Роден е на 21 април 1851 г. в гр. Горна Джумая в будното и родолюбиво семейство на Димитър Измирлиев. Бил шестото дете – момче на родителите си и при раждането му баща му с особена гордост казва: „Шестима мъже има вкъщи, Георги победоносец ще го кръстим туй дете. Да бъде честен и непокорен.”
В бащиния му дом се събирали родолюбиви и с напредничави идеи хора от града, за да разискват въпросите за нова църква и училище. В него е замръквал и намирал подслон прославеният народен борец Ильо войвода.
След завършване на основното си образование в родния си град, където то било на високо равнище, заминава за Цариград и учи в класното българско училище във „Фенер“. Там учители били Петко Р. Славейков и Тодор Бурмов. По това време в българското читалище било създадено и българско благодетелно братство „Просвещение”, което поело издръжката на няколко българи младежи от Македония при условие, че ще се завърнат след това в родния си край като учители. Сред тях били Георги Измирлиев и Трайко Китанчев.
След като се дипломирал с отличие в българското училище в Цариград Георги Измирлиев учителствал 2 г. в намиращото се близо до града с. Айнал чешме. Това му позволило да поддържа връзките си с видни български родолюбци благодарение на богатата културно-просветна дейност на българското читалище с председател П. Р. Славейков. С качествата си и борческия си дух младежът спечелил симпатиите на руския посланик в Цариград граф Н. И. Игнатиев и с негово съдействие заминал за Одеса да учи в Пехотното юнкерско училище. Пребиваването му в Одеса като юнкер е отбелязано в личното тефтерче на Христо Ботйов.
Георги Измирлиев е един от първите, които се отзовават на апела на задграничния централен революционен комитет за включване в Априлското въстание през 1876 г. Първо отива в Букурещ и оттам в Гюргево, където участва в историческите решения на местния революционен комитет и е избран за помощник на апостола на Първи Търновски революционен окръг Стефан Стамболов.
Преминава заледения Дунав и на 13.I.1876 г. стъпва на родна земя. Приютен е в къщата на легендарната баба Тонка. Оттук отива в Търново. Благодарене на своята деловитост, организираност и тактичност изпълнява задачата си в този град в много кратък срок. След тези успешни прояви Г. Измирлиев, както сам се изразява „грабва селата“ – обхожда Върбовци, Драгижево, Шипка, Трявна, Габрово и много други селища в окръга. Работата му протича също енергично и успешно. Става любимец на своите съзаклятници – граждани и селяни. За тях той е офицер, който буди най-сигурна вяра в победната сила на подготвяното революционно дело.
В навечерието на въстанието Георги Измирлиев е определен за комендант на въстанието и заедно с Иван Панов – за водачи на Горнооряховската чета. На 28 срещу 29 април 1876 г. предателството пресича революционния му път в къщата на баба Пантелеица в Горна Оряховица, където се укривали с Иван Панов. По пътя към затвора конвоиращите ги турски заптиета ги подложили на страшни издевателства. За това разказва очевидец, техен отговорен сподвижник, Атанас Бендерев: „В това време прекараха по нашата улица заловените… Панова и Измирлиева. Съсипаха ги от бой с прикладите на пушките си конвоиращите ги турци: аз сам чувах тези удари и стенанията на злощастните си другари…” В същата нощ вследствие на предателство са заловени и други главни организатори на въстанието. Героичният им дух остава непреклонен и несломен пред адските мъки в затвора и пред смъртната присъда.
Пред съда Георги Измирлиев – Македончето заявява: „Аз съм въстанал с цел да освободя отечеството си: това е дълг на всеки българин: това е и желанието на целия български народ. Свободата е свято нещо, всички българи я ищат, без изключение, също и тези българи, които са тук, и те желаят свободата и те са с нас.” На въпроса кои са били другарите му той отговаря: „По име не ги знам. Само знам, че целият български народ е с нас. Па най-сетне останала ми е само една душа, ако щете вземете и нея, па ме оставете на мира и не ме питайте повече.”
Бачо Киро и Иван Панов са обесени на площада в град Търново, а Георги Измирлиев – Македончето, откаран с талига във въстанически дрехи, – на площада в Горна Оряховица. Анастас Бендерев пише: „Тяхната смърт беше и красива, и оригинална, както обикновено бива смъртта на загиващите идеалисти, особено на жертващите живота си в името на патриотизма.”
Блестят с неповторима сила изречените от Георги Измирлиев – Македончето думи пред бесилката само миг преди да секне краткият му живот: „Колко сладко е да се умре за свободата на отечеството.”
Автор: Д-р Александър Тонев
Източник: tretavazrast
