряна на един стол. До нея има дълбоко издълбана дървена ваза, в която се троши ориз, мачка се маниока и други храни. Сещам се, че в Испания също така натрошават ориза, за да поеме от соса на паелята. Но сега тоягата ме вдъхновява за поредното изпълнение в стил Ларби Ел Акел – учителят ми по айкидо.
Поемам тоягата последователно с едната и другата ръка, за да я усетя, да се порадвам на гладкостта ѝ, да се слея с нея, да стане продължение на тялото ми. Започвам бавно да я развъртявам в последователни движения, после ускорявам и така се унасям в изпълнението, че забравям напълно какво е около мен. Усещам на моменти, че ме гледат, но съм изцяло погълнат от движението.
Като приключвам, виждам наоколо само облещени очи. Жените са оставили работата си и са се вторачили невярващо в мене. Изведнъж започват да ни се радват, да ни водят навсякъде, показват ни местния бар. Влизаме в учудващо чист и уютен бар, има си пиене, има си и музика, при това подбрани парчета рок и блус. Да се чудиш как е изникнал насред нищото!
Добрият дух на алкохола и гостоприемството представлява една мъничка женичка – Хелън, която веднага кръщаваме “хубавата Елена”. Вкусът на ледената бира “Гинес” е неописуемо приятен в жегата. Оттам потегляме към пясъчната коса, предвождани от Еманюел и се спираме пред друг паметник. До него виждам в тревата истински бронзов корабен топ от осемнадесети век – типичното уважавано и предпочитано оръдие за всеки тогавашен кораб. Няма и следа от ръжда или окисляване. Майсторите не са правили компромиси с качеството по онези времена.
Продължаваме по равен пясъчен път между нагъсто израснали кокосови палми. Водачът ни разказва как през гражданската война всичко е разрушено от бунтовниците. Накрая излизаме на жълтия безкраен плаж. Тръгваме по брега и постепенно излизаме на най-необятния простор. Там, където се сливат небето, морето и земята.
Безкрайна ивица пясък. Отдясно се пени морето и се слива с небето, отляво езерото на двете реки едвам се набраздява от вятъра, а краят му се губи сред небето и зелената ивица на мангровата гора на хоризонта. Вече виждаме и края на пясъчната ивица там, където морето нахлува в езерото. Могъщите океански вълни се разливат свободно и после постепенно се стапят в дълги концентрични кръгове. Тишина… Космическа тишина. Само вятърът и вълните се чуват, колкото да я подчертаят още повече. Наистина свято място!
Вход към един свят и изход към останалия свят. Приветлив пристан за кораби и лодки, отправна точка за нови пътешествия. Гледката на развилнялата се вода в устието е приказна. Могъщество на две преплетени водни стихии. Водачът предупреждава да не се къпем тук, защото водовъртежите и теченията ще ни глътнат моментално. Предупреждението е напразно. Никой даже и не помисля да се гмурне в стихията на устието. Красотата е зашеметяваща!
Синьо и зелено преливат в непрестанно движение, златистият пясък потъва сред тюркоази и изумруди, а белите гребени се разливат отгоре. Някъде далеч, много надалеч се виждат върхове на палми по безкрайни брегове, обрасли с непроходими мангрови гори. Поемаме обратно, този път по вътрешния плаж, покрит със стелещи се мангрови зелени стебла, окичени с виолетови цветове. Там, където плажът свършва в гората, се е образувал тих малък залив. Д. върви пред мен. Красивото ѝ тяло хвърля нежна сянка върху пясъка, осеян с равните следи на стъпките й. Снимка в контражур срещу слънцето, очертан контур на женски силует и стъпките след него – началото на пътя на живота.
Сред маслено-зелените листа на мангровите стебла е полегнала корубата на стара рибарска лодка. Времето и стихиите са оставили неумолими следи – пробойни. Но ударите на майстора, издялал лодката, все още говорят за уменията и сръчността на създателя.
В лодката се търкаля изкусно изплетен кош. Единият му край е отворен, а другият събира краищата на пръчките, завързани с лико. Вътре има втори кош, вплетен в първия. Почвам да се чудя какво е предназначението, докато Еманюел не ми разяснява, че това е капан за риба. Развързва ликото и показва къде се слага храна за примамка, рибата влиза в коша и като се завре веднъж в конусовидния отвор на вътрешния кош, вече не може да излезе обратно. Влизаме да поплуваме, след като Еманюел ни уверява, че тук е безопасно.
Водата е топла около повърхността, а отдолу неочаквано студена. Излизам пръв, а Еманюел се появява с цяла шепа красиви раковини. Всяка от тях е къщичка на малко раче с нежни крачета. Достатъчно е да подържа раковините на дланта си и те започват да оживяват. Малките крачета започват първо предпазливо да опипват кожата ми и после се показват и очичките на животинката. Пускаме рачетата едно по едно да си ходят по пясъка. Леките вълни на езерото търкулват черупките и като останат на сухо, изведнъж отдолу се показват крачетата и заприпкват към водата.
Продължаваме по брега, промъкваме се между палми и коренища. Гледката на гъстата плетеница от стебла и корени е една приказка без край, галена от полъха на вятъра и нежните прегръдки на езерото.
Излизаме на мястото за спиране на лодката и заварваме там Бенджамен, който недвусмислено ни заявява, че трябва гориво и за капитана. Е, споделяме желанието му и се насочваме отново към уютния бар на хубавата Елена. Тя, обаче, съвсем не е очарована от посещението на стария пират, навикнал да си изпросва пиене и моментално го изгонва от светата мощехранителница с фризери, пълни с бутилки. Там се допускат само гостите, които културно си избират какво да пият.
Зареждам се отново с „Гинес“, по случай, че утре е Свети Патрик и цяла Ирландия ще пие, пее и танцува. Започваме и фотосесия с бутилките „Гинес“ и наздраве за Ирландия от средата на нищото. Едвам придумваме хубавата Елена да се включи в снимките и накрая имаме снимки с хубава жена и хубава бира.
Пътят ни обратно бързо се превръща в нова приказка, окъпана от светлината на клонящото на заник слънце. Цветовете и сенките сега са други. Идва часът на бакърената светлина, на медните отблясъци по водата. Отново се ширват необятни водни простори, хвърчат солени пръски, нейде отзад бръмчи равномерно двигател и ни носи през тихите води. Ширини, ширини…
Жълтите пясъци откъм морето сега са придобили характерен меден оттенък, който така красиво контрастира със синьото на морето! От другата страна гъстата мрежа на мангровите гори се е откроила още повече, а над нея се е надвесило залязващото слънце. Лодката постепенно намалява ход и забива нос в пясъците. Океанът вече прегръща слънцето, онова живително наше слънце, което огрява тази земя, родила толкова красота!
Преминахме през нея, усетихме я с най- фините си сетива, уловихме я с очи, сърце и душа. И ни се иска да хванем с ръце бакърените отблясъци на слънцето, да ги превърнем в мост, да минем по него и да отидем там, където то бавно се скрива, за да дарим с една голяма прегръдка близките си. Вместо това, грабваме багажа и тръгваме щастливи, че изживяхме един прекрасен ден.
Изпратено от нашата журналистка Ирина Кирилова
